Литературен форум
Тежкият кръст на неолибералната доктрина
Документален ли е филмът "Пет разказа за един разстрел", посветен на Никола Вапцаров?
/ брой: 295
На 7 декември т. г., по повод 105- годишнината от рождението на Никола Вапцаров, БНТ излъчи документалния филм "Пет разказа за един разстрел" - режисьор Костадин Бонев, сценарист Ивайла Александрова и консултанти Цвета Трифонова и Катя Зографова, продукция - 2014 г. Филмът е направен професионално, с добре организирана фабула, която очертава драматизма на времето, но и съзряването на Вапцаров като поет. Амбицията е да се въздейства първо върху емоцията, а после върху разума на зрителя. Филмовата цялост се строи предимно върху премонтиране на кадри от предишни филми за Вапцаров, похват, познат от документалното кино. Личи си, че режисьорът е опитен, с респектиращи творчески възможности.
За съжаление обаче тези качества на кинотворбата угасват в опита на създателите й да подменят документалната истина с тезиси и шаблони, които днешната неолиберална критика употребява спрямо големия ни поет. Да разкрие образа на Вапцаров в тон с една нова практика за
целенасочено преиначаване
на личностното битие
Явно матриците, използвани във филма, целят да се моделира изкривена представа за поета, да се извади жилото на революционно-демократичната традиция в нашата култура от първата половина на ХХ в. И съответно да бъде приспособена към ценностната система на новия буржоазен ред. А това е форма на политически конформизъм, крайно неподходящ при изобразяване на Вапцаровия идеализъм и антиконформизъм.
КАКЪВ НЕ ТРЯБВА ДА Е ВАПЦАРОВ според изповядваната във филма неолиберална доктрина? Доктрина, която превръща фактологията в средство за фалшифициране на историята.
НЕ ТРЯБВА ДА Е РЕВОЛЮЦИОНЕР, особено революционер-комунист. Трябва да е "органичен" еволюционист. "По сърце и душа е един, а по убеждения и действия - друг". Да копнее за писалищна маса, за ухаеща на гозби кухня, а не за парабелум и огнена смърт.
НЕ ТРЯБВА ДА Е АНТИФАШИСТ. Или ако му се признае антифашизмът, задължително е биографията му на деец/член на БКП да бъде категорично зачеркната.
Не трябва да изпитва доброжелателство към Русия и солидарност с комунистическия Съветски съюз. Но щом е изпитвал, значи се е поддавал на плоски илюзии и лъжи, вършел е грях, славословейки болшевишките главорези. Сума сумаром, всичко руско или съветско е заразно, вонящо на социален разврат и мрачно насилие.
Не трябва да прави обществения си избор съзнателно, понеже е безволев субект, който се поддава лесно на манипулации: "Лекомислен поради идеалистическата си природа". Поддава се на обработката от сребролюбиви другари-комунисти, без да разбере, че "Няма честен комунист, ако човек съзнателно е приел тази идеология".
Не трябва да изпитва влиянието на комунисти още от ранната си възраст. Или ако го е изпитал, това е било крайно отрицателен акт. Потребно е да са му повлияли харамии като баща му Йонко, близък до двореца, както и уроците в следствието и съда.
НЕ Е ПРЕБИВАН И ИНКВИЗИРАН в полицията, а ако евентуално е подлаган на мъчения, това да е било лек пердах, или обичайно занимание, което хората в униформа използват за доброто на арестантите. В полицията Вапцаров е предопределен да изпита нравствен катарзис, благодарение на светлия образ на Никола Гешев; да се разочарова до дъното на душата си от злите и коварни другари-предатели. Като принц Хамлет, и Вапцаров трябва да попадне в котило, по-страшно от това на мракобесника-пастрок Клавдий.
Ето защо поетът не трябва да е посветен на борбата срещу българския фашизъм, да е обърнат към своя народ, към своето верую. Не, той
непременно трябва
да е жертва на самотността
не в онова екзистенциално значение, а понеже е съвсем различен в сравнение с останалите свирепи, изгубили човешкия си облик членове на военно-подривния отдел на БКП като Цвятко Радойнов, с десетките хиляди простосмъртни ятаци, нелегали, партизани и политзатворници, които през периода 1941 - 1944 г. са разселвани, интернирани, тикани в затвори, убивани под път и над път, на които правилно са им рязали главите, а на малолетните участнички в съпротивата - изтръгвали детеродните органи. Самотен е Вапцаров, защото е бил неразбран и неоценен от своите другари като поет и драматург.
