Животът е по-голям от човека

Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършва Учителския институт "Св. Иван Рилски" в град Станке Димитров (Дупница) и българска филология в Софийския университет. Бил е председател на литературния клуб "Димчо Дебелянов" в Дупница. От 1971 г. живее и твори в София. Работил е като редактор във в. "Кооперативно село", "Земя", консултант по поезията на в. "Народна младеж" и  завеждащ редакция "Художествена литература" на издателство "Народна младеж". От 1994 г. е директор на вестник "Застраховател прес" към ДЗИ. Автор е на 27 книги с поезия, публицистика и стихове за деца, сред които "Нося те в очите си" (1969), "А е толкова рано за сбогом" (повест, 1973), "Преди да ви повикам" (1977), "Слънце между нас" (1980), "Безсмъртничета" (1980), "А ме боли от нежност", "С очи те търся", "И няма връщане" (1982), "Ти освети небето на душата ми" (1989), "Иде хубавото време" - получила годишната награда на СБП за публицистика, "До поискване", "За цвят копнея", "Да си влюбен" (за Асен Лагадинов, 2004), "Като дългото ехо на песен" (2009), "Когато сенките се удължават" (2012) и др. Член е на Съюза на българските писатели и  на Съюза на преводачите в България. Носител на литературната награда за патриотична поезия "Георги Джагаров" и на руския орден "А. С. Грибоедов" (2012).

- Къде си ти, поете; накъде с тази "душа предзалезно ефирна"?
- Поетът не може и не бива да е другаде, освен при и със своите стихове. Боже, нали знаеш колко е хубаво в техния дом, който сам си съградил! Накъде ли с тази "душа предзалезно ефирна"? Още с раждането си малкият човек тръгва към своя голям залез, а той все притваря клепачите на хоризонта. И хоризонтът на живота ни ще затвори очи в един ненадеен миг, както слънцето напуска нашия къс земя. А на нас оставя отблясъците и отраженията си в огледалото на вечерното ни небе. Светлината тогава е най-нежна, меланхолична и с гаснещо многоцветие. Така и нашата душа е най-ефирна в предзалезните си мигове. Накъде другаде, освен натам и все натам, където няма съмване, а само мръкване...
- Още ли държиш "юздите на вятъра", не си ли стъпил вече на земята?
- Това е метафора, зад която има дълбок смисъл. Тя е от първия куплет в стихотворението за баща ми "Завещание": "Беше хващал юздите на вятър/, бе подпирал небето с глава - /винаги, винаги, без да пресмята/ има ли смисъл всичко това". Като баща си и аз никога не съм се отлепвал от земята. И като него съм блъскан и съм гонил вятъра. За да го хвана за юздите му като конче, да го укротя и го отправя в безпакостна посока. В този смисъл още го държа не само с юздите си, но и здраво съм се хванал за буйните му гриви.
- С какви мисли, с какви радости и тревоги живееш в днешното смутно време?
-  Живея с очакване, че това наше смутно  време ще започне да се обистря, защото е отровно мътно, а го размъти ТОЙ - човекът от крайчеца на Двадесетия и от първото още стъпало на Двадесет и първия век, в който се гърчим по неговите тъмни кьошета. Тревожно-светли, болезнено-безсънни са мислите ми. Като жаби в тинясало блато сме и само тайно се крием в собственото си безсилие и в своя страх. Е, понякога като тях, жабите, крякаме - кой приглушено, кой по-кресливо... От това наше състояние каква радост да имам, само тревоги ме връхлитат. Но Животът затова е по-голям от Човека, защото само той може да го накаже или възнагради. Вероятно изживяваме съзнателно, а и несъзнателно предизвикано наказание. Значи - все някой ден, в някой миг ще го изтърпим. Щом нямаме сили и кураж сами да се борим за освобождението си!
- Спомняш ли си често за родната Елешница?
-  Тя, моята Елешница никога не е била и няма да е спомен. Нося я у себе си всеки миг, дето и да съм. Та тя е кръвта ми! Хлябът ми, най-скъпото и най-милото ми е Елешница. Така е осветила и душата, и словото ми, че без нея ще е тъмно. Така е и с тебе, скъпи ми Борисе, щом си отидеш в твоето родно село Жълтеш!
- Кой е най-силният, най-яркият ти спомен от детството и младостта?
- Виж, тези спомени са много. И са живи спомени. И все пак не мога да забравя, когато очите ми погълна огромното небе над къщата ни, като го гледах за първи път от чардака. Каква врява вдигаха звездите, водени от месечината! Боже, та те си говореха. После срещу тях се втурнаха облаци, които превзеха цялото небе и започнаха да се надбягват в обратните две посоки... Но никога, ама никога няма да мога да забравя ония неделни часове, когато клетите майки, целите в черно, се вкопчваха за кръстовете над гробовете на изгубените си деца или мъже, сестри и братя и душата ми се давеше в огромния им плач. В тъжните, в претъжните им гласове се давеха протяжни, глухи и песенни думи. Думи на жалост, на умиление, на скръб, голяма колкото целия свят. Къщата ни беше срещу гробищата и тази жална магия на изричаната от цялата им душа обич, напоена с черна мъка, беше превзела и моята детска душа.
- Евтим Евтимов те определя като "поет по съдба". Защо... по съдба?
- Ами нали казват, че поетите се раждат, за поети няма училища. Как внезапно изскочи в ума ми стихът на големия поет, мой връстник и мил като дете човек Христо Банковски - "... няма заместник-поети, има заместник- началници!" Извини ме - перифразирам. А да каже за теб, че си поет по съдба емблемата на съвременната българска поезия Евтим Евтимов, значи сам да повярваш.
- Автор си на 27 книги с поезия и публицистика. Коя от тях ти е най-скъпа на сърцето и защо?
- Ще отговоря по познат начин. И другите са отговаряли така - на майката всички деца са еднакво мили и скъпи. И за нас, творците, важат тези думи. Е, казват и друго - че първата рожба, че първата любов са най-мили и незабравими. В този смисъл най-дълго "пиянство" преживях с първата си стихосбирка "Нося те в очите си". Защото я изстрадах най-силно!
- Кои са твоите кумири в литературата и в поезията?
- В литературата - Лев Николаевич Толстой, Достоевски, Иван Вазов, Алеко Константинов. В поезията - Александър Сергеевич Пушкин, Юрий Лермонтов, Сергей Есенин, Пейо Крачолов Яворов, Никола Вапцаров, Димчо Дебелянов. И други, разбира се...
- От кого си се учил; по чии стъпки си вървял, преди да намериш своя път в поезията?
- В поезията, както и в творчеството изобщо, всеки автор търси, намира и върви по свой си път. Има нужда да се учи само на майсторство. Непременно от големи майстори на словото. И обикновено - от сродни души, от близки до неговия натюрел творци.
- Вълнува те любовта, преходността на човешкото битие, красотата на природата; преклонението пред майката и отечеството... А коя е твоята предпочитана тема?
- Всичко това, което изброяваш, че ме вълнува, съдържа поезията ми. А тя е висша степен на изповедта. Поетът изповядва и споделя с всички останали именно това, което чувства и мисли. В такъв смисъл никога не смятам, че еди-кое си стихотворение е на еди-каква си тема. Това определение е въведено от литератори, литературоведи, оценители, тоест литературни критици. Може би си има значение от някаква гледна точка - научна например.
- Какво ни липсва най-много в днешното вълче време?
- Много неща ни липсват, щом сме на дъното на собствения си живот. Кой самозабраванко, лицемер и непукист докара народът - по традиция трудолюбив, собственик на златна, плодородна, пълна с красоти земя и природа, да гладува до смърт. И да няма капчица радост от това, че има рядкото щастие да е дете, син или дъщеря на гордата през цялото си летоброене България. Кой? Не е ли време да го качи на позорния стълб именно пострадалият, потърпевшият български народ? То ще е справедливото наказание за всички престъпления не на един само, а на цялата сюрия национални предатели на собствената си родина. Живеем във време с освирепели хора, които нямат чувство за справедливост, изпаднали са в собствения си амок, заробила ги е напълно пустата лакомия. Като вълците, наистина. И в това овче поведение на потърпевшите не съзирам пътека дори за излизане от дъното на живота ни.
Какво ни липсва най-много? - мисля си - човеколюбието и човекообщуването!

