В царството на духа и знанието

Михаил Арнаудов е един от пионерите на научното дирене в областта на хуманитарната научна мисъл, призванието на които е било да извадят от забрава културното ни наследство от вековете, да изследват за следващите поколения и света духовните ценности, както и да трасират пътя за по-нататъшно духовно развитие на народа български и на неговата култура.
Академик Михаил Арнаудов е роден на 18 октомври 1878 г. в Русе в будно търговско семейство с определени духовни интереси. Още в гимназията той проявява интерес към хуманитарните науки. На изпита по български език по време на матурата през 1895 г. по блестящ начин развива темата "Обща характеристика на народната поезия", отпечатана в издаваното в родния му град списание "Извор". Тази негова наклонност и талант били забелязани от проф. Иван Шишманов, който съгласно източниците става "духовен наставник" и учител на бъдещия българист. М. Арнаудов завършва висше образование по специалността славянска филология. Едва 20-годишен той заминава да специализира в областта на древните източни литератури в някои известни западноевропейски университети - Лайпциг, Прага, Берлин, Лондон. През 1908 г. е поканен за доцент по сравнителна литературна история в Софийския университет и не след дълго се утвърждава с творчеството си като изявен учен със широки научни интереси в много области на българознанието и на общата литература като наука. От 1918 г. е дописен, а от 1929 г. - действителен член на Българската академия на науките. През 1940-1943 г. ръководи Историко-филологическия клон на академията. От 1922 г. е член на Българския археологичен институт. Член е на масонската ложа "Светлина". Член-учредител е и на Македонския научен институт.
Убеждението, че научните изследвания обогатяват хората с по-висши идеали и съдействат за общия прогрес, определя проблематиката в творческото му дирене и стимулира неговите интереси. Ученическата му работа определя
 
фолклористиката като любима област

за изследвания, по която той работи с "неотслабваща любов" през целия си живот. Като учен изследовател е убеден, че "фолклористиката е една крайно интересна и занимателна наука, която добива голямо значение не само за решението на чисто научни въпроси, но и за насоката на цялото ни културно и научно развитие".
През 1905 г. М. Арнаудов издава сборник с български народни приказки. В навечерието на Балканската война изучава народното творчество в Еленския край и през 1913 г. издава обемистия том "Фолклор от Еленско. Наблюдения и материали". Следват трудовете: "Български празнични обичаи"(1918), "Крали Марко и народната песен" (1918), "Кукери и русалки" (1920), "Студии върху българските обреди и легенди" (1924), "Български сватбени обреди", етнологични и фолклористични студии (1931), "Български пословици. Отбор и характеристика" (1931), "Очерки по български фолклор" (1934), "Български народни песни. Отбор и характеристика"(1938), "Баладни мотиви в народната поезия" (1964), "Веркович и "Веда Словена" (1968) г. и много други публикации с подобна тематика. Според специалистите и критиците, многобройните трудове на М. Арнаудов се характеризират с "богатството от материали, лично издирени или извлечени от други извори, верните наблюдения и анализи на устното поетическо творчество", както и от усилията му "да направи по-цялостни изводи за етническите особености на българина, да разкрие вътрешните закономерности при създаване на народния епос". В огромния си труд "Очерки по българския фолклор" в отделни глави проследява историята и теорията на изследванията не само у нас, но и в световен мащаб. За талантливия и продуктивен учен

народната песен е художествено творение

което има способността "да задоволява и най-изискания естетически вкус". Сам той  изтъква, че всички големи писатели в стремежа си да претворят социалните, философските и нравствено-етичните проблеми на времето, в което живеят, при създаването на своите произведения се ползват от "тая поетическа съкровищница". С други думи, занимавайки се с проблемите на фолклора, ученият се старае да хвърли повече светлина върху културното минало на българския народ, незагубил своята иденитчност и запазил творческата си способност при много тежките условия на чуждоземско господство и потисничество.
Акад. М. Арнаудов като родолюбец е посветил голяма част от своите изследвания и на Великото българско възраждане. Той се прекланя пред дейците-възрожденци и се старае да възроди и съхрани тяхното високоблагородно, хуманно и патриотично дело. Той е посветил цялостни изследвания, резултатите от които са отразени в монографии и студии, свързани с живота и дейността на народните будители-проветители, на създателите на нови идеи и народностно битие: Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Априлов, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, д-р Иван Селимски, Петко Славейков, Г.С.Раковски, Васил Друмев, братя Миладинови, Григор Пърличев, Любен Каравелов и др.

