Как фелдмаршал Паулус "възкръсна" в Нюрнбергския процес

В навечерието сме на 76-ата годишнина от победата над хитлерофашизма. Една незабравена и днес страница от грандиозната победа на 9 май е тъй аплодираният и толкова отричан Нюрнбергски процес. Международният военен трибунал провежда не един, а поредица от процеси, известни като Нюрнбергски - от 1945 до 1949 г. Най известният сред тях е Процесът срещу главните военнопрестъпници, който осъжда 24 от най-видните нацисти на Германия.

Това обяснение е необходимо, за да се поразклатят краката на днешната "защитна теза" на нашите неонацисти, които в стремежа си да очернят следвоенното правителство на ОФ начело с БКП си служат с лъжата, че в Нюрнберг са били осъдени на смърт само неколцина фашисти. В Германия и Европа съдебните процеси срещу фашистките управници и изпълнителите на нарежданията им са хиляди и не стихват и до наши дни. Да не говорим пък за т.нар. Десет дни на апокалипсиса.

Днес разтваряме позабравени страници от процеса в Нюрнберг. Техен автор е писателят Борис Полевой (1908-1981), написал любимата навремето "Повест за истинския човек". Полк. Полевой е военен кореспондент на в. "Правда" в най-горещите точки на Великата отечествена и не следва съветските войски, а върви с тях. Потресаващи са  разказите му за Сталинградската битка и за видяното от него при освобождението на "Аушвиц".

Хайде да надникнем в неговия дневник, в една позабравена страница на човешката история - Нюрнбергския процес (1945-1946). Когато му изпращат заповедта за командироване в Нюрнберг, едва го откриват, защото се е запилял от над месец из селцата и градчетата на... България. Той описва не само възторга, с който българският народ посреща Червената армия, но и нефелната съпротива срещу нея, жертва на която става и самият той - нарязват и четирите гуми на колата му и е залят с киселина. За случая е уведомен Георги Димитров, с когото той се среща два пъти в България. Предлагаме ви частичка от уникалния анализ на започващия Нюрнбергски процес, който героят от Лайпциг прави в разговора си с Борис Полевой.

Крайно интересен момент в увлекателния разказ на автора е "възкръсването" в заседание на Нюрнбергския процес на фелдмаршал Фридрих фон Паулус (1890-1957), когото хитлеристката върхушка е обявила за загинал геройски в битката за Сталинград. И дори лично Хитлер е участвал в панихидата пред празния му ковчег. 

В показанията си фон Паулус, противно на ширещи се и днес твърдения, е категоричен, че войната на Германия срещу СССР е всичко друго, но не и превантивна. Тя е нападателна война. Не ви ли напомня това как днес по подобен начин западните сили нападат Русия, а обвиняват нея в агресия?

"Нюрнбергски дневници", Борис Полевой, изд. на БКП, 1970 г.

Из глава 1. 

Крахът на един замисъл

... Тази командировка в България ми е предоставена от редакцията на вестника един вид като премия за наистина доста напрегнатата работа в края на войната и през първите следвоенни месеци... 

Впрочем днешният ден не отиде нахалост. Можах да се видя още веднъж с Георги Димитров. Проведох с него интересен разговор, и то тъкмо за онова, което ме интересуваше... Този път срещата бе определена в работния му кабинет...

Аз го поздравих със славната и толкова значителна победа на Народния фронт. Зададох няколко въпроса за Плевен, но той веднага прехвърли насоката на разговора.

- Чух, че ви изпращат на нюрнбергския съд. Значи ще съдите моя стар познат Херман Гьоринг. Интересно е как ли ще се държи сега този "втори наци" на хитлеристкия райх...

За миг той притвори уморените си очи, после каза замислено:

- ... Имайте предвид, че този съд никак няма да е лек. Между другото, съветвам ви, още докато е време, да се отърсите от старите комсомолски представи за нашите врагове. Всичко това не е толкова просто. Гьоринг, разбира се, е свиня, но далеч не е глупав. Съгласете, че за мен нямаше да е голяма чест, ако тогава в Лайпциг, аз просто съм отпъдил с тояга едно глупаво животно. Ако започнете да изобразявате подсъдимите само като фанатични шизофреници, тогава едва ли ще разкриете цялото величие на победите на вашия народ и Червената армия...

