09 Ноември 2024събота15:00 ч.

ВРЕМЕТО:

В събота вятърът ще се ориентира север-североизток и ще се усили. С него ще прониква по-студен въздух и максималните температури в по-голямата част от страната ще бъдат между 8° и 13°, в София - около 13°, на морския бряг – 10°- 11°, на места в Южна България - до 15°- 16°. Облачността ще се увеличава и в края на деня в североизточните райони ще завали дъжд. В събота вятърът ще се ориентира север-североизток и ще се усили. С него ще прониква по-студен въздух и максималните температури в по-голямата част от страната ще бъдат между 8° и 13°, в София - около 13°, на морския бряг – 10°- 11°, на места в Южна България - до 15°- 16°. Облачността ще се увеличава и в края на деня в североизточните райони ще завали дъжд.

Паметник на партизаните и ятаците от село Крушуна

Памет

В боя се раждат безсмъртните

Покосен от фашистите, Цветан Петров (Велко) остава завинаги на 21 години

/ брой: 57

автор:Иван Аладжов

visibility 2636

Иван АЛАДЖОВ


Поривистият зимен вятър отнася все по-далеч картечни откоси. Единични изстрели, далечен шум и отново само бученето на вятъра, провиращ се в клоните на дърветата. Той стои превит от люта болка...

Три дни преследвана от полиция и жандармерия, първа ловешка чета бе приела на 25 януари 1944 г. неравен двубой в горите между селата Асеновци, Горско Сливово и Крушуна. Съвсем близо тръбач възвестява началото на вражата атака. Войнишки взвод се свлича от височината и иска да прегради пътя на партизаните към съседната гора. Велко и Филип прикриват хода на другарите си. Първият съблича шинела си, закача го на висок храст и умело привлича върху него огъня на побеснялата фашистка потеря. Разсърдени, куршумите със зловещ писък се забиват около тях, понесли в бесен танц смъртта. Остра, парлива, непоносима болка. Велко се превива и рухва в снега. Ранен е тежко. Припълзява с мъка до близкия храст. Неизпадалата още церова шума го притулва. Копае с пръсти скованата от лед земя, прибира замръзналите листа, примесени със зърнест сняг. Пръстите на ръцете изтръпват от студа. Бледи струйки кръв пропълзяват по тях, но той не ги усеща.

Налице е останала само волята

Ще превърже раната си, а привечер, когато зимното олово прихлупи земята, ще се опита да настигне другарите си. Минутите тягостно, бавно текат. Ще успее ли?... Ще може ли?... Патроните в парабелума са малко. Ами ако не може да установи връзка с тях?.. Страх ли?... Не! Това чувство му е било винаги чуждо, непознато. Сега то е пропъдено и от чувството на радост от достойно изпълнената бойна задача. Нали другарите са спасени...

Зимната вечер бавно пилее синкав здрач. Не се чува вече зловещият картечен лай. Слухът долавя само песента на немирника вятър в стенещата гора.

Време е. Велко набира сили, но остра болка го поваля отново на земята. Втори, трети опит... Не ще може... Но дано поне другарите успеят. A той?... Към селото. Родна Крушуна ще го приюти.

С много усилия на волята и режещи болки най-сетне прави първи крачки. Все на запад. Пътят е труден, пък и болката е ужасна. И тъй крачка по крачка. Изведнъж краката потъват в дълбока пряспа. Поваля се. Все едно остър нож прорязва тялото. Пред очите черни вълни бликват. Вятърът с пълни шепи шиба сняг в лицето. Може би е дотук...

A беше по-добре там, в боя, по ботевски...

С последни усилия преодолява болката. Победил е. И пак крачка по крачка все на запад. Краката едва, едва се влачат. Ще почине, ето тук... Поне за минутка. Дрямка тегне в клепките... Устата съхнат... Унася се. Не! Не бива...

Далече на запад през парцаливите облаци показва бледен лик луната и бърза да се скрие. Стене зимната нощ. Дърветата протягат силуети към студеното небе. Някъде на север отеква свирката на втурнал се в нощта влак и отново тишина. Топят се часовете. И когато на изток заревото възвестява началото на идващия ден, той е на "Горник". Кваси напуканите си устни от чешмата и търси удобно място за денуване.

Родни места, познати и скъпи места. Там отсреща по гроздобер братовчедът му Моната, сега комисар на четата, за пръв път бе разкрил пред него съдържанието и истинския смисъл на живота. И любимият му вуйчо Иван му беше говорил за далечна съветска Русия, за окъпаната в слънце страна на свободния труд. Пък нали и той от дете изпитва горчивината на сирашката участ. Затова още от първите години в ловешката гимназия е ръководител на ремсова петорка, чете марксическа литература, гори в огъня на борбата: нелегални сбирки, реферати, саботажни акции против

нахълталите фашистки пълчища

А лете... Ах, тези незабравими крушунски нощи! Там при водопада! И нелегалните ремсови събрания. Като че ли още шуми в ушите му приятният глас на Моната при първата нелегална среща с него. Ами срещата с Христо Кърпачев? Поискал беше той средства за закупуване на оръжие. Цветан проявява готовност да изтегли влога си, внесен на негово име от дядо му, и да го предаде за нуждите на борбата. Но Кърпачев не приел. После очакваните скъпи срещи и многочасови разговори с дошлия от София вуйчо Иван, донесъл му дългоочакваната забранена литература. Той сега е в затвора със смъртна присъда... И зимните ваканции, събранията в читалищния салон, ожесточеният двубой с шепата търговски синчета, акциите за събиране на храна и средства за отряда...

