Проф. Здравко Митков: Изкуството е свобода и фантазия

Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА

• 
  Честит юбилей, проф. Митков! Покрай такива дати човек си припомня някои важни моменти от своя живот - може би най-силни, най-решаващи, най-красиви...
  - Шеговито казано, този юбилей ме свари вътрешно неподготвен. По принцип съм погълнат от ежедневната си работа със студентите, в момента репетирам и в Народния театър нова постановка, така че този празник премина в известен смисъл в делова среда. Въпреки че моите сегашни и бивши студенти го изпълниха с много емоция с организацията и срещите, които имахме; с празненството и спомените от нашето общуване през годините. За мен, в последна сметка, най-важен се оказва моментът, в който осъществих мечтата си да следвам театър.
  - Започвате да преподавате още съвсем млад. Много творци предпочитат първо да се съсредоточат върху актьорската или режисьорската си кариера.
  - Проф. Люцканов ме покани през 1985 г., 6 години след моето завършване, да направя първия дипломен спектакъл на един от неговите класове след мен. Оттогава, казано шеговито, се закотвих в академията. И не съжалявам, че паралелно с режисьорската ми работа се наложи да овладявам педагогика за театър, което е свързано със среща с различни поколения млади хора. Надявам се, че съм им дал знания, способности и път, по който да развият таланта си. Но и те са ми дали много по отношение на това да се чувствам съвременен, а не затънал в клишетата на моето лично време и възприятия за театъра. Поканата от проф. Люцканов беше не просто да уча студентите, а да им направя спектакъл, което беше свързано с важното за мен - режисьорския опит. Освен това никога не съм страдал от липса на възможности за реализация в режисурата. Имал съм по 4-5 постановки на година, в момента репетирам 110-ата си постановка. Давам си сметка, че съм се лишавал доста често от лични моменти в живота, защото ежедневието ми е било изпълнено с неща, които изискват напрежение, работа, внимание.
  - През септември предстои да поемете новите класове.
  - Сега опитваме нова формула - аз да бъда ръководител на целия випуск актьори и режисьори, които ще приемем есента. Те вероятно ще са разделени на три групи и всяка ще се ръководи от отделен асистент. За първи път в академията ще проверим тази схема - така тримата асистенти ще имат повече възможност за самостоятелна работа и педагогическо развитие. Защото моето поколение вече "излизаме от употреба". Приех това предизвикателство със съзнанието, че може би ще помогна за по-интезивно развитие на млади театрални специалисти, които да навлязат в педагогическата сфера.
  - До днес сте подготвили девет випуска - какви са първите ви думи към студентите?
  - Започвам с това, че в нашата професия, когато всички хора си почиват, ние работим. Първо, човек трябва да се пренастрои изцяло да няма събота и неделя, нито свободни вечери. Второ, тъй като в тази професия няма обективни измерители за качеството на отделния артист, те ще се натъкнат на много несправедливости. Винаги ще го има усещането, че някой друг, по-малко талантлив, е получил по-големи шансове за развитие. Трето, трябва да полагат страшно много усилия, за да са сигурни, че понякога, след едномесечна работа и трудности, може да се роди и 2 минути сценично удоволствие.
  - В миналото, след завършването си студентите отиваха "по разпределение" в театрите из страната. Имаха възможност веднага да приложат наученото на сцената, да се развиват и да трупат репертоар. Какви са днес перспективите пред един току-що завършил артист?
  - Много проблематично е вече. Всички, които завършват, в повечето случаи отказват да отидат в извънстолични театри. Някои от тях решават, че като стоят в София, ще ги поканят в дублаж, в реклама или в някой театър. И влизат в едно изчакване, което в повечето случаи е разрушително за всичко, което са натрупали като професионални умения в академията. От моите студенти, които завършиха преди четири години, с изключение на спорадични ангажименти за роля в някой театър, нито един не е обвързан с репертоара на професионална трупа. И всички работят нещо друго, за да се издържат. От по-старите випуски имаме значителен брой известни, качествени актьори. Няма софийски театър, в който да не играят поне двама мои студенти от различни поколения, а някъде са и повече. Това е голямата ми радост, нещо, което осмисля усилията ми да работя толкова години като театрален педагог.
  - Каква театрална реформа е необходима и може да бъде полезна?
