Бойко Илиев: Театърът е преливане на дух, на мисли и най-вече на сърца

Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА

- Нов театър - НДК, представя "Времето е в нас и ние сме във времето" на 18 февруари. Спектакълът, създаден от вас през 2021 г., е посветен на рождението на Апостола. Всеки българин има своя Левски и много сме чувствителни към претворяването на образите на нашите национални герои. Какъв е вашият Левски, господин Илиев?

- И ние се питаме в спектакъла. Опитваме се да отговорим на този много важен въпрос: кой е нашият Левски и защо точно сега Левски. Моите взаимоотношения с Васил Левски, с Дякон Игнатий са от много години. Първо написах сценарий за игрален филм, след това за сериал и т.н. Провокиран бях от книгата на Яна Язова "Левски", после направих филм за нея.

Създадохме този спектакъл, за да отбележим рождената дата на Апостола 18 юли, тъй като тя често се забравя или не се знае. Митологията се създава чрез кръста, с обесването на 18 (или 19) февруари. Защото го оприличаваме с нашия Исус, с неговото разпъване, саможертва, към която Левски върви като че ли съзнателно. Той остава идеал за човек, който се преборва със себе си, с инстинкта за самосъхранение, върви категорично към своята Голгота и я постига.

Има за какво да се връщаме към Левски; колкото и да е митологизиран, идеализиран и т.н., ни е нужен именно като идеал. Идеалите са кът, особено след влизането ни в ЕС, когато сякаш започваме да губим своята същност, индивидуалност, националност. Така че съзнателно вървях към Левски, опирайки се на Вера Мутафчиева, на Яна Язова, на Неда Антонова, на документите от епохата. Целият му разпит е запазен в архивите - Левски не е мълчал, той е говорил, борил се е до последния си дъх и за живота, и за делото си, и не е издал никого.

На мен ми е нужен този Левски, този негов кураж. Той много силно е вярвал, че може да върне България на картата на света. Искал е да направи българина свободен, като той сам отхвърли оковите си, и то най-вече в съзнанието, в мисленето си, което е най-трудното и най-истинското.

В днешното абсурдно време, в което всичко се разпада и човешкият живот все повече губи стойност, често се усещам много сам. И това, което ме спасява и ме държи, е да се опра на онези, които са надмогвали бита, реалността и са се впускали в невъзможното, и са го постигали. Много ми се иска да вярвам, доколкото имам талант, сили и енергия, че ще предам това на всички, които продължават да искат да се срещнат с духа на тези хора, на епохата, със собствения си дух. Защото театърът е преливане на дух, на мисли и най-вече на сърца. Много благодаря на актьорите, които тръгнаха с мен в тази лудост.

- В афиша на театъра са вашите драматизации "Железният светилник" по Димитър Талев, "Търновската царица" и "Антихрист" по Емилиян Станев, "В часа на синята мъгла" по писмата на Яворов; през 2019 г. поставихте "Майстори" по Рачо Стоянов. Всички те са в духа на вашата убеденост, че се нуждаем от ценностите, от истините, емоциите, човещината, които ни дават класическите произведения и автори.

- Същността на класическия театър е да слезеш в дълбочината на онези нравствени устои, които ни правят хора и устояват на цялата лудост на човечеството, чрез които успяваме да преминем през поредния Апокалипсис.

През трите месеца на локдауна се спасих с правене на драматизации по Димитър Талев. Талев и неговата четирилогия (засега с "Железният светилник", но някой ден ще направя и другите) ме върнаха към корените - баба ми и дядо ми по майчина линия са от Кукуш, сега Килкис в Гърция. Направил съм филм за Кукуш, който е бил 90 процента български град, изгорен е от гръцките войски през 1913 г., и те като малки деца стават бежанци към София. Талев с неговата Преспа ме отведе към корените, към онази чистота, която имаме само в детството и към която все повече с годините се връщаме, за да можем да продължим и да не ни превзема отчаянието на действителността. Много може да се говори за раната Македония, тя е в нас и в днешния ден се връщаме към нея. Може би сега предстои нещо смислено, нещо положително...

- Как младите зрители възприемат творбите от българската класика?

- Те сами се учудват, че ги завладяват. Трудно ни е с привличането на ученическа публика, защото нашият театър няма организатори. Но все повече се развиват театралните ни школи: на Башар Рахал и другата - по-ориентирана към мюзикъла, с водеща Христина Ангелова, която е завършила консерватория. От Министерството на образованието и науката със съдействието на Министерството на културата може да се направи така, че театърът да влезе в училището; да се провеждат разговори с актьори, режисьори и т.н. Това трябва да бъде включено като извънкласна дейност в програмата на двете министерства, в политиката на новото правителството, което желае промяна. Театърът ще отвори душите на децата за ценностите, които класиката носи и предлага в много добър художествен вид.

