Всеки комедиен герой дълбоко в себе си има своите драми

НИКОЛАЙ УРУМОВ е роден на 6 юни 1963 г. в Каварна. Израства в Българево, възпитаник е на гимназията в Балчик. През 1990 г. завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Актьорско майсторство за драматичен театър", в класа на проф. Николай Люцканов, с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков. Специализира "Режисура за драматичен театър" при проф. Здравко Митков в НАТФИЗ. Актьор е от трупата на Народния театър "Иван Вазов". Работил е на щат и в Драматичния театър "София", Сатиричния театър "Алеко Константинов" и Младежкия театър "Николай Бинев". Има над 100 роли на театралната сцена, играе в повече от 90 български и чуждестранни продукции, поставял е пиеси в театри в София и страната. Носител е на престижни театрални и филмови награди и почетни отличия.

- Честит Никулден, господин Урумов, честит имен ден! Каква е традицията за празника във Вашето семейство?
- Като морски човек съм почитател на морските риби, обаче в нашето общество се налага все повече традицията на трапезата да има шаран, поверия за люспите му и т.н. Но аз от мъничък, като изключим майчината кърма, вероятно първо съм опитал риба. Този празник е както Гергьовден - като национален празник, всички го празнуват, той е не само на Николаевците, на рибарите, на банкерите. Всички са с рибата на трапезата, черпят се, радват се и почитат чудотвореца Николай. Малко "неприятно" в случая е, че всеки си е приготвил рибата и дори да поканя няколко приятели да прекараме празника заедно, те се събират със семействата си и става, както на Бъдни вечер.

- Френската комедия "Само не това име!", която поставихте и в която изпълнявате една от ролите, излезе премиерно на 6 ноември. Билетите за всяко представление се изчерпват веднага, щом ги пуснат. Както казвате в гилдията, по-лесно е да разплачеш някого, отколкото да го разсмееш. Но Вие винаги успявате.
- Както знаем, драмата за едни е комедия за други - зависи от гледната точка. В тези моменти, чисто драматични, на моя герой, който и да е той, обикновено му адвокатствам от първия до последния момент. И потъвам на 1000 процента, защитавайки неговата теза или позиция, дори ако ще да бъде нелепа, смешна, безсмислена. Но когато си отдаден със сълзи да я защитиш, се поставяш в контекста на комичната ситуация и вероятно това е ключът към разсмиването. Защото този герой става несъстоятелен. Така е и в пиесата и постановката "Само не това име!". Нашата борба и битка с героя на Михаил Билалов е епична и посвоему, меко казано, комична.

- Известно е, че комедийният жанр Ви лежи на сърцето и на таланта. Но миналата година увенчахте 60-годишния си юбилей с една роля, която е по-скоро драматична - на Юн Габриел Боркман от едноименната пиеса на Ибсен във Варненския театър. Как подходихте към този образ?
- Най-напред трябва да благодаря на проф. Пламен Марков, режисьор на спектакъла, който ме покани в този образ със следното изречение: "Време е да напомним на публиката за твоя драматичен натюрел." Назад във времето съм имал своите драматични роли в театъра и в киното. Те не са били праволинейно драматични, а в зависимост в дадена ситуация какво ще се прояви от характера на героя. Всеки комедиен герой някъде дълбоко в себе си има своите драми. Както и обратно - един дълбоко драматичен персонаж в дадена ситуация би звучал комедийно. В този смисъл харесвам героите, които не са еднопланови, клиширано щампосани. Винаги е добре да изненадваш, да бъдеш непредвидим, да търсиш онова, което е скрито, което не е казано.

- Почти 25 години се превъплъщавате в образа на Бай Ганьо на екрана и на театралната сцена. Този наш прочут герой има и смешни, и срамни постъпки, но има ли и нещо положително в него?