Разбирам, че авторите на документалния филм следват прилежно каноните на неолибералната критика, като в същото време ги опаковат в амбалажа на своята "обич" към несретника и неговата лирика. Разбирам, че по този начин грубата манипулация се старае да изглежда като мило и трогателно възпоминание за бележит художник, прикривайки, че е агресия под формата на мним неутралитет! За да облекчат работата си,
авторите на филма използват познати прийоми
- изрязват "неудобните" епизоди; поставят акцент върху събития, върху които извеждат своите си постулати; организират произволен преразказ на фактите, което позволява документът да се съчетае със слухове и измислици. В последна сметка с помощта на всеможещата монтажна техника се създава впечатление за обективност! Няма да се спирам детайлно върху всеки от петте разказа.
В първия разказ за ранните влияния върху Вапцаров ДИРЕКТИВИТЕ НА НЕОЛИБЕРАЛНАТА КРИТИКА СЕ НАЛАГАТ ПРЯКО: бащата Йонко и руснакът д-р Борис Майлер. Според създателите на филма д-р Майлер, пристигнал заедно с Бялата армия у нас, впръсква в организма на невръстното момче заразата на комунизма. Позволил си е да организира разложци за участие в Септемврийското въстание. Във филма неслучайно е показан като зловеща фигура, която поврежда ума на детето. Той буди отвращение, защото е руснак и комунист, сатанинските му черти се обясняват и с еврейския му произход. Всъщност д-р Майлер е един от светлите идеалисти в Банско, просветлен и високо ерудиран. Първото сърдечно, платоническо увлечение на Вапцаров е по дъщерята на д-р Майлер - Рая.
Огромното влияние на майката Елена е загърбено във филма, вероятно защото след 1944 г. разобличава царския институт и българския фашизъм. Иначе тя е духовно будният член на фамилията, синът й е закърмен с нейните представи за нравствена твърдост и съпротива против земното зло. От майка си Вапцаров наследява скромното държане и простотата на жеста, яснотата в етиката, оттук извира съчувствието на поета към унижените и оскърбените, но и към отделния индивид. За ТЕНДЕНЦИОЗНИЯ ПОДБОР НА ОБСТОЯТЕЛСТВТА във филма говори и това, че не се казва нищо за начина, по който въздействат върху юношата войните, мизерията в града, призивите за свобода, равенство и братство, първите акции на лявото движение в Банско, книгите, които чете.
Въ втория разказ се подхващат също теми, свързани с катехизиса на неолибералната критика. Сочи се безалтернативно, че поетът не е членувал в компартията. Но документалната истина повелява да се отбележи, че досега не е доказано изцяло бил ли е, или не е бил формално член на БКП. В полза на членуването на Вапцаров в БКП са съхранените спомени на негови съвременници. За обратното, извън заявлението на поета пред съда, извън полицейското досие, доказателства липсват.
По-важното е, че Вапцаров още от края на 30-те години участва дейно, при това съзнателно, в инициативите на компартията. Че след обявяване на Втората световна война се влива като лявомислещ интелектуалец, като комунист в армията на българските антифашисти: става сътрудник, но и заместник на ръководителя на военния отдел на партията Цвятко Радойнов, че загива като неин крупен деец. В световен мащаб има двама велики поети на антифашизма - Федерико Лорка и Никола Вапцаров. И двамата са убити от главорези на фашизма - испанския и българския. Само че докато Лорка е симпатизант на левите идеи и на Републиката, Вапцаров бива разстрелян в качеството му на член на ръководствого на БКП, на основен фактор в антифашистката борба у нас. Аз не познавам друг европейски творец да е заемал такъв висок пост в съпротивата против фашизма. Тези факти обаче са омаловажени във филма.
Вапцаров е трактуван като объркан "съчувственик"
далечен роднина на военния отдел на ЦК, маргинал, който има място единствено като поет.