- Нацизмът е най-страшното, което роди империализмът - продължи той. Да, най-страшното. Но може би за съвременния империализъм и най-рационалното? И мечтата на Хитлер за така наречената световно-нацистка империя, най-малко за близките хиляда години - това не е маниакално бълнуване, това може би и сега е най-съкровената  мечта на империализма като социална система. Защото много от неговите остри проблеми - социални, национални, морални - се решават къде-къде по-лесно, ако стане възможно да се разбъркват народите като карти за игра и да се изгарят несъгласните в крематориуми...

Антантата в 1918 година също се беше наканила да съди Вилхелм Втори, но самите му противници всъщност организираха неговото забягване в Холандия, където той благополучно дочака края на живота си в кралски разкош. Защо стана така? Ами защото, ако страните от Съглашението бяха осъдили Вилхелм, те щяха да осъдят идеята за агресията като такава, а следователно и собствените си мечти за грабежи и агресии. Те се изплашиха да създадат прецедент. Виждате ли какво говори историята. А българския народ казва: Гарван гарвану око не вади.

Той седна някак особено по младежки на края на масичката.

- Разбирате ли колко са сложни проблемите на съда? Ще трябва да се създаде прецедент, да се заклейми всяка агресия... За мен, за вас, за всички комунисти всичко това е ясно, но съветското правосъдие ще има там само един глас от четирите. На вашите юристи им предстои тежка работа. Ако процесът бъде проведен докрай, ако агресорите бъдат осъдени, а международните закони за агресията получат жизнено въплъщение, това ще е голяма историческа победа. - И добави тихо, поверително: - На мен самия би ми се искало да видя как ще се държат нацистите там, как ще оправдават и защитават идеологията си... Желая ви успех. 

И когато вече ме изпращаше до вратата, се усмихна, показвайки равна редица от бели зъби.

- А куртката ви е възголямшка. Онези, които са нарязали гумите, са намерени и арестувани... Заклети фашисти... Така че и вашата куртка няма остане неотмъстена...

Из глава 9 

Истинската сензация

Всичко си беше както обикновено. Гьоринг седеше, загърнал краката си с войнишко одеяло. Роман Андреевич Руденко заемаше прокурорската трибуна. Ставаше дума пак за плана "Барбароса" и все пак днес имаше "сенсейшън". И то каква! Заради нея във всички помещения на съда десетина минути бръмча сигнализацията, предавайки тройни сигнали, събирайки пресата, която се беше пръснала по баровете, пушалните и из коридорите. Кореспондентите търчаха към местата си, досдъвквайки в движение сандвичи, бършейки от устните си бирената пяна.

Представяйки обвиненията по плана "Барбароса", Главният съветски обвинител прочете и помоли съда да приобщи към делото афидевита, т.е. писменото показание на фелдмаршал Фридрих фон Паулус, бившия заместник-началник на генералния щаб в дните, когато е бил разработван планът "Барбароса", човекът, който според собственото му признание, е вземал пряко участие в това разработване. 

Четенето на тези показания предизвика необикновено оживление сред подсъдимите. Те непрекъснато си разменяха думи, пишеха бележки на своите адвокати. Онези също си шепнеха, въртяха се на местата си.

Ние се досещахме за причините за това оживление. Навремето хитлеристкото правителство беше скрило от германците самия факт на пленяването на фелдмаршал Паулус, който пръв измежду германските висши военачалници  сложи маршалския си жезъл в краката на съветската армия. Разгромяването на германските войски при Сталинград, унищожаването и пленяването на тристахилядната групировка потресло морално страната. Това поражение не можело да се скрие. Бил обявен тридневен национален траур, знамената били свалени до половината, бавно биели камбаните, в църквите се отслужвали траурни литургии. На народа съобщили, че командващият армията Паулус е загинал като истински германски войник, сражавайки се до последния патрон. В негова чест била уредена разкошна панихида. На нея присъствал целия генералитет и лично Хитлер положил най-високата награда на Германия върху празния ковчег. Именно писмените показания на "загиналия" фелдмаршал, които се четяха в момента, бяха предизвикали сред подсъдимите такъв фурор.