- Бай Ганьо е най-дълго играният вече мой образ - 23 години на сцена, първите 12 в Пловдивския театър, сега го играя в Младежкия театър. Наред със своите комедийни проявления на сцената, дори на моменти докарващ зрителя до нетърпимост, познавайки добре характера и чертите на този персонаж, има си и миговете, в които изрича такива истини с такава болка, че публиката е разплакана, защото вижда в него себе си. Защото той е един от нас, събрал е в себе си всичко, което българинът притежава. В някои моменти са преекспонирани и са изведени по-ярко неговите грубости и просташки проявления, но това е само един герой, останал между кориците на произведението на Алеко Константинов. А нима не го виждаме и сред нас?! И като събирателен образ в края на своето произведение чрез него Алеко казва: "Прости ми, Бай Ганьо, че те описах в такива нелицеприятни краски, ти не си чак толкова лош." Изрежда и някои негови добри качества като патриотизъм, приспособимост и т.н. И казва: "Не ти си лошият, Бай Ганьо, средата е лоша."
Този Бай Ганьо става симпатичен на публиката, защото много добре знае, че няма капацитета да управлява, той никога не е искал да бъде управленец. Той е търсел управленци, на които да бъде подчинен и да ги използва, ако може, за своя полза. Ще докара 500 души със сопи да пребият опонентите и след това ще дойде да си търси благинките. Дотам му стигат мечтите. Или както казваше Георги Калоянчев във филмовата версия на "Бай Ганьо", където аз играх сина му, а той се явяваше като духа на баща ми: "Е, ти ме надмина, бе! Едно време какъв беше моят келепир - най-много да хвана една муха и да я хвърля в супата, за да си поискам втора."

- Вие май симпатизирате на своите герои, дори когато имат повече слабости, отколкото положителни качества.
- Всеки от моите герои, драматични или комедийни, има може би и своята противоположна страна. Както казваше баща ми, Дяволът не е чак толкова черен, колкото го рисуват. Както казва Константин Сергеевич Станиславски и както са ни учили в академията, трябва да търсим в черното бялата точка и в бялото черната точка. Винаги съм се старал да търся в своите персонажи и нещо по-различно, по-необичайно и най-вече човешки да подходя към всеки от тях.
Всеки има своето оправдание, мотив, заради който е извършил едно или друго и в много от случаите това не е толкова оправдание, а дълбоко осъзнат мотив. Въпросът е, че той се е затворил в своя си мотив и не може да осъзнае в сравнение и в контекста на живота, в който живее обществото като цяло, неговите мотиви къде са правилни, съобразно общите правила и закони на живота. Затова аз благородно адвокатствам на моите герои и в един момент те стават симпатични.
Такива неща ме вълнуват, разсъждавам в тази посока и се опитвам да търся причината за едно или за второ при един или друг персонаж. И може би тогава те излизат по-правдиви или по-верни. И може би успехът се дължи на това.

- През ноември Ви гледахме в София в ролята на Станчо Квасников във Вашата постановка "Службогонци" в Ловешкия театър. "Да, правителството падна, кой какво можа - открадна..." Така започва Вашето авторско стихотворение, което прозвуча на финала, сякаш прехвърляйки мост през изминалите 120 години към днешния ден. Променило ли се е нещо?
- Като че ли не. Вижте колко актуално звучи всичко... И това е лошото. Не само във Вазовите и в Алековите произведения, а на всички онези, които в зората на нашата свобода, на нова България след Освобождението, когато творят големите ни писатели, мечтатели, и в същото време отчаяни и сърдити са си отишли от живота. Нищо не се е променило оттогава. Средата, за която говори Алеко, да не би да е променена? Нали тази среда ражда тези хора. Тя става основа, за да избуят едни или други страсти.

