Стефан Командарев: В Хипократовата клетва не се говори за търговски дружества

Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА

- Господин Командарев, какво ви подтикна и мотивира да поставите темата за трансплантациите с филма си "Живот от живота"?

- Мотивът може да бъде само един - съпричастност към тези хора. Навлязох в темата, докато подготвяхме филма "Посоки". Преди 4-5 години се запознах с д-р Мариана Симеонова, която  като шеф на тогавашната Агенция по трансплантациите извършваше чудеса, за да се случват нещата. В един момент тя беше принудена да напусне, впоследствие агенцията бе закрита и бе създадена подагенция към агенция "Медицински надзор". Тогава се запознах и с Георги Пеев, един от героите на филма.

Покрай тях двамата разбрах за кошмара на хиляди българи, които чакат и, за жалост, не дочакват трансплантация. И за огромната разлика между нас и останалите европейски държави, в някои от които дори няма листа за чакащи. С Георги Пеев станахме близки, един ден през 2019 г. той ми се обади и ми каза, че положението е тежко. Трансплантациите съвсем са спрели и трябва да се опитаме да направим нещо. Решихме да заснемем този филм с идеята да променим нещата, но проблемът е изключително комплексен, има много нива.

Първото е това, което се случва в обществото: знаем, че България е бедна държава, с огромно социално неравенство, което буквално разяжда доверието и солидарността, разделя хората на бедни и богати, управляващи и граждани, и т.н. Всичко това води до липса на доверие, както между хората, така и към институциите. Следващото ниво, където има огромни проблеми, е организацията, която държавата създава, абсурдът, който се нарича болници - търговски дружества, клинични пътеки и т.н. Трансплантациите са "черешката на тортата" на една здравна система - ако е съсипана, няма как да очакваме по някакво чудо те да се случват.

В България има донорски ситуации заради апостолските усилия на няколко екипа в страната, най-вече във Варна и във Велико Търново, които опитват да работят по европейски начин. А за някои медицински управители на болници донорска ситуация е нежелана дума, защото болницата не печели от това... Въпреки че в Хипократовата клетва не се говори за търговски дружества и печалба. 

- Във филма става дума за испанския модел - във всяка болница има координатор по донорството, който се занимава само с това. 

- Да, той от сутрин до вечер активно издирва потенциални донори. Това е нещо, което също може да се промени у нас. Един факт, особено през последните седмици, показва, че нещата в системата скърцат. Имаше няколко случая на донорски ситуации и, при хилядите българи в листата на чакащите, не се намериха реципиенти и органите заминаха за Румъния. Румънците веднага пращат хеликоптер и ги взимат, и поне там оживяват хора. Имаше и случай, когато два здрави бъбрека отидоха в коша, не намериха реципиенти у нас.

- Разбирам, че продължавате да следите актуалната ситуация около донорството и да участвате в събития, свързани с каузата.

- Така е, защото когато правя моите документални филми, влизам в живота на тези хора; единственият подход е да бъдеш честен и открит с тях и да станете приятели. Изключително тежко преживях смъртта на Йордан Пенчев, един от героите на "Живот от живота", на чиято памет посветихме филма. Имам документални филми отпреди 20 години, с чиито герои продължавам да поддържам връзка.

- В "Живот от живота" представяте лекарите и пациентите с техните истории и мнения, а обществото присъства чрез процеса на създаване на графита върху сградата и надписа "Частица от теб може да е нов живот за друг". Значи всички ние участваме във филма, но не като отделни хора, а като общност.

- Да, така е, защото нашето присъствие никога не може да бъде косвено. Един лекар във филма казва: "Никой не знае в кой момент от коя страна на бариерата ще бъде." Днес може да сме здрави и силни, а утре да се окаже, че спешно се нуждаем от някакъв орган. Както споделя Георги Пеев, мечтата му е, като в Испания и други държави, в България да няма листи на чакащи.

- Героите във филма жадуват отново да бъдат активни и полезни на обществото.

- Ами вижте Георги Пеев - с трансплантирано сърце и бъбрек, активен гражданин, общински съветник, спортист, печелил десетки медали за България на световни и европейски първенства за трансплантирани. Трансплантирането на органи, от каквато и гледна точка да се погледне, включително икономическа, финансова, връща в обществото едни хора в разцвета на силите. Те могат да създават, да работят, да бъдат полезни, а не да са хора, през които в продължение на десетилетия да минават потоците на Здравната каса.