Една секунда след като обвинителят помоли да се приобщят тези показания към делото, защитникът на Гьоринг - доктор Щамер, и нисичкият остронос доктор Заутер в лилавата си университетска мантия се втурнаха едновременно към трибуната и един през друг започнаха да ходатайстват да бъде извикан пред съда лично свидетелят Паулус. Те очевидно се надяваха, че молбата им ще бъде отхвърлена и твърде съществените показания, направени уж от негово име, ще се окажат дискредитирани, а съветското обвинение ще бъде посрамено. А ако Паулус е жив и се реши той да бъде повикан, ще мине доста време докато го докарат в Нюрнберг.

И освен това, едно е да се дават писмени показания в Москва и съвсем друго - тук в Нюрнберг, пред очите на бившите началници и приятели.

Такава беше уж безпогрешната сметка на защитата. Затова, след като предадоха ходатайството си, и двамата защитници изгледаха победоносно съветското обвинение и се върнаха на местата си, техните колеги им стискаха ръцете.

Съдиите си размениха няколко думи. След това съвещание лорд Лорънс зададе на Р. А. Руденко въпроса:

- Как гледа генералът на ходатайството на защитата?

Настъпи тишина. Всички: обвиняемите и защитниците - със злорадство, съдиите въпросително, ние, кореспондентите - с неволно любопитство - гледахме Руденко.

- Съветското обвинение не възразява, ваша чест - отговори Руденко. Лицето му продължаваше да е спокойно, но ние, съветските журналисти, които добре бяхме опознали през тези месеци характера на нашия Главен обвинител, доловихме в погледа му нещо дяволито.

В този миг... се разнесоха тройните сигнали, известяващи за голяма сензация.

- Все пак, колко време ще е необходимо, за да се докара тук свидетелят ви, генерале?

- Мисля, че най-много пет минути, ваша чест - без да бърза, с подчертано делничен глас отговори Роман Андревич. - Свидетелят е тук, сега той се намира в помещенията на съветската делегация, в самия Дворец на правосъдието.

Това, което настъпи в залата след тези думи, може да се сравни единствено с финала на пиесата "Ревизор", с неговата няма сцена. После всичко се раздвижи трескаво. Подсъдимите започнаха да говорят помежду си. От тях към адвокатите полетяха бележки. Адвокатите забравиха за своята солидност и се впуснаха в сърдита дискусия. Щемер и Заутер подбраха полите на дългите си мантии, затичаха се към трибуната, прекъсвайки се един друг, закрещяха пред микрофона:

- Не, не, защитата преоцени всички обстоятелства и не настоява за извикването на свидетеля. Тя изучи алдефита и напълно се задоволява с писмените показания. Защо да протакаме процеса.

... В тази толкова тиха зала се вдигна панаирджийска врява.

- Съдът извиква свидетеля фон Паулус - обяви, след като се посъвещава с колегите си лорд Лоурънс...

Вярно, един репортер не може да се гордее с това, но право да си кажа и аз не знаех, че Паулус е тук, и сега неволно се вълнувах очаквайки появяването му. Работата е там,че на мен ми беше писано да изкарам в Сталинград доста дни през периода на тази нечовешки трудна отбрана. Видях и победния й финал...

Довеждат обвиняемите. Появяват се съдиите. Всички стават... Само лорд Джефри Лоурънс е верен на себе си. Той бавничко опасва със слушалките лъскавото си плешиво теме и се обръща към съдебния пристав:

- Моля ви, въведете свидетеля Фридрих фон Паулус.

