Стихотворения от Маргарита Петкова

Маргарита ПЕТКОВА е родена на 21 февруари в София. Завършила е Българска филология във Великотърновския университет. Повече от десет са литературните награди, с които е удостоявана през годините, сред които "Южна пролет", "Димчо Дебелянов", "Евтим Евтимов" и др. Авторка на над 20 стихосбирки. По нейни стихотворения са създадени редица популярни песни, като "Болката отляво", "Само за жени", "Иване, Иване", "Бог се роди, Коледо", "Нова година" и др. Творбите й са преведени на всички европейски езици. Член е на Съюза на българските писатели.
Неотдавна поетесата издаде две нови книги: "Белите ми нощи" и "Още бели нощи", от които ви предлагаме стихотворения.

Любовта е глобален климат

и беше топло, и беше студено
адска жега и студ на кутийки
беше всякакво (времето навън)
и никога никакво (вътре в нас)
ти палеше камината или включваше климатика
загръщаше ме с родопското одеяло
или взимахме студен душ заедно
когато беше мрачно посред бял ден светваше лампите
и в очите ти се отразяваха пламъчетата на червените свещи
и в снегопада по стъклото рисуваше слънца и маргаритки
и казваше - виж как снежинките разцъфват маргаритено
любовта няма сезон и няма климат малката
тя си е просто любов - която никои други не могат да имат...

и аз зная че е такава но ми е хубаво да го казваш
да ми шепнеш в ухото обичам те
или да ми го крещиш от вратата щом се прибираш
да го пишеш на плочките в банята с червилото ми -
когато е топло и когато е мразовито
когато вали и когато прежуря слънцето
няма значение защото сме заедно
и можем да си избираме колко къси да бъдат дните
и колко дълги да са ни нощите...

едно жълто листо е залепнало снощи върху сандалите ми
а розовият зюмбюл разлюля призори камбанките си


Сиянието (ми)

той си има много усмивки за различните поводи:
оскъдна за комплименти на невзрачни женици
снизходителна за напразни напъни на почитателки
бегла за регистриране на внимание
широка за среща с приятели
иронична за неразбиращите от ирония
съпричастна за конкретни разговори
загадъчна когато набира тайно номера ми
изкусителна при мисълта за довечера
стаена когато ми споменават пред него името

с мен не се усмихва - сияе и е ослепително


Тайнството (ни)

тайни сме тайни сме колко пък да сме тайни
като господ ни гледа дори когато не предполагаме
когато забравяме дори когато
аз шептя несъзнателно господи...
дори когато шептиш боже ще ме побъркаш
дори когато с крайчеца на окото
крадешком ловиш моя поглед от авансцената
дори когато насън те прегръщам а ти се будиш
и ме прегръщаш още по-силно уж насън
адски тайни сме толкова тайни
че на господ всичко е ясно
и се усмихва как е направил така
та най-тайното да е явно само за него
за да го пази от уроки


Оазисът

друга е тази любов съвсем друга е
не е като при нормалните хора ясна и сигурна
опустошителна е във всеки свой миг опустошава
всичко което не е свързано с нея
околния свят разните хора и идеали
улиците по които не минаваме стаите
в които няма да влезем никога
кафенетата и ресторантите
магазините от които не пазаруваме
такситата от фирми които не ползваме
небето което не влиза в прозорците ни
филмите които не гледаме заедно
и книгите които той не ми чете на глас нощем
друга е тази любов но е любов като слънце
която превръща в пустиня всичко дето не е наше
не осветява за чуждите погледи нас във нея
а светът не разбира че съществува
благодарение на водата в оазиса ни

защото друга е тази любов - нашата


Така се пишат приказки

В слънчевия сплит ме удря
тази нощ луната.
Спящата царкиня - будна.
Принцът - гони вятъра.

Просто приказката стара
претърпя редакция.
Сред завивките - кошмари.
Любовта - в инфлация.

Скърцат клони неразлистени.
Облаци се ронят.
А на пода - празни блистери
от щастливи спомени.

По стъклата лепне слюда -
люспици от злато.
Спящата царкиня - будна.
Принцът - спи в обятията ми.  


Само за жени

Този свят не по женски калъп е направен,
но на нашите женски ръце лежи.
Всеки ден го кроиме и прекрояваме -
уж, по-малко да ни тежи.
Вече нямаме право да бъдем слаби -
мъжки момичета сме, а не жени.
Сред насъщните грижи за децата и хляба
вече никой отдавна не ни сваля звезди.
И нагърбили двеста задачи не лесни,
зад зъбите си стискаме своя женски протест,
а мъжете в трамвая се крият зад вестници,
зад списания "Наш дом" и "Жената днес".
На земята отдавна сме стъпили здраво -
на ръце не ни носят, не целуват ръка.
Даже своите рицари не веднъж утешаваме
върху крехките си, уж, рамена.
И си пъдим сълзите, и се правим на силни,
но не знаем дали не грешим,
че зад мъжки професии все се мъчим да скрием
своите женски слаби души.