- "Живот от живота" бе прожектиран на фестивали, в София и в други градове. Но къде може у нас да се гледа документално кино?

- Показването на документално кино в България е проблем. Филмът беше по екраните на малките кина, в няколко града; успяхме да организираме, със съдействието на доста общини, университети и болници, прожекции и дискусии със зрителите. За да достигнем до по-широка публика, беше важно да осигурим и телевизионния му ефир. И слава Богу, че БНТ го излъчи.

А иначе, по света, с който ние се мерим, във всеки голям град има кина, които показват само документални филми и салоните са пълни. Всички платформи за стриймване са следващата стъпка, към която се стремим за "Живот от живота". 

- Понякога един документален филм може да бъде много по-силен аргумент в полза на дадена кауза от всяка агитация, законови уредби и т.н.

- Абсолютно! Защото киното минава през сърцето и емоциите на хората.

- Вие сте продуцент на повечето свои творби. Финансирането на подобен "некомерсиален" филм сигурно не е лесна работа.

- България е в ЕС и като всяка държава членка има свой Национален филмов център, който на проектен принцип избира продукциите, които трябва да бъдат финансирани, в конкуренция с десетки други проекти. Така и документалният филм "Живот от живота" получи подкрепата на НФЦ. Проблем по принцип е ограниченото финансиране и малкото пари за култура.

Всички очакваме прословутия 1% от БВП за култура да се случи някой ден, политиците ни го обещават от 20 години, докато стигнахме до "рекордните" 0,4%. Имахме надежди, че с новия Закон за филмовата индустрия нещата ще се променят. Той има редица несъвършенства, които, ако заработи, лесно биха могли да бъдат отстранени, променени и т.н. Реално имахме нулева година за българското кино през 2021 г. На прословутото заседание на 27 януари на Комисията по култура и медии се повдигнаха абсурдни изисквания да се подпомагат само комерсиални филми. Чуха се и гласове, че трябва режисьори, които не са достигнали определен брой зрители в кината, и то само българските, да бъдат "наказани" пет години да не правят филм... Това противоречи на механизмите в нормалните европейски държави, залегнали в Договора за функциониране на ЕС и насочени към насърчаването на областите на аудио-визуалния сектор, които създават културни продукти (чл. 107). Не бива да се допуска подпомагане на произведения, които имат предимно търговски и развлекателен характер поради по-големия потенциал за нарушаване на конкуренцията, пише в точка 72 от преамбюла на Регламент (ЕС) 651/14, регулиращ държавните помощи в сферата на културата. Подобни абсурди ни водят към неща, каквито се случиха в музиката - знаем чалгата какви вреди нанесе. Такава тенденция в българското кино може да доведе до ужасни последствия. Нека да мислим за България като член и част от ЕС, да работим на тези принципи, да гледаме българските филми, които са успешни не само като брой зрители в нашите салони, а и като брой зрители в ЕС и по света. Защото например филми на режисьори, които много харесвам, като Петър Вълчанов и Кристина Грозева, в България нямат 12 или 15 хиляди зрители, но имат десетки или стотици повече зрители в кината в ЕС, без да броим зрителите в стрийминг платформи и т.н. 

- Това малко напомня за болниците като търговски дружества...

• Ами да, същата работа. Това религиозно изречение, тази догма, че "невидимата ръка на пазара" щяла да оправи всички проблеми, която се наложи след промените в България, даде своите резултати. Когато тази "невидима ръка на пазара" бръкна в обществено важни сфери като култура, наука, образование, здравеопазване, съсипа каквото можа и направи огромни поразии. Има области, от които тази "невидима ръка" трябва да бъде държана надалеч и като посегне - да бъда пляскана през пръстите.

СТЕФАН КОМАНДАРЕВ е роден на 28 септември 1966 г. в София. Завършва медицина (1993) и кино- и телевизионна режисура в НБУ (1999). Автор е на документалните филми "Хляб над оградата", "Азбука на надеждата", "Градът на жените баданте", на игралните "Съдилището", "В кръг" и др. Филмът му "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (2008) e първият български игрален филм, попаднал в кратката селекция за "Оскар". "Посоки" (2017) беше първата българска лента със селекция в официалната програма на Кан след 1989 г. БНТ излъчи наскоро най-новия филм на Командарев "Живот от живота".