Поставената в рамка от зелен мрамор дъбова врата в противоположния край на залата се разтваря. Приставът въвежда един висок човек със син цивилен костюм, който обаче му седи съвсем както трябва, малко по военному... Всички с напрежение наблюдават как фон Паулус се изкачва на свидетелската трибуна. Не знам какво му е на душата, но външно той е абсолютно спокоен. За сметка на това на подсъдимата скамейка настъпва направо паника. Гьоринг крещи ядосано нещо на Хес, той го отпъжда със знаци. Кайтел и Йодл са нещо посърнали и гледат свидетеля въпросително. Той се появи тук съвсем като призрак, станал от сталинградските развалини и донесъл тук мъката и болката на тристахилядната армия, която загина и бе пленена край бреговете на Волга. Със същото поразително спокойствие Паулус  вдига двата пръста на дясната си ръка и твърдо произнася:

- Кълна се да говоря истината. Само истината. Нищо освен истината.

Започва да дава показанията си спокойно... Да, преди войната той е бил заместник-началник на германския генерален щаб и лично е участвал в разработването на плана "Барбароса". Да, той признава, че още от самото начало този план е бил замислен като план за нападение и за никаква отбранителна, превантивна война и дума не е ставало. Ами че той е бил разработван през август 1940 година. Контурите на този план? Задача номер едно - превземането на Москва, Ленинград, на цяла Украйна. След това - на северен Кавказ с неговите природни богатства и петролни извори. Главната стратегическа цел? Излизането на линията Архангелск - Астрахан и закрепването на нея.

Свидетелят си спомня, че през ноември 1940 година в помещението на главната квартира на генералния щаб една след друга били проведени две военни игри за висшето офицерство. И двете на тема: настъпление по плана "Барбароса". Картата на Съветския съюз била забодена на пода и присъстващите местели по нея знаменца и картончета с цифри, обкръжавайки и сразявайки съветските армии една след друга... Докато воювали все още по картата, генералите търсели най-ефикасните пътища за постигане на главната цел - излизането на линията Архангелск - Астрахан. Политическата цел също не се криела - унищожаването на Съветския съюз като държава..."

Паулус говори по войнишки кратко, лаконично... Всичко това, което фон Паулус казва, в една или друга степен вече е известно от показанията на другите свидетели, от различни документи, но в устата на фелдмаршала придобива особено звучене.

Щом свидетелят приключи показанията си, западните кореспонденти скочиха и се втурнаха навън. И напразно. Драматизмът на събитията не отслабна. Защитата веднага премина в контраатака...

- Кои от седящите тук подсъдими ще посочи господин фелдмаршалът като главни виновници за разпалването на войната?

... Очевидно този човек предполага, че тук пред лицето на бившите си колеги, Паулус ще се смути, ще започне да се извърта, ще избегне прекия отговор и тогава лесно може да бъде дискредитиран с помощта на юридическата казуистика, в която Заутер е голям майстор.

Паулус вдига очи към подсъдимата скамейка и сякаш докосвайки с поглед изброяваните от него лица, казва ясно:

- От тук присъстващите - Херман Гьоринг, Вилхелм Кайтел и Алфред Йодл.

Пауза. Усетил поражението си, Заутер побягва от трибуната, но в атака тръгва един негов колега, обикновено мълчалив адвокат, чието име не знам.

- Вярно ли е, господин фелдмаршал, че сега вие преподавате във Военната академия "Фрунзе" и обучавате висши офицери от неприятелската армия?

Паулус се усмихва.

- Това е лъжа...

- Свидетелю Фридрих фон Паулус, благодаря за показанията. Можете да напуснете залата - обявява председателят...

Американските кореспонденти ме упрекват:

- Не бива така, можехте да ни предупредите навреме за тази сензация. Не е приятелско.

Невъзможно е да ги убедя, че самите ние нищо не знаехме...

Помощник-прокурорът Лев Романович Шейнин, който знае какво е вестникарска сензация, ни намига:

- Хубава бомбичка изгърмяхме днес, а?!

Следва (стенограма от разпита на фелдмаршал Паулус в Нюрнберг)