Що се отнася до "избирателността", показателно е, че във филма не се казва нищо за приноса на Вапцаров в събирането на подписи по Соболевата акция с цел България да не участва във война срещу СССР, на страната на германския и италианския фашизъм. Във филма не се цитират спомените на банскалиите Димитър Райков и Димитър Пицин, че Вапцаров се е върнал в родния си град по "партийно поръчение". Този епизод се избягва, тъй като той доизяснява историческата среда, сред която Вапцаров пише стихотворението "Селска хроника", с хвърления като бомба рефрен: "Един е лозунга:/ Терора долу!/ Съюз със СССР!".
И за третия разказ във филма могат да се кажат немалко неща. Но аз ще наблегна върху довода, че Вапцаров не бил развил реална дейност в минно-подривното дело, че докрай останал обикновен дилетант. И че Цвятко Радойнов също нищо съществено не свършил като ръководител на най-опасното и най-активното звено в разгръщането на антифашистката съпротива. Това са натрапвани митологеми, предназначени да потвърдят, че в България е нямало действителна антифашистка съпротива, нямало е и фашизъм по времето на Втората световна война.
По този начин се стига до нелепица
- Вапцаров не е антифашист, щом е нямало фашизъм, нито е и комунист, щом не е членувал в компартията и щом другарите му са го пренебрегвали толкова драстично, та той се е усещал изолиран, отчужден. Нищо, че тези твърдения са преднамерени! Нали са впрегнати в усилията Вапцаров да бъде подменен, да бъде изваден от контекста на епохата и вкаран в приготвения от неолибералите разкошен ковчег на политическия реваншизъм.
Но ако дотук пиша за неверни и тенденциозни преиначавания в историята на една велика личност, в четвъртия разказ от филма се затъва в блатото на жълти слухове, на пикантерии и двусмислици. Започва се с намеци за чужда валута и руски рубли и как тях ги крадат комунистическите функционери; с подмятания за комунисти, предаващи масово своите съратници, за да се продължи с оклеветяване на Методи Шатаров, като в центъра застава изтипосаният в незавидна светлина Вапцаров. Няма защо да опровергавам парите и средствата, които българските антифашисти получават от Великите сили, застанали начело на световната антифашистка коалиция. Естествено е партизанин у нас да стане британският офицер Томпсън, както е естествено СССР да подпомага материално българската съпротива. Авторите на филма ги боли много, че българската антифашистка борба я ръководи Българската комунистическа партия. Но според мен те би трябвало да притежават достойнство да признаят тогавашните реалности.
Потискащи са онези моменти от филма, в които се изобразяват със злоба и омерзение светли борци като генерал Владимир Заимов или Цвятко Радойнов, докато мракобесът полицай Никола Гешев се дарява с прозвището "легендарен". И това показва, че филмът е пронизан от носталгия по държавата с железен ред, държава, която умее да троши костите на противниците на режима! Симптоматично е как във филма безпардонното характеризиране на антифашистите завива към меко, нежно, любовно прехласване пред "подвига" на сините полицейски шинели.
Ще подчертая: до този момент неолибералната критика е употребявала различни методи, за да злепостави комунизма и антифашизма. За едни от нейните представители Вапцаров е антифашист, който няма нищо общо с компартията. За други поетът е комунист и антифашист, а това е осъдително. Но така или иначе, охранителите на днешното статукво допускат все пак съществуването на български фашизъм и българско комунистическо движение през периода на Втората световна война.
За първи път във филма "Пет разказа за един разстрел" авторите му остават безмълвни пред явлението фашизъм (лексемата "фашизъм" въобще не прозвучава във филма). За тях има държава, държавен ред, конспиратори, които заслужават възмездие. Ерго, фашизъм и фашистки терор не са съществували в България. Щом е така, историческата истина няма как да не клони повече към ЗЗД и законното насилие, отколкото към хората, които ние имаме неблагоразумието да наречем антифашисти. И така, по най-простата логика излиза, че
щом е нямало фашизъм,
нямало е и антифашистка съпротива
в България, а Вапцаров и неговите другари, заедно с цялата им компартия и останалите отечественофронтовци, са обикновени терористи, справедливо пребивани и убивани. Това "оправдава" съдържането на последната пета част от разказите, в които се показва как клетите и невинни служители на държавата и реда от периода 1941 - 1944 г. след 9 септември 1944 г. биват осъждани на смърт, някои от тях ги убиват и без съд. За режисьора, сценариста и консултантите няма значение, че отиват на разстрел политици и държавици, които вкараха България във война срещу САЩ и Англия, оказвайки значителна материална помощ на Хитлеровата армия, воюваща на Източния фронт; позволиха страната ни да я окупират германски бойни части; упражняваха кървав терор над борците от антифашистката съпротива. За създателите на филма е престъпно, че Народният съд у нас (така е било и в цивилизования Запад) осъжда тогава на смърт фашистки садисти, политици колаборационисти, слуги на окупационните власти. Забравя се умишлено, че специално българският фашизъм е по балкански варварски и див.