- Кое е най-голямото ти разочарование от "демокрацията"?
- Може би ако имаше истинска демокрация, нямаше хората да преживяват огромното си разочарование. На всички кресльовци и изопачители на истината ще кажа, че в тоталитарното време имаше демокрация, сега тя е псевдопонятие. Като дивото животно е, от което бягат всички питомни. Затова хората пострадаха от нея и продължават страданията им чрез глад, мизерия и страх за утре. Нали наши събратя, пишещи се в графата на дисидентите, надигаха глас срещу липсата на демокрация и много техни ръкописи стояли заключени в чекмеджетата им заради тотална забрана от тоталитарната държава? Къде ги тия ръкописи в измислената от тях демократична свобода? Мълчат и гонят келепира от чужди и наши подаяния. И служат не на род и родина, а на чуждоземци и чуждородци.
Разочарованието е мрак в душата ми, който - вярвам - все един ден ще прогони слънцето на надеждата.
- Каква дума произнасяш, когато си възмутен?
- Тогава нямам сили дори да произнеса и най-кротката дума. Просто губя ума и дума. От гняв!
- А когато си възхитен?
- Викам от радост, както казват децата - чак до небето. И се отдавам на опиянението.
- Коя човешка черта ненавиждаш най-много?
- Подлостта!
- От кое човешко качество се възхищаваш?
- От родолюбието и нравствената чистота.
- Кой Ботев стих е най-злободневен за днешното българско време?
- О, цялата му, малка по обем поезия е човеколюбива и злободневна. Цялата! Но защо днешният български народ сам не иска да си отговори на въпроса в неговите два стиха: "Кажи ми, кажи, бедний народе /кой те в таз робска люлка люлее?" Той е знаел кой е и е въстанал. И ние знаем кой е, но позорно мълчим. Тогава? Няма да се въздържа да изрека думите на Чърчил: "Всеки народ заслужава управниците си!"
- Някога Отец Паисий изрече пословичната анатема срещу безродниците: "О неразумни юроде..." А днес какво да кажем за онези, които са забравили своя род и език?
- Ще кажа: "О, лешояди безродници, плячкосващи милата ни България, и вас възмездието не ще отмине! Не, не ще ви отмине..."
- Някога Никола Вапцаров написа: "Епоха на дива жестокост, препускаща лудо напред..." А какво да речем за новия ХХІ век?
- Век на същата дива жестокост, залутан в блатна безизходност...
- Кой е стихът, който още не си написал?
- Стихотворението за неясното бъдеще.
- Твоето завещание към потомците?
- Силно да любят и мразят!
- Твоята литературна максима?
- Най-после стигнах до нея. А тя е: "Аз съм ученик на себе си и уважавам своя учител!"