18 Ноември 2024понеделник22:42 ч.

Снимка Иван Захариев

Георги Гълов: Трябва да се ваксинираме с хумор, а не с всекидневие

Не бива да преминаваме през живота като сериозни хора и пълни темерути, смята известният автор на свежи текстове

/ брой: 4

автор:Альона Нейкова

visibility 3620

Интервю на Альона НЕЙКОВА


- Като хуморист и сатирик сте публикували ваши творби в най-различни издания, господин Гълов. Но най-дълголетното сред тях - вестник "Стършел" - навърши 75 години. За какво е добре да се замислят и читателите, и авторите по този повод?

- Малко са вестниците, които остават в мелницата на времето, не променят заглавието си. У нас са само два - "Стършел" и "Труд". Имаше години, в които "Стършел" беше легенда, тиражът му надхвърляше половин милион копия. Но през 1989 г. времето се смени, смени се и нравът на вестника. Той раздели читателите на две - избра аудитория, която винаги да критикува, и такава, която по условие да го хареса заради тази критика. Не спечели нови позиции, но изгуби хилядите си абонати и се сви до бутиково издание.

Хумористичният вестник не може да има специално отношение към когото и да е. Нито да симпатизира на една или друга партия, да подкрепя властта и да подминава глупостите на управляващите, а врагът винаги да е само опозицията. Това е идеята на сатиричния вестник - нямаш любимци. Когато си симпатизант на властта и враг на опозицията - това вече е лично пристрастие и никога не е сатиричен вестник. Брилянтно е казано в едно изречение от Мирон Иванов - човек, работил и в "Труд", и в "Стършел": "Няма власт на тази глава, която не иска власт!"

"Стършел" си избра да бъде симпатизант на една власт, но тази власт не си избра вестника за свой. В известен смисъл "Стършел" е образец, който не бива да бъде следван.

- Предполагал ли е някой през 1946 година, че "Стършел" ще се превърне в най-дълго излизалият хумористичен вестник в България?

- Не зная какви са ги мислили, когато са посегнали да правят вестник. Но "Стършел" се превръща в място, където са писали и рисували едни от най-големите имена на българската интелигенция. Отворете старите броеве - това е букет от имена, галерия от майстори. Писатели, художници, хора с идеи.

В "Стършел" извървях една пътека - от стажант-редактор до отговорен редактор. Това ми позволи да се срещна с изключителни хора. Да, на страниците има и всекидневни теми, преходни неща - но това е вестник. Идва нов брой, а промените във всекидневието ги няма, въпросите остават същите.

- Как се промениха нагласите на читателите и на авторите през изминалите 75 години?

- Измамно е чувството, че хората се променят. Хората винаги са едни и същи. Наскоро седнах и прочетох половин дузина книги, написани от Мирон Иванов. Ако не знаеш в коя година са отпечатани - няма никаква разлика с проблемите от днешния ден, с абсурдите на всекидневието, наивността на човека, мечтите му за по-добро и по-успешно бъдеще.

Ами написаното от Станислав Стратиев - гениално и неотменимо като идея и послание. Винаги ще има нов поглед върху деня, ново предложение, нови автори. Важното е да има читатели, които са убедени, че се променят.

- Кога е било по-лесно издаването на такъв вестник - преди 1989-а или след това? 

- Няма лесно време за издаване на вестник, има необходимост. Наскоро ме питаха в анкета дали е било възможно да се критикува властта преди 1989 г.? Да, напълно възможно. Важното беше да имаш нужните доказателства - черно-на-бяло, както се казва. Лично написах текст за бройката на регистрираните у нас наркомани и това излезе на страниците на вестника. Имах фактите, имаше човек, който ги потвърди - доктор Филип Лазаров, шеф на Клиниката за борба с алкохолизма и наркоманиите в Суходол. Викаха го за обяснения, караха му се, но той не отстъпи от вече казаното пред вестника: "Да, у нас има наркомани! И аз лекувам от зависимости децата на по-първите хора!" "Вражеските" радиостанции ни разнесоха тогава.

