Защитник на онеправданите

Георги Дамянов е роден на 23 септември 1892 г. в с. Лопушна, Берковска околия. Сам пише за себе си, че е прекарал нерадостно детство. Будният юноша се сблъскал с трудностите и неправдата в живота на бедните. В училище бил любознателен, прилежен и отличен ученик. Проявявал особен интерес към борбите на българите за свобода. Силно въздействие при оформяне на характера и светогледа на Георги оказал учителят Марко Марков, който говорел пред учениците за правда, свобода, справедливост. За да може да учи, Георги помагал на семейството си като овчар. От 1908 до 1911 г. учил във Врачанската мъжка гимнмазия. По препоръка на Гаврил Генов и негови приятели бил създаден марксически кръжок. По това време и Георги Димитров често гостувал на миньорите в Плакалница.
Завършил гимназия с отлична диплома, Георги Дамянов е назначен за учител в с. Ковачица, Берковско. Започнал да се занимава активно с обществена дейност - пропагандирал социалистическите идеи, разпространявал "Работнически вестник","Учителска искра" и др. Заради тази си дейност бил уволнен, но останал

непоколебим и неподкупен в своите леви убеждения

През 1912 г. станал член на Партията на тесните социалисти. През 1915 г. Дамянов е вече в Школата за запасни офицери в Княжево. Когато България се включва в Първата световна война, отива в 35-и пехотен полк, 13-а рота във Враца като взводен командир, по-късно става ротен камандир. Стига до подпоручик. На фронта е рамо до рамо с големия си приятел Гаврил Генов. Двамата провеждат антивоенна пропаганда сред войниците на фронта. През 1916 г. Георги Дамянов е ранен и цяла година прекарва по болници в Търговище, Търново и София. През 1917 г. е назначен за домакин на Софийската телеграфна дружина. Тъй като поделението му било близо до Централния софийски затвор, Дамянов изпращал верния си ординарец да носи продукти на Георги Димитров. Тъй като не е могъл да участва пряко във Войнишкото въстание през 1918 г., Дамянов, чрез свой "доверен сътрудник, успял да разпусне в домашен отпуск" личния състав на командваната от него телеграфска дружина. По този начин войниците от неговото поделение не взели участие в бунта.
    След войната Дамянов се прибрал в родното си село, където, под прикритието на откритата с помощта на негови другари книжарница "за продажба на учебници и учебни помагала", продавал марксическа литература, изпращана му от Петко Напетов и др. Развил активна организаторска и пропагандна дейност. След 1919 г. Дамянов е районен партиен секретар "на 13 села от поречието на Огоста, помощник-кмет и кмет на Лопушанската комуна, окръжен съветник, член на Околийския и Окръжния комитет на партията".
Въпреки че не успял да запише и завърши право, Георги Дамянов всекидневно заставал в защита на онеправданите хора, закриляйки ги от "експлоатацията, данъците, безправието и глада". Изявил се като добър организатор, оратор и агитатор. Говорел на достъпен език, с "просто, но  огнено и убедително" слово. По негова инициатива през 1921 г. жителите на с. Лопушна с доброволен труд "изградили голям партиен дом" на името на Димитър Благоев.

Ръководената от него Лопушанска дружина

организирала помощ на участниците в Октомврийската революция, приела "сирачета от гражданската война", събрала и изпратила "голямо количество хранителни продукти"... Заради дейността си Дамянов бил арестуван "повече от тридесет пъти", бил принуждаван под строг конвой да "изминава пеш по 70 км до Враца". При арестуването му хората от Лопушанската дружина се вдигали на крак, въоръжени "кой с вила, кой с косачка, кой с тояга". Събирали се пред общинския дом и се противопоставяли на властта. Действията на Лопушанската дружина били заразни, поради което властта решила да вземе мерки. Лопушанци били предупредени за "погромаджийските намерения". Дамянов, с помощта на верни другари, към края на 1920 г. създал "военна тройка", която събрала много оръжие. Към 9 юни 1923 г. областта, в която действал Г. Дамянов, разполагала с "около 160 пушки и револвери, и с една картечница". Дамянов назначил командири на създадените от него взводове и роти, които събрал в две дружини.
Борческото настроение било повдигано от  музиканти, формирали т.нар. червена музика, създадена от Дамянов. Деветоюнският преврат неизбежно водел към въстание. Георги Дамянов изработил плана за действие в района, който бил приет и утвърден от Окръжния комитет. Установил връзки със земеделците и провел преговори за създаване на работническо-селски съюз.
    Септемврийското въстание избухнало. Било наредено властта да бъде завзета в полунощ срещу 23 септември 1923 г. Но в с. Лопушна това станало "пет часа по рано". Лопушанската дружина тръгнала в походна колона и навсякъде по пътя си установявала работническо-селска власт. Освободили град Фердинанд, оказали влияние върху изхода на боевете при гара Бойчиновци и донесли богати трофеи - "повече от 300 пушки, 4 тежки картечници, 1 планинско оръдие, много патрони и снаряди". Тук Г. Дамянов проявил своите военни способности.
По нареждане на революционния комитет, Дамянов заминал с една рота за гара Бойчиновци. В същата посока тръгнал и Христо Михайлов. При жп моста на р. Огоста до с. Ерден двата отряда заели позиции. През нощта на 25 септември пристигнали и други "две роти" подкрепление. Дошъл и Гаврил Генов. Завързал се неравен бой. С личен пример и саможертва Дамянов и неговите бойни другари успели да задържат противника, а след това гара Бойчиновци била превзета. Победата дошла с цената на 7 убити и 12 ранени.
Скоро еуфорията дала път на организираното отстъпление, тъй като от Враца идвали нови войскови части. При с. Стубел, останал с последните 30-40 души въстаници, Г. Дамянов изненадващо бил нападнат от противников ескадрон. Това бил краят на дружината. Отделни части и въстаници, между които и Дамяняв, преминали в Югославия. След въстанието средният брат на Георги Дамянов - Яким, бил разстрелян, а най-големият - Първан, осъден на 5 г. затвор. Къщата им била изгорена до основи.
Последвали