Вече 32 години се лутаме и няма ясна политика по отношение на културата и образованието, която да е насочена категорично към нравственост и изконни ценности, и националната идентичност да бъде на преден план. Макар че е записано в документи, в Закона за развитие на културата и т.н. Но като че ли ни е срам, като че ли се притесняваме да наречем нещата по този начин; звучат ни малко патетично, патриотично, патриотарски - както някои иронизират. Но нали, когато загазиш, се обръщаш към най-близкия, който наистина милее за теб. Оттам трябва да се изхожда, а не да идват разни фондации "спасители" отвън и да ни налагат своите ценности.

Искам да ни спасяват тези, които имат сърце и милеят за нас, чуждите не ги е грижа. И всичко това е една лъжа. Не искам да съществувам в лъжа. Затова се изправям на сцената и се стремя да стигна до актьора и до истината в него. Искам сърцето на актьора да гори за това, което казва на зрителя, а не да имитира. Не са ми нужни имитатори на сцената, в живота - също. Искам истината! Тя често е горчива, но е много сладка, когато наистина е истина.

- Нов театър - НДК, успя ли да се впише в изискванията за кандидатстване за помощ на културните институти и творци заради пандемията?

- Свободните артисти, които играят в Нов театър - НДК, не знам как оцеляват... Някои от тях се опитаха да кандидатстват по програми, особено на НФ "Култура", но повечето не успяха да се вместят в параметрите. Миналата година НФК помогна на нашия театър, и то след скандал - след като раздадоха субсидии на едни, а загърбиха други. В София останаха три частни театъра, които имат своя сцена и съществуват повече от 5 години.

Държавните театри в момента са осигурени със заплати до края на март - на т.нар. извънредно положение. Тази година не успяхме да се преборим да ни припознаят като театри, които имат нужда от подкрепа. Моят театър в момента е на ръба да бъде закрит или ще съм принуден сам да го затворя. НДК продължава да изисква от нас същия стопроцентов наем; дори за трите месеца локдаун, когато бяхме затворени, продължавам да дължа наем 11 000 лева. Театърът съществува вече седма година и никога не сме искали помощ, освен когато ни затвориха. Тогава проведохме много срещи с министъра на културата, стигна се до "Едногодишен грант", който да подкрепя тези структури, и смятахме, че ще действа, докато трае извънредното положение. Но през декември миналата година пак бяхме "отрязани"... поради техническа грешка. Сегашното управление на държавата трябва да реши: има ли нужда от национална култура или няма. 

- От години се говори за изработването на Национална стратегия за култура. Новият министър заяви, че това ще е приоритет за него и екипа му.

- Национална стратегия може да се напише точно за една седмица, не е необходимо да се събират работни групи, които години наред да заседават и т.н. Аз също съм участвал в разни групи, например за Закона за меценатството, който ни засяга. Но накрая нищо не бе прието. В продължение на 32 години съм създал първия частен театър в България - "Диалог" през 1988-1989 г., съсъздател съм на още осем частни театъра, които отдавна умряха. И по никакъв начин не бе подкрепена свободната инициатива. Не говорим за субсидиране, а за закони, които да дадат възможност да се раждат театри и да умират театри, а не да съществуват десетки години на държавна издръжка.

Единственото хубаво нещо на пандемията е, че за първи път Министерството на културата разбра, че има свободни артисти и театри. И бяха направени програми към т.нар. независим сектор, виждайки, че тези творци остават без препитание. Това ми дава надежда, че политиката на България може да се обърне и към артиста, който не може да живее без сцена, а не без щат. Артистът трябва да бъде свободен и постоянно да бъде на изпитание.

БОЙКО ИЛИЕВ е роден на 29.7.1955 г. в София. Завършил е актьорско майсторство (1982) и театрална режисура (1990) в НАТФИЗ, филмова и телевизионна режисура в НБУ. Бил е актьор и режисьор в Шумен, Пазарджик, Монтана, Велико Търново, Младежкия театър "Николай Бинев". Има постановки в повечето български театри, режисирал е опери, оперети и мюзикъли, документални филми и поредици. През 1988 г. създава Първи частен театър "Диалог". От 2015 г. е директор на Нов театър - НДК.