Борец и строител

Ген.полк. о.з. Васил ЗИКУЛОВ

Съдбата ме срещна с този забележителен човек през 1938 г. В търсене на препитание, преследвани от недоимъка, родителите ми се бяха преселили в ямболското село Веселиново.
Бяха тревожни времена. Поощрявана от Мюнхенската политика на Великобритания и Франция,

агресивността на фашистка Германия

набираше темп. Едно след друго пламваха пожарищата на войната. Бях съвсем незрял юноша - гимназист, който избираше своя път в живота. Сюлемезов беше вече зрял, известен и уважаван кооперативен и обществен деец. Той бързо стана мой еталон за подражание. Оттогава до 21 октомври 1980 г., когато късно през нощта на вече пустеещото софийско летище помагах да се разтовари от самолета тежкият ковчег с безжизненото му тяло, нашият живот протичаше в тясна връзка.
Във Веселиново вече имаше партийна организация от пет члена. Секретар бе Стоян Белчев, също забележителен и уважаван боец. Живееха дружно, като родни братя. Не ми е известно някой от тях да бе чел нещо от Маркс или Ленин. Но

за Бузлуджанския конгрес, за Димитър Благоев

знаеха всички. Те знаеха и за Деветоюнския преврат, и за кървавата вакханалия, за арестите, бесилките, безследно изчезналите, които водеха началото си от отрязаната глава на Стамболийски. Знаеха и за Октомврийската революция, с която свързваха своите надежди, както и за единофронтовските идеи на Георги Димитров. Всички бяха активни кооператори. Кооперацията вече бе закупила радиоприемник. Те следяха събитията по света. Селската неволя и неправдите ги обкръжаваха. Те възприемаха идеите за свобода, равенство и братство съвсем буквално. С вяра, наподобяваща вярата и морала на първите християни. Бяха сред най-уважаваните хора в селото. Бяха противници на всякакво насилие - социално, политическо, етническо и религиозно.
Партийни организации и комунисти, подобни на веселиновските, имаше и в други населени места. Това, което предопределяше особената роля на Веселиново в антифашистката въоръжена борба през периода 1941-1944 г., бе личността на Стоян Сюлемезов. Той бе общопризнат лидер не само на партийната организация, но и известен стопански ръководител и общественик, уважаван и обичан в цялата околия и извън нея.
Съвсем естествено бе, че след нападението на фашистка Германия срещу СССР той стана един от най-близките съратници на Димитър Димов в организацията на антифашистката борба, по-късно - началник-щаб на VI въстаническа оперативна зона.
Невъзможно е да си представим антифашистката борба в Югоизизточна България без прякото участие на Стоян Сюлемезов. С неговата най-активна роля е свързано създаването, снабдяването и извеждането в Стидовската планина на

първата партизанска единица от Ямболския край

(дружина, както я нарече Димитър Димов). Сюлемезов осъществява връзката на Окръжния комитет на БКП, а по-късно на Щаба на VI ВОЗ с ЦК на БКП и Главния щаб на НОВА. Той създава и условия за укриване и успешна дейност на щаба на зоната за издаването и разпространението на вестник "Народен другар", за изграждането на многобройните отечественофронтовски организации в зоната.
През август 1943 г. поради предателство е принуден да премине в нелегалност. Обстоятелството, че такава известна личност е подложена на преследване от властите, води до популяризиране и активизиране на антифашистката съпротива. Това става още по-очевидно след 2 юни 1944 г. Тогава край с. Веслиново са

разстреляни без съд и присъда

група видни антифашисти от Ямболско - Ангел Вълев, Димитър Желязков, Йордан Мишев, Любен Караиванов, Стоян Белчев и Йордан Андонов. Разстреляна е и съпругата на Стоян Сюлемезов, майка на три деца, едното от които - още кърмаче. Единствената й вина е, че е негова съпруга.
Разстрелът на 2 юни не е обикновен резултат от предателство или провал. В тези времена това ставаше често. Извършеното беше хладнокръвен, добре обмислен акт. Разстрелът на най-известни и уважавани от обществеността личности целеше да демонстрира решимостта на властите с безогледна жестокост да сломят съпротивата и да я лишат от част от най-влиятелния партиен елит. Най-жесток е ударът срещу най-известния, обичан и уважаван, станал още по-известен след преминаването си в нелегалност, Стоян Сюлемезов. Разстрелът на нищо непровинилата се негова съпруга има за цел да сломи волята му. Да го превърне от знаме на антифашисткото движение в зоната в безполезен политически труп.
Не успяват! Той продължи по избрания път. Стана само по-съсредоточен и мрачен. Но не озлобен и отмъстителен. Той не бе способен да мрази и да отмъщава...
Постигнатият ефект е противоположен на очакванията на властите. Към 9 септември 1944 г. почти всички жители на с. Веселиново се самоопределят като членове или симпатизанти на Комунистическата партия и Отечествения фронт. Изключенията са единични. Подобно е положението в много други населени места.
За съжаление Стоян Сюлемезов приживе получи признание само за приноса си във въоръжената антифашистка борба. Ролята му за развитието на кооперативното движение, стопанския възход на България, както и възгледите му за ролята на кооперацията за победата на социализма остават недостатъчно известни. Аз пък се чувствам недостатъчно подготвен теоретически, за да коментирам компетентно това негово дело. За него мога да бъда само косвен свидетел, доколкото ми е известно от откъслечните ми разговори с него.
Често, уморен и изнервен, той ми се обаждаше по телефона и ми предлагаше "Да излезем и да се поразходим". Това ставаше обикновено в столичния парк "Заимов" вечер. На срещата ни се явяваше с огромна чанта материали, понесъл ги "за работа вкъщи". В нашите беседи нямаше нищо конспиративно или противодържавно. И двамата бяхме привърженици на БКП, убедени в