20 години емиграция

на водача на Лопушанската дружина. Г. Дамянов станал пълномощник на Задграничния комитет на партията, занимавайки се с "военната дейност сред българските политемигранти". През пролетта на 1924 г., на съвещание във Виена с участието на Георги Димитров и Васил Коларов, на Дамянов е възложена задачата да премине в България с "група опитни емигранти". Пристигнал нелегално в родината с около 30 души, Георги Дамянов обходил Берковския Балкан, успял да възстанови партийните организации и да създаде "бойни дружинии, десетки военни тройки и петорки, които предприели подготовката на ново въстание".
На 30 декември 1925 г. Г. Дамянов пристигнал в Съветския съюз и отново се захванал с активна партийна работа. От началото на 1926 г. е слушател в Генералщабната академия "Фрунзе", която завършил през 1929 г. с пълно отличие. Едва през 1927 г. при него в Москва пристигнали съпругата и малката му дъщеричка. Три години и половина Дамянов служил в съветските въоръжени сили, като заемал различни длъжности - началник щаб на полк и командир на бригада в Одеския военен окръг. През 1932 г. е на работа във Военната академия "Фрунзе" като преподавател по химия и военна тактика. По късно, през 1934 г., когато Георги Димитров е освободен от затвора във връзка с процеса в Лайпциг, Дамянов пожелал да стане политически помощник към Комунистическия интернационал. През 1935 г. бил включен в състава на ЦК на БКП. По поръчение на Г. Димитров и задграничното бюро, заедно със Станке Димитров и Трайчо Костов Дамянов се върнал нелегално в България под псевдонима "Белов". Пред грозящите го "две смъртни присъди" тук, той се заел да установи съюз с другите антифашистки партии и масови организации с цел "да се създаде единен фронт сред пролетариата и

народен фронт на демократичните и патриотични сили

Георги Дамянов изпълнил блестящо мисията си в България. През 1937 г. отново се върнал в Съветския съюз, където започнал работа в отдел "Кадри" на Комунистическия интернационал. Заслугите му към международното работническо движение са високо оценени от Вилхем Пик, Палмиро Толиати и др. Високо оценен е приносът му за подпомагане на републиканска Испания чрез "подбиране на кадри за нейната борба", за Великата Отечествена война на СССР.
Две седмици преди 9 септември 1944 г. Задграничното бюро изпраща Георги Дамянов в гр. Брянск да произнесе надгробното слово за Станке Димитров-Марек. Макар че Г. Димитров имал нужда от Дамянов, удовлетворил молбата му и на 3 октомври 1944 г. той си тръгнал за България, където е назначен за завеждащ Военния отдел на ЦК на БРП(к), за един от тримата секретари на ЦК - през 1946 г., и за член на Политбюро - от 1945 г. Заема се с преустройство и организация на армията. Когато Георги Димитров застава начело на държавата, Дамянов е назначен и за ръководител на военното министерство. Под неговото ръководство БНА се превърнала "в истинска народна армия".
Бил е народен представител. През 1950 г. е избран за председател на Президиума на НС - пост, на който остава до края на живота си. Сподвижниците му разказват, че е "представял по достоен начин отечеството ни пред чуждестранните държавници и дипломати"; отстоявал и "подчертавал своя основен принцип - да се познават отблизо болките и интересите на хората". Същевременно се отличавал с "рядка човешка скромност и честност, които украсявали образа и душата му", "събирателен образ на революционна смелост и скромност". Признание за дейността му е званието Герой на социалистическия труд, ордените "Ленин" и "Георги Димитров".
Генерал-лейтенант Георги Дамянов умира в София на 28 ноември 1958 г. Неговият неспокоен живот на революционер и всеотдайна народополезна дейност като политик и държавник ще останат в летописите на миналото ни.



Патронен празник на Военно училище "Васил Левски" в столицата (днес Военна академия "Г.С. Раковски"). В средата са ген.-лейт. Георги Дамянов и министър-председателят Георги Димитров. Февруари 1948 г.


Министърът на народната отбрана ген.-лейт. Георги Дамянов произнася реч по повод празника