- Моноспектаклите са специален жанр. Какво е да излезеш сам на сцената пред стотици зрители и да ги увлечеш в историята така, че да усещат присъствието на многото персонажи от живота на един-единствен герой чрез неговия разказ?
- Моноспектакълът по принцип има монологична форма на изразяване, в този смисъл той е една изповедна форма. И ти трябва да бъдеш изключително честен, откровен, за да привлечеш зрителя за партньор, да може той да ти повярва, да ти се довери и да проведете диалог. Това е трудното там, нямаш друг партньор, а зрителите, очите, които те гледат, и сърцата, които трябва да спечелиш, са много. От друга страна, моноспектакъл се прави, когато имаш кауза, която трябва да защитиш. Ако не отстояваш някаква кауза, зад която да застанеш в този моноспектакъл, няма смисъл. Твърде нахално е да излезеш пред публиката и да я занимаваш с личните си терзания, които не са кауза, а твои мисли. Трябва да бъдеш честен и да се разголиш докрай - публиката тогава ти се доверява, можеш да я поведеш и да я заведеш, където искаш. Но доверието се печели трудно, печели се с искреност и честност, с позиция и кауза.

- Споделяли сте, че гледате с респект на работата на режисьорите, когато играете в нечия постановка. Вие самият какъв сте като режисьор?
- Ние, актьорите, сме проводници на една режисьорска концепция, а не я създаваме. Можем да бъдем съучастници, да предлагаме свои идеи и ако вършат работа на режисьора, ако са в посоката на неговото търсене, той може да ги одобри и да ги вземе, или да се откаже. И тук няма никаква сръдня. А когато съм режисьор, изключително много се доверявам на актьорите, защото обичам да правя актьорски театър - игрови, динамичен, така, както актьори биха разказали една история. В този смисъл за мен режисурата е умението увлекателно и непредвидимо да разказваш вълнуващи истории. Нищо повече от това.
В този смисъл театърът може да бъде всякакъв - модерен, консервативен, абсурден, но в крайна сметка той се дели на два вида - вълнуващ или не толкова вълнуващ. Не харесвам визуалния театър, чиито изразни средства са визуалните ефекти - мултимедията, светлинните и звуковите ефекти, с които трябва да впечатлим зрителя. Не харесвам театър на впечатляването, а театър на вълнуването и на вълнението. Също не харесвам театъра, в който режисьорът от всеки ъгъл на сцената крещи: "И аз съм тук, и аз съм тук!" Агресивната режисура, която оставя своя почерк и обезателно егоистично държи той да бъде забелязан. Колкото по-малко е забележим той като режисьорско приспособление, с което да ти се натрапи, толкова е по-добре.
Това е като при футболен мач, когато съдията почти остава незабележим, а не да накъсва играта, давайки картони, спирайки голови атаки, влизайки в пререкания, за да покаже, че и той е на терена - тогава няма красив футболен мач. По същия начин е с постановка, в която не се замисляш, а следиш историята, която те вълнува, и излизаш или разплакан, или с усмивка на лицето, но развълнуван от това, което си гледал. За мен в основата е историята, която се разказва.

- През юни изиграхте за последен път мюзикъла "Страхотни момчета" в Младежкия театър, който цели 15 години забавлява публиката. В своя разкрепостен стриптийз танц накрая шестимата безработни мъже захвърлят всичко до последната дреха. И в този момент публиката си дава сметка на колко неща трябва да е готов актьорът, когато изкуството и любимата професия го изискват.
- Да, когато започнахме спектакъла, бяхме с 15 години по-млади всички ние, включително Стефан Мавродиев. Но лека-полека гласовете стават по-дрезгави, телата - по-непривлекателни, енергията отслабва и всичко това дава отражение върху спектакъла. Мисля, че беше правилно, че след 15 години престанахме да го играем. По света са известни мюзикъли, които се играят с десетилетия, но съставите се сменят. Мюзикълът е такава форма, в която нямаме традиции и не се обучаваме как да играем в мюзикъл, така че за нас беше голямо предизвикателство. И благодарение на Румен Цонев, светла му памет, на останалите от екипа, на хореографката Мила Искренова, по някакъв начин се опитахме достойно да защитим и театъра, и персонажите, и себе си в този спектакъл.