правилността на главното направление на нейната политика

За България нямаше друг спасителен път, освен дружбата и сътрудничеството със СССР. "Другото" означаваше война и кръвопролитие. Ние нямаше какво да крием. Но той, поучен от преживените от него неприятности, предизвикани от обследванията, свързани с тезиса на Червенков за "врага с партиен билет", предпочиташе разговорите да останат само между нас.
Всъщност говореше само той. За него бях отдушник, пред когото споделяше своите прозрения и огорченията си от неразбирането, с което се посрещаха неговите възгледи. Най-голямото му възмущение бе предизвикано от практическото премахване на рентата върху собствеността на земята на кооператорите под формата на доброволен отказ. За него това беше

опит да се превърнат ТКЗС-тата в колхози

Според него колхозите не бяха универсална форма за стопанисване на земята, а такава, породена от специфичните, исторически възникнали в Русия условия след революцията и Гражданската война. България, където големите имения, чифлиците бяха малко, ТКЗС бяха по-сполучлива форма от колхозите и совхозите. В кооперацията се съчетават интересите на собственика с тези на труженика. Според него кооперацията е по-последователна социалистическа форма от колхоза, защото води до по-висока ефективност в използването на земята. А оттук и до по-високо благоденствие, което е целта на социализма. В разсъжденията си той отиваше много по-далече: виждаше приложението на кооперативния принцип като по-прогресивно не само в областта на селското, но и в много други отрасли на народното стопанство.
С възгледите си

Стоян изпреварваше времето, в което живя

С прозренията си той проникваше в бъдещето.
По убеждение бе последователен, дисциплиниран член на висшия ръководен орган на БКП. Но не догматик, а разкрепостен, освободен от идеологеми творец, икономист и стопански ръководител. Изказваните от него мисли, макар че невинаги бяха ясно формулирани, проникваха в бъдещето.
За него комунизмът не бе завършено идеално общество за всеобщо братство и равенство. Той го виждаше като непрекъснато движение към съвършенство и справедливост, основаващи се на разума и хуманизма. В икономиката той го виждаше като оптимално общество на интересите на собственика и производителя с тези на труженика и потребителя.
Смъртта застигна Стоян Сюлемезов на 19 октомври 1980 г.
Ръководството на Центросъюза на СССР организира за делегатите на провежданото Международно кооперативно съвещание в Москва посещение на мемориалния комплекс в Хатин. Сърцето на Стоян, издържало на толкова изпитания, не се оказва в състояние да издържи на спомените за жестокото минало, бликнали при следите на трагедията на изцяло изтребеното от фашистите белоруско село. Спомени за личната му драма, за съдбата на семейството, за гибелта на най-близките му съратници, а също така и за сложния път, който измина България, а и цялото човечество по време на живота на неговото поколение...
Поради голямата ни възрастова разлика и уважението ми към неговата личност, аз никога не съм се опитвал да говоря с него по въпроси от интимен характер. Поради това не чух как той сам се отнася към своята драма. Но и без думи всичко бе ясно:
След разстрела на 2 юни семейството му практически се разпадна. Веселиновската и ямболската общественост не изоставиха децата му безпризорни. Пеленачето Стоянка бе осиновено от уважавано трудово веселиновско семейство. Не бяха изоставени и по-големите - Минка и Атанас. Но може ли някой да замени родната майка и да заличи спомена за нейната жестока гибел? Децата остават потресени за цял живот.
Доста по-късно той създаде второ семейство. Новата му съпруга Пенка, през целия им съвместен живот, бе негов верен другар. Тя достойно изпълни своя съпружески дълг, следваше и продължава да следва неговия път. По този път върви и родената от втория му брак дъщеря Нели.
Той

не остави богатство и имоти

Това не бе неговият идеал или цел в живота. Големият паметник, който сам си изгради, е примерът му на самопожертвувателност в името на социалната справедливост. Както и приносът му за утвърждаване на кооперативната идея като път, който води до социализъм и благоденствие.
Идея, която още може да послужи на България!