Неравният му път премина през организирания нелегален живот, а когато завършва гимназия, заедно с "неблагонадеждния" си другар Митко, Цветан попада в концлагера Гиген. Работата е убийствена. Храната - лоша, условията на живот - непоносими. В землянката съжителстват със змии. Но веселият нрав и на двамата остава непреломен. Също като Левски пеят и в най-трудните минути. Унинието е пропъдено. Не може да бъде то там, където властва голямата вапцаровска вяра.

Есента на 1943 г. е разпиляла багрите си. Ноздрите долавят мириса на зряла царевица и прясна оран. Двама поотслабнали омургавели младежи приближават Крушуна с малки куфарчета в ръце. Това са те, ремсистите от Ловешката гимназия, другарите, вплетени от еднаква съдба, подчинили живота си на една цел, концлагеристите от Гиген - Цветан и Митко. Пуснати в краткотраен отпуск, те бързат към своите.

* * *

Мислите му се прекъсват от човешки говор. Велко се свива. Може би така му се е сторило... Не. Две човешки фигури се открояват на белия сняг, минават край чешмата и потъват по посока към реката. И когато нощта притулва отново дола и настъпва характерната за зимните вечери тишина, той се приготвя за път. Ще изчака, докато всичко стихне, и ще потърси връзка. И изкачил се на поляната над лозята, той чува кучешки лай. Нататък води сега пътят му...

28 януари 1944 година

"Стой! Предай се!" - дочува той далечните гласове на бясната потеря, втурнала се по следите му. Напряга усилия, бърза. Краката се подгъват немощно. Само след броени минути и дъжд от куршуми се изсипва по пътя му от отсрещните височини. Маневрира ловко и прехвърля зида на Мичковата нива. Водопадът бучи гневно, сякаш иска да заглуши дивите крясъци на фашистите и нестихващата стрелба. Той свива вляво и потъва в гората. След това прави остър завой в обратна посока по долчината. Гласовете на плъзгащите се преследвачи се чуват все по на юг. Заблудил ги е. Изтощен от раната си и последното придвижване, се свива в пороя до голяма отломена скала. Хвърля поглед към селото, което диша под бялата зимна покривка. Комините пускат сивкав дим, който бавно се топи. Долу водопадът пени гриви и пее вечната си песен. Още час-два и ще настъпи отново спасителната нощ. После... После всичко отново ще премисли...

Изведнъж зловещ издайнически крясък прорязва долчината и отеква надалеч: "Ето го-о-о-... Ето го-о-о!..."

Велко стреля по посока на гласа. Не улучва. Чува стъпките на приближаващи хора, пукота на сухи съчки. Потегля отново в тази посока. Стъпките и виковете стават все по-близки и по-близки... Да продължи стрелбата?.. Но не може. Патрони повече няма. Останал е само последният, който съгласно партизанската клетва e предназначен за него. Прощален поглед към родното село, последна песен на водопада звучи в ушите му. Той вдига пистолета. Глух изстрел слага началото на неговото безсмъртие... Горе при водопада, до неразпъпил още габър...

* * *

Фашистите довлачиха безжизнения му труп. Засъхнали струи кръв сплитат черната му гъста коса. Очите - леко отворени, а на устата му сякаш е застинала последна усмивка. Ни капка печал... И в смъртта си останал той красив, завинаги на 21 години.

Там, на скалата над водопада белее скромен паметник.

На него признателна ръка е издълбала:

Цветан Петров Петров

    (Велко)

 1923 - 1944 г.

* * *

И зиме, и лете той стои заслушан във вечната песен на водопада, в шепота на гората, обърнал чело към родното село, обкичван с цветята на вечна признателност към делото и саможертвата му.

Днес в Крушуна читалището носи името на този герой.

Служители в АЯР на протест за по-високи заплати

автор:Дума

visibility 1542

/ брой: 214

"Лукойл": Не продаваме рафинерията в Бургас

автор:Дума

visibility 1548

/ брой: 214

25 нови влака от "Шкода" пристигат до 2026 г.

автор:Дума

visibility 1037

/ брой: 214

Брюксел разследва "Виза" и "Мастъркард" за таксите

автор:Дума

visibility 1405

/ брой: 214

Управляващата коалиция в Германия се разпадна

автор:Дума

visibility 1524

/ брой: 214

Харис обеща помощ на Тръмп до инаугурацията

автор:Дума

visibility 1518

/ брой: 214

В САЩ разработват план за мир в Украйна

автор:Дума

visibility 1560

/ брой: 214

Накратко

автор:Дума

visibility 1461

/ брой: 214

Пътят на разбитите надежди

автор:Александър Симов

visibility 1323

/ брой: 214

Непредсказуемият Тръмп

visibility 1347

/ брой: 214

БСП е микросвят, отражение на прехода

visibility 1401

/ брой: 214

Агнето сито и вълкът цял

автор:Гарабед Минасян

visibility 1303

/ брой: 214

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