В територията на любовта и извън нея

За радост на всички фенове на киното, тазгодишният, 32-ри Международен филмов фестивал "Любовта е лудост" (23.08 - 01.09) започна в присъствие на великия артист Франко Неро и на най-новия филм с негово участие - "Щастливи дни". Той ощастливи и нас, и публиката. Тази екзистенциална романтична драма, режисирана от младия италианец Симоне Петралия, представя уникален актьорски дует: Франко Неро - Анна Галиена, който изповяда своето верую за живота, смъртта и силата на любовта. Макар и разделени от много години, главните герои Антонио и Маргарита постепенно възстановяват тлеещата връзка между тях, за да напишат заедно Големия финал на живота си.

Първият фестивален ден бе белязан от няколко срещи с Неро: пресконференция с критици и журналисти, както и специален разговор с варненската публика, която прииждаше и го отрупваше с въпроси, докато артистът наистина прегракна... Тези контакти със зрителите, които непрестанно припомняха герои и епизоди от негови филми, както и официалното представяне на госта, съпътствано от нестихващи аплодисменти в претъпканата зала 1 на Фестивалния и конгресен център, се превърнаха в истинско събитие, което дълго ще отеква в съзнанието на хората.
В предишните си анализи на този любим фестивал проследявах различни вариации на темата "любов" и обертоновете, които произтичат от тях. С течение на годините емблематичното заглавие на фестивала, което го отличава от останалите кинофоруми, започва да се измества в посока към други тематични територии като чувството за справедливост - атестат за човешки морал (в напрегнатия психологически трилър "Синове" на младия шведски сценарист и режисьор Густав Мьолер, живеещ в Дания) или цената на щастието при хората в неравностойно положение и при техните близки (в едноименната екранизация "Празник на огъня", по романа на Якуб Малецки, дело на полската сценарист-режисьорка Кинга Дембска, която разглежда тежки екзистенциални проблеми, освежавайки ги с известна доза хумор).
Най-странна, неприемлива за мен бе трактовката на любовната тема в игралната творба "Моят чудесен непознат" на скандинавската режисьорка Йохана Пюке (с финландски и шведски корени), с участието на двама български актьори - Радослав Владимиров и Христо Петков. С мечтата си за любов и охолен живот самотната 18-годишна Еба е готова да извърши престъпление, за да съхрани уюта на своя илюзорен свят. Е, как да не се влюби красивият българин в нея! Може би такова действие би било в резултат на преживяната от него амнезия. Но за зрителя историята остана неясна.

Специално внимание сред филмите в конкурсната програма заслужава биографичната драма "От Хилде, с любов". Очевидно роденият в ГДР през 1963 г. Андреас Дрезен, чийто дебют "Спокойна земя" (1992) още помня, както и "По средата на стълбата", завоювал Голямата награда на журито "Сребърна мечка" на Берлинале през 2002 г., отлично познава кървавата история в столицата на Германия през 1942 г., която звучи на екрана документално, предупреждаващо. Любовта между Хилде и Ханс, както и съдбата на сина им, роден в затвора, са потъпкани от Гестапо. Малко известната антинацистка съпротива, назована по-късно "Червеният оркестър", е удавена в кръв. Тази значима историческа драма буди уважение с умело постигнатата на екрана драматургия на герои и характери в действие. За нейната реализация от съществено значение е приносът на изпълнителката на главната роля на Хилде - Лив Лиза Фрис, удостоена тук с Наградата за най-добро женско превъплъщение.
И ето че с 97-минутната драматична комедия "Любимата ми торта" (Иран-Франция-Швеция-Германия) на режисьорското дуо Марям Могадам и Бехташ Санаиха, родени в Иран, фестивалът намести не само тематично, но и художествено своя фокус. Очевидно както любопитната, издържана докрай драматургия, така и откровеният, наситен с непретенциозен хумор, диалог са дали възможност на чудесната актьорска двойка Лили Фархадпур - Есмаил Мехраби да изградят по неповторим начин образите на своите герои, бягащи в различни посоки от самотата. Отличен с Наградата на международната кинокритика на тазгодишното Берлинале и тук - със Специалната награда на журито, филмът извика безспорно съпричастие от страна и на специалистите, и на зрителите. Той е своеобразно по рода си тържество на човешко сближение; на закъсняло щастие, прекъснато на финала от неочакван драматургичен обрат.
Тъкмо в логото на фестивала естетическа наслада поднесе и аржентино-германската музикална драма "Сбогом, Буенос Айрес" (93 минути), удостоена заслужено с Голямата награда "Златна Афродита". Режисьорът Герман Крал продължава музикалните традиции на доброто кино на Аржентина, което се себеизразява на екрана с талантливи, темпераментни актьори, умеещи да пеят и да танцуват. Неговият филм майсторски съчетава личната история на харизматичния бандонеонист Хулио Фарбер в петчленната  група за танго (блестящо изпълнен от Диего Кремонези), с политическата атмосфера в Аржентина през ноември 2001 г., когато страната е в тежка криза.
Аз лично връчвам Наградата за мъжка роля на този фестивал именно на Диего Кремонези за прекрасно изградения от него образ на Хулио, чиято мечта да търси спасение в Германия постепенно се изпепелява. Заслужава внимание и изпълнението на 76-годишния унгарския актьор Ласло Шацвай във филма "Някои птици", което тук бе отличено с актьорската награда, но драматургичният обхват на неговия образ бе доста по-ограничен от този на Кремонези.
Не подценявам драматичната комедия "Някои птици" - успешен дебют на младия унгарски режисьор Даниел Хевер. Той умело ни въвежда в трогателната атмосфера на старчески дом, с която обаче колоритният, видимо опърничав герой Бела не успява да свикне. Любопитни за зрителя са неговите приятелски връзки с тийнейджърката Зое, базиращи се на тяхното непокорство и неприемане на стандартните правила. Постепенно сходството в съдбите на двамата герои и самотата ги сближават и съюзяват. Интересната драматургия, макар и зацикляща на места, умело защитена преди всичко от главния герой Бела (в нюансираното изпълнение на Ласло Шацвай), извежда докрай изключително важната тема за обезличаването на човешката личност.
На финала: какъв по-голям естетически подарък за публиката, изпълнила до краен предел зала 1 във Фестивалния и конгресен център на морската ни столица, от новата версия на безсмъртния роман на Михаил Булгаков "Майстора и Маргарита". Да се чудиш как толкова млад режисьор като Михаил Локшин, израсъл в САЩ и в Русия, е успял не само да поднесе своя трактовка на сложната, популярна творба, но и да осмисли на екрана психологическото богатство на литературния първоизточник, обединявайки филмовите си пристрастия, придобити в двата свята. Тази върхова поанта на 32-рата "Златна Афродита" бе удостоена единодушно с Наградата на българските критици.