Самоцензурирането има много имена
Да речем, дават се примери само със стихотворения, които носят печал, вътрешно раздвоение, покруса от неслучилия се живот, елементи на разкаяние и въздишка по неосъществимото. Това са проблеми и настроения, които Вапцаров рисува с неотразима сила. Но той има и стихотворения като "Вяра", в които възпява вярата "в дните честити"; като "Романтика", в което се чува песента на моторите, от която "бликат труд и свобода". А в "Огняроинтелигентска" поетът в упор декларира:
Зная свойто място
във живота
и напразно
няма да се дам.
Честно ще умра
като работник
в боя ни
за хлеб и свобода.
В "Писмо" могат да се намерят както носталгични състояния, така и мечти, озарени от надежда: "Но да умреш, когато/ се отърсва/ земята от отровната си плесен,/ когато милионите възкръсват,/ това е песен,/ да, това е песен". Вапцаров е написал стихотворенията "Един сляп", "Пушкин" и "Горки", в които звучат следните слова: "И ти се опитай да спориш/ със мене./ Аз за секунда, за миг/ ще те смажа./ Аз чувствам горещите думи на Ленин:/ "Прав е другарят Вапцаров/ ще каже"."
В редица творби поетът издига глас срещу войната, срещу античовешката същност на фашизма, предупреждава, че дохождат "такива мрачни дни", че в такъв исторически миг честният човек е длъжен да поеме ангажимент в защита на свободата. Прекалено едностранчиво е цитирането във филма на предсмъртната творба "Борбата е безмилостно жестока", с изключване на финалното двустишие: "Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой,/ защото те обичахме".
От друга страна, филмът "Пет разказа за един разстрел" можеше да бъде обогатен с още няколко сцени, при положение, че авторите му бяха сложили кръст над преднамереността. Да речем, можеха да изобразят отказа на Вапцаров да работи като журналист във вестника на Данаил Крапчев - "Зора": по линията Йонко - Крапчев - поведението на младежа, току-що завършил Морското машинно училище. Или да проектират озъбения, оголен и каменист пейзаж на Испания - земя на свръхреалностите, по думите на Томас Ман, където героите на Вапцаров, влюбени в живота, се превръщат в опори на човешката непоколебимост. Достоверен би бил и показът на фабриката в Кочериново, когато поетът се хвърля да защитава интересите на работниците. Само че това са фрагменти от лична и обществена действителност, която се разминава с намеренията на авторите на филма.
Филмът за Вапцаров беше пропагандиран в медиите с широк размах. Рекламираха го като новаторско проникване в неговата вселена, което хвърля остър лъч светлина върху обругания от комунистите поет-наивник, върху "подправения" му антифашизъм в страна като България. Тази констатация може би удовлетворява немалко почитатели на неолибералната догма. Повечето телевизионни зрители обаче остават с горчилка в устата, усетили как един кинорежисьор жертва таланта си заради една конюнктурна поръчка. Как отново българите са заставени от властимащите да вярват в неистини за живота и творчеството на Никола Вапцаров.
Никола Вапцаров в квартирата си в Кочериново през пролетта на 1933 г.
Факсимиле от корицата на единствената книга на Никола Вапцаров "Моторни песни", издадена приживе
Факсимиле от оригинала на стихотворението на поета "Огняроинтелигентска"
Полицейската снимка на Никола Вапцаров, направена на 4 март 1942 г. след неговото арестуване
Килията в Дирекцията на полицията, където Вапцаров е бил затворен по време на следствието срещу него
Зловещият тунел, където на 23 юли 1942 г. Никола Вапцаров е разстрелян от българските фашисти