В "Стършел" излизаше специална рубрика: "Четиво за министри и генерални директори". Без да имаш доказателство в папката, без да си говорил с човека, чието име слагаш на страниците на вестника, нищо не се публикуваше. Но и главният редактор тогава - Христо Пелитев, стоеше зад хората си. При скандални публикации викаха авторите за обяснения в Централния комитет на партията, но Христо Пелитев обикновено казваше: "Другари, оставете на мен, аз ще ги накажа!" Истината е, че това плашеше повече.

- Казват, че когато на хумориста му се плаче, той става сатирик. Съгласен ли сте с такава гледна точка или имате собствено виждане по темата?

- Обичам едно изречение, написано от Ювенал: "Не можеш да видиш гърбав човек върху камила и просто да го подминеш!"

- Ако надникнем в биографиите на някои световноизвестни сатирици и хумористи, ще видим, че определени периоди от живота им не са никак лесни - американецът Арт Бъкуалд израства в детски дом, полякът Кшищоф Скиба е обвинен в непристойно поведение, руснакът Саша Чорний дълго време скита и проси... Може ли богат и здрав човек да стане сатирик или за този жанр почти е задължително авторът да е беден и болен по цялата глава?

- Не зная. Нямам представа къде е верният отговор - никога не съм бил богат, а и винаги съм се борил да бъда здрав, но това се дължи най-вече на джипито и на правилните хапчета, които взимам, а не на някакви лични качества.

- Вродено качество ли е хуморът или може да се култивира във всеки?

- Всяко нещо израства, развива се, ако му обърнеш внимание. Има десетки начини да стигнеш до нещо смешно и да го развиеш - книги, филми, интернет. Важното е да не спираш да четеш. Иначе най-трудни са разговорите с хора, които са убедени, че имат чувство за хумор, а ти си пикльо.

- Не е тайна, че сериозните писатели си позволяват да се шегуват в произведенията си. А може ли хумористът да претендира за задълбочено отношение към неговите текстове?

- Никой не може да претендира за различно отношение. Какво, като си написал книга - работа като всичко друго. Това е било подвиг преди столетия, когато не е имало хартия, мастило и всички наоколо са били с празни глави. Кой го интересува това, че си написал книга? Най-обикновено трудово всекидневие.

Да, ще кажете, че трябва да има и щипка талант, както и пипер за вкус. Сигурно. Знам, обаче, че има задача, която е затворена в една приета рамка - увод, изложение и заключение. И работата трябва да бъде завършена, дори да разковеш рамката и да я сглобиш в обратен ред. Ако не можеш да се пошегуваш с някой или написаното от него - търси си друга аудитория. Не бива да преминаваме през живота като сериозни хора и пълни темерути. 

- Какво е за вас шегата - половинчата истина или спонтанна реакция на интелекта на случващото се край нас?

- Шегата е най-краткият път да кажеш истината. Но да я кажеш на човек, който може да я прочете. Другото е обяснения, мъка и доста скъпи почерпки, за да заличиш последствията.

- Всичко ли подлежи на осмиване или сатириците трябва да имат определени граници? Съществуват ли теми табу?

- Известно е, че живот може да се синтезира от белтъчини и афоризми! С всичко можеш да се шегуваш. Няма ограничения.

- Преди време хората като че ли често си разказваха вицове. Сега подобни ситуации понамаляха. Как ще го обясните?

- Глупостите на политиците ни взеха хляба. Ситуациите за вицове останаха, но не остана време за тях. Вицът е красива приказка, разказана кратко. Когато отсреща седят хора, лишени от литература и слово, сериозни като тъпани на селски събор, и ти говорят глупости - няма виц. Вицовете намаляха, защото първенство взеха клюките и скандалите. Денонощно сме облъчвани с това какво някой си е казал, на кого го е казал, как са му отговорили. Дори и да намериш нов и добър виц, докато го напишеш, публикуваш или разкажеш, мелницата на скандалите вече е насочила окото си към друг хоризонт. Днес не се чува гласът, който измисля хубави шеги или качествени вицове. Но го има, ще се върне и пак ще го чуем, и тогава ще разберем, че вече сме добре.