Трудовете, посветени на Българското възраждане

се отличават с голямата си достоверност и широта. Те са високо оценени. Той се прекланя пред делото на "онези първенци на духа", на националното събуждане и на национално-политическата ни революция. На тази тема той е оставил многобройни томове, които съдържат не само огромна документация, но и подробни аргументирани анализи, свързани с процесите на националното съзряване, "за самобитността, за формиращата се нова българска литература и култура, за народопсихологията на българина". По този начин с научни средства той води борба за утвърждаване на историческата истина и оборва опитите за посегателства над духовните завоевания и богатство на българския народ.
Немалко изследвания и трудове на акад. Арнаудов са посветени на проблемите на следосвобожденската литература и култура. Ученият родолюбец като добър литератор и психолог, като пратеник на съдбата има щастието да бъде не само съвременник, но и близък на големи изявени и бележити българи във времето, в което живее и твори. Изследва и пише за живота и творчеството на създателите на новата българска литература, навлиза в духовния и творчески свят на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Алеко Константинов, Тодор Влайков, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков. Самият автор се изповядва: "Аз бях щастлив да видя Вазов и да говоря с него, бях още повече щастлив да дружа с Яворов, с Йовков, с Кирил Христов, да преживея техните първи успехи и техните зрели постижения, да взема известно участие в техните усилия за признание, да почуствам отблизо техния дух, тяхната творческа радост, техните разочарования и мъки сред едно общество, малко склонно да ги щади и цени справедливо".

Големият учен-енциклопедист

се е занимавал и с по-общите "теоретически и философски въпроси" на литературното и общокултурното развитие. Той сам заявява: "Занимавах се с няколко дисциплини, защото всичките са ми драги и всички подбуждат ума ми към работа. Поред или успоредно аз навлизах в няколко царства на духа и знанието, които еднакво ме увличаха и завладяваха; славянска филология, сравнително езикознание и индология, с ориенталистиката, фолклора, Българското възраждане и българската литература, сравнителна литературна история с литературната наука, философията с културната и религиозна история... У мен има някаква потребност от разнообразие. Исках да схвана тайните на творческите извори в най-различни области в науката за културния ръст на човечеството и за усъвършенстване на литературните търсения и постижения на древна Гърция до XVIII-XIX век, вековете на Гьоте и Пушкин". М. Арнаудов пише студия за Пушкин, Гьоте, Русо, Петьофи, Хердер, Ларошфуко. Книгата "Основи на литературното творчество" и капиталният му труд "Психология на литературното творчество" са оценени като "ярки явления". Всеобщо е мнението на критици и на ценители на творчеството на акад. Михаил Арнаудов, че към каквато и област да е насочвал своите творчески интереси, умението да вижда "връзката между явленията, тяхната жизнена основа, историческата им обусловеност", винаги е довеждало до сериозни и значими обобщения и изводи. А стремеж на учения е бил научното знание да достига до по-широки кръгове на българското общество. Той е основател и редактор на сп. "Българска мисъл", както и създател на библиотеката "Български писател". От юни до септември 1944 г. Михаил Арнаудов е министър на народното просвещение в правителството на Иван Багрянов. След Девети септември 1944 г., през същата година е отстранен от академичните си длъжности и е арестуван. През 1945 г. е осъден от Народния съд на доживотен затвор за участието си в кабинета на Багрянов. Присъдата му е отменена от Върховния съд през 1966 г. През 1947-а е освободен от затвора, а от средата на 50-те години отново му се разрешава да пише и публикува. През 1968 г. е удостоен с орден "Народна република България", първа степен. Академик Арнаудов доживява до дълбока творческа старост. Умира на 18 февруари 1978 г., в дните, когато се подготвя честване на 100-годишния му юбилей...