- Играли сте и сте поставяли пиеси на много сцени в София и в страната, в държавни театри и в частни трупи. С театралната реформа бяха преобразувани, слети или закрити редица театрални институти. После беше въведен принципът на финансиране чрез делегираните бюджети. Смятате ли, че е уместно едни и същи изисквания да се прилагат към театрите в столицата и в по-малките градове?
- Естествено, трябва да се вземат предвид различната потенциална публика и потенциалният живот на един спектакъл в столичен и в извънстоличен театър, в по-голям и в по-малък град. Всичко това трябва по някакъв начин да намери отражение в изготвянето на една реформа. Но аз съм привърженик на делегираните бюджети. Днес, 13-14 години след реформата, продължавам да смятам, че тя е правилна. Може би малко трябва да се коригира. Критерият трябва да бъде различен и вероятно да се отрази в различната ставка, при която се стимулира един или друг спектакъл в един или друг театър или град. Но че самият факт на делегираните бюджети е правилното финансиране на театрите, нямам съмнение. За мен 10 ноември за българския театър дойде на 1 ноември 2011 г., когато влезе в сила делегираният начин на финансиране.

- Припомнете какво беше положението преди това.
- Към Министерството на културата имаше Център за театър, който всяка година в края на януари излизаше със своите доклади кои постановки са най-гледани, кои са получили най-много приходи и т.н. Ако вземем например последната година преди делегираните бюджети, ситуацията беше абсурдна: едни театри имаха представления всеки ден, други - само по няколко в месеца; а играеш - не играеш, си получаваш заплатата. Не мога да бъда поддръжник на тази уравниловка. След реформата стана така, че който се труди, ще печели, а който иска да мързелува, няма да има пари. Според делегирания бюджет, всеки спечелен лев се дотира от Министерството на културата. Но с парите, които спечелиш, трябва да плащаш заплати, осигуровки, хонорари, ток, парно, командировки и т.н. Така че това е един стимул хората да се трудят.

- Защо, според Вас, се случиха злоупотребите в някои театри, които станаха достояние през последните месеци?
- Защото вероятно някъде в системата има недогледани възможности. Според мен те не са извършили някакво престъпление целенасочено, явно системата им го е позволила и те са се възползвали от грешка или слабост в нея. И от тази гледна точка тя трябва да бъде дисциплинирана. Нито един лев не може да излезе от Министерството на културата, без да има подписи на няколко оторизирани лица. Сега всеки акцентира върху няколко театъра, където е имало нарушения, но никой не казва: Някой е поискал, някой е надписал, но кой е одобрил... В момента всички говорим за тези, които са взели парите, но никой не говори за онези, които са разрешили.
Реформата трябва да съществува, не може да се върне старото статукво. Според мен трябва да се върнат и художествените съвети, които гледаха за художественото ниво на продукцията в театъра и в киното, още преди да започне да се реализира, след това се проследяваше по време на работата. Навремето този художествен съвет е извършвал и някаква дейност на цензура - да не се допускат политически некоректни неща. Но с появата на демокрацията художествените съвети бяха заклеймени, натоварени единствено с греха на цензура. А не беше отчетено, че те са структура, която следи и за естетическото и културното ниво на един продукт. Театралното представление е нещо, което със спускането на завесата изчезва, но киното остава. Не знам лош български филм, докогато имаше художествени съвети. Нито един. Да, имаше "арестувани" филми, които не бяха допуснати до екран, но кой от филмите от миналото не ни вълнуваше?! Трябва да се върнат художествените съвети и може би те ще изиграят една от липсващите роли за художественото ниво на театралните продукции. А малките градчета трябва да се подпомогнат чрез финансовата форма за разпространение на продукцията.