- Имат ли нужда управляващите от сатирици, които под формата на шега пишат истини? Ще иска ли властта да ви чуе?

- Ще цитирам още едно изречение, написано от изключителния Мирон Иванов: "Хайде тогава, вземайте си отново властта и друг път - умната!" Не вярвам, че някой седи и чете написаното, за да управлява по-добре. Властта има нужда само от себе си. Има глави, които измислят шеги, има и други, които ги тиражират, има и такива, които ги чуват. Властта няма власт над тях.

- Има ли според вас определени нации, които да могат да се похвалят с по-голямо чувство за хумор в сравнение с жителите на други страни?

- Англосаксонските страни са известни с образците си за хумор и сатира. На изключително ниво са и авторите от руската литература. Важното е да си буден, да четеш, да не спираш да се забавляваш. И никога да не прекъсваш хората, които ти казват стар виц.

- Представяте ли си реакциите на хората, които четат вашите произведения? 

- Дори не си представям, че някой чете написаното от мен. Преди време се шегувах, че давам по два лева за добра дума от читател. Днес съм склонен да променя цената.

- Председател сте на Бирената партия. Помага ли употребата на пиво на чувството за хумор?

- Бирената партия на България беше създадена и нейните първи години бяха бабувани в "Стършел". Първото обявяване на партията стана на 29 декември 1989 г. от Любомир Методиев, Румен Белчев и моя милост. Любо Методиев тъкмо беше започнал работа в редакция ХСЗ на Българското национално радио. Беше забавно време. Регистрирахме партията в съда, прокурор беше Татяна Дончева, не слизахме от телевизията и радиото, забавлявахме се от сърце.

Трябва да споменем с добра дума и вестник "1001 халби", списван от кореспондента на "Стършел" в Шумен Стефан Бобчев и издаван с изключителната помощ на пиар експерта Максим Бехар.

Чувството за хумор помага много за употребата на пивото. Както обикновено казвам - пивото е само повод, останалото е наша грижа. Елате да изпием по една халба!


ГЕОРГИ ГЪЛОВ е известен фейлетонист, писател, публицист, журналист, автор на книгите "Жълтата подводница" (1985, 1995), "Свободен полет" (1989), "Само за идиоти" (1993), "Ходи се снимай" (1995), "Емил Димитров, биография" (2006), "Петър Дънов, биография" (2007, 2014), "Истории за българския рок" (2008), "100% бира" (2009), "Иван Славков-Батето, биография" (2010), "Всичко, което мъжете знаят за жените" (2012). Негови произведения са публикувани във всички централни издания, както и в местния печат в цялата страна. Читателите на ДУМА го познават и като редактор на хумористично-сатиричната страница "Пардон".

Инспекторатът на МС иска наказания в Министерството на културата

автор:Дума

visibility 475

/ брой: 220

4 щама на грипа тази година

автор:Дума

visibility 382

/ брой: 220

3 януари ще бъде учебен ден в София

автор:Дума

visibility 409

/ брой: 220

Експерти алармират за криза с тока през зимата

автор:Дума

visibility 410

/ брой: 220

Инфлацията рязко се ускорява през миналия месец

автор:Дума

visibility 380

/ брой: 220

Застраховката на такситата поскъпва заради честите инциденти

автор:Дума

visibility 403

/ брой: 220

Еврокомисията повиши очакванията си за българската икономика

автор:Дума

visibility 406

/ брой: 220

Стреляха по резиденция на Бенямин Нетаняху

автор:Дума

visibility 418

/ брой: 220

Тръмп гласи високи мита за Евросъюза

автор:Дума

visibility 395

/ брой: 220

Гръцката полиция на крак заради демонстрации

автор:Дума

visibility 361

/ брой: 220

Ново ниво

автор:Ина Михайлова

visibility 1145

/ брой: 220

Това не са услуги

visibility 416

/ брой: 220

Иска ли Зеленски мир

автор:Юри Михалков

visibility 404

/ брой: 220

За лъжите и истините, свързани с „Гунди – легенда за любовта“

visibility 447

/ брой: 220

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