  - Трябва да се започне от финансирането на театрите. Години наред след 1989-а този проблем така и не беше решен. За всяко правителство, независимо от каква партийна принадлежност е, Министерството на културата е последната точка. Основните усилия там са главно да е тишина, да не се дразнят актьорите, да получават някакви мизерни средства за реализация на театралната продукция (което изисква големи разходи) и за заплати. Никой не посмя да се пребори за увеличаване на субсидията и финансирането на Министерството на културата да стигне поне 0,8-1 процент от БВП. А и в момента виждам, че не се работи в подобна посока. Ако искат да се издържат качествените актьори, не трябва да ги оставят на щатна заплата около 1000 лева. Ние нямаме и синдикат, Съюзът на артистите в България не се занимава с основното си предназначение - да следи за правилата и за заплащането на труда на актьорите. Ако се въведат правила и се стигне до положение, че като щатен актьор в Народния или в Сатиричния театър не може да започнеш със заплата под 3000 лева, например, тогава хората няма да търчат по разни сцени и читалища да играят блудкави смешни пиеси. А ще се повиши и естетическото качество на театралните представления.
  - Дебютирали сте като режисьор с постановката на "Щастливеца иде" от Руси Божанов. Почти 40 години след това, когато бяхте директор на Сатиричния театър, по повод 60-годишния му юбилей и 120 години от убийството на Алеко Константинов я поставихте отново. Писателят е знакова личност в историята на българската литература и култура, а неговият Бай Ганьо остава вечен персонаж. Променихме ли се или тази фигура продължава да бъде основна в нашето общество?
  - Ще започна отговора си с тълкуването на един факт: веднага с идването си новият директор на Сатирата Калин Сърменов свали представлението, което се радваше на страхотен отклик от публиката. Моето дълбоко подозрение е - дано не съм мнителен, че тъй като изпълнителят на Бай Ганьо, много деликатно, правеше аналогии с Бойко Борисов, а новият директор влезе на поста като избраник на тази партия, той свали спектакъла. Какво се е променило от Алеково време... Почти нищо. Истинските интелектуалци винаги са страдали от това, че политиката се е месила рязко, грубо в деликатната сфера на изкуството. Политиците винаги са се опитвали да го употребяват за пропаганда. А това, което най-много чуждее на характера на изкуството, е да бъде пропаганда. Изкуството е свобода и фантазия. В този смисъл, за съжаление, героите на Алеко съществуват край нас всеки ден и всеки миг.
  - В навечерието сме на Международния ден на театъра - 27 март. Посланието на първото отбелязване на този празник през 1962 г., написано от Жан Кокто, е под наслов "Театър и култура в мир".
  - Големите френски интелектуалци от миналия век, сред които и Жан Кокто, винаги са били левичари по политически възгледи. Но по никакъв начин те не са ги заслепявали за проблемите на света. В по-голямата си част те са били пацифисти и са изразявали ярко своя пацифизъм. По принцип проблемът за мира е проблем за осъзнаването на интелектуалната същност на човечеството. Ако човечеството е прогресирало, ако целият човешки род е "венец на сътворението", какво да кажем за низките страсти, свързани с това да ограбиш другия, да го насилиш, да завземеш част от пространството му. Една много тежка симбиоза между политическо поведение и липса на достатъчно вътрешни демократични норми в съществуването на самия човешки род води до агресията. Още твърде много агресия имаме в себе си; голяма част от човечеството живее с чувството, че ако не си агресивен към другите, няма да успееш да се реализираш. Едно от предимствата на изкуството е, че предлага реализация без агресия. Затова спрямо населението на Земята малцинство са хората, които се занимават с онези духовни сфери, каквито са литературата, музиката, поезията, театърът. Малцина се опитват да кажат на глас: Спрете агресията, спасете човека от примитивизма на агресията!

Проф. ЗДРАВКО МИТКОВ е роден на 11 март 1952 г. в Кюстендил. Следвал е българска филология в СУ. Завършил е режисура за драматичен театър във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" (1978). Педагогическата си кариера в НАТФИЗ започва през 1985 г. като асистент по актьорство и режисура, а след това е доцент и професор. Бил е зам.-ректор на НАТФИЗ (1997-2000) и ректор (2000-2003). Гост-професор по режисура в Колорадо колидж, Колорадо спрингс, САЩ (1997). Като режисьор е работил в театрите в Пазарджик, Перник, Младежкия театър, Народния театър, Сатиричния театър, Театър "София" и др. Осъществил е повече от 100 театрални и оперни постановки. Носител е на множество национални награди.