Брюксел да не разчита на Белия дом под ръководството на Камала Харис

Филип Стивънс*
Financial Times

     Когато Камала Харис влезе в президентската надпревара, имаше шумна въздишка на облекчение в цяла Европа. След началото на специалната операция на Путин Джо Байдън беше добър приятел на континента. Но Европа не може да си позволи да е сантиментална за подобни неща.         
    Възгледите на европейците за отношенията със САЩ варират между самодоволството и несигурността, прекъсвани от периодични пристъпи на възмущение. От началото на годината основната емоция бе страхът - страхът, че Тръмп ще спечели и ще прочете заупокойна молитва за американските гаранции за сигурност. Опасността сега е, че кандидатурата на Харис отново отвори вратата за самодоволството.
   Дипломатите ще ви нарисуват следния кошмарен сценарий: Тръмп, насърчен от встъпването в длъжност, свиква среща на върха на НАТО за февруари 2025 г. Пристигайки в централата на алианса в Брюксел, той обявява, че се отправя към Москва за преговори със стария си приятел Владимир Путин. Там, хвали се той, ще седнат, ще си поговорят по мъжки и ще определят условията на примирието в Украйна.
   За да насърчи Зеленски да се съгласи, Тръмп ще заплаши, че ако не спре да се опитва да върне окупираните от Русия територии, ще ограничи доставките на американска помощ и военно оборудване за Киев. Така колегите му от НАТО ще бъдат изправени пред избор. Или приемат да бъдат оставени на милостта на Путин (и се сбогуват с европейския ред след Студената война, основан на ненарушимостта на националните граници), или гледат как САЩ се оттеглят от най-успешния съюз в историята.
   Малко се знае за мирогледа на Харис, но нейните публични изявления са донякъде обнадеждаващи. „За президента Байдън и мен нашият свещен ангажимент към НАТО остава непоклатим“, каза тя на тазгодишната Мюнхенска конференция по сигурността. Както и подкрепата за Украйна!       
   Въпреки това би било безразсъдно Европа да избяга толкова напред. Не е достатъчно да настигнеш Тръмп три месеца преди деня на изборите. А ентусиазма към Харис в никакъв случай не е гаранция за победа. Нека припомним: по отношение на общия брой гласове Хилари Клинтън си осигури предимство от почти три милиона гласа през 2016 г. И все пак загуби. Харис трябва да спечели „правилните“ щати. На ум ми идват Пенсилвания, Уисконсин и Минесота...
    Поддавайки се на изкушението, европейците пропускат фундаментална промяна. Независимо от резултата на изборите през ноември, Байдън е последният пламенен атлантик в Белия дом. За първи път той премина през Сената през 1972 г. - годината, в която Вашингтон ратифицира първия си договор за ядрени оръжия със СССР. Неговият личен компас е калибриран от Студената война и съюза с Европа.
    Политическата мисъл в САЩ се разделя на две направления. Първият клони към традиционния изолационизъм, който казва, че Америка трябва да се откаже от всякакви претенции да е световен лидер. Второто учи, че основният враг е Китай и европейците трябва да се грижат за себе си. Подобни възгледи не се ограничават до десните популистки среди. Много демократи се чудят дали е време САЩ да стеснят националните си интереси. И Харис няма да избяга от натиска им, дори да спечели изборите.
   Неизбежният извод за европейците е, че рано или късно ще трябва да поемат отговорност за собствената си сигурност - дали чрез създаването на силен европейски стълб в рамките на НАТО или, ако Тръмп спечели, от руините на алианса.
    Отправната точка тук е постепенно увеличаване на разходите за отбрана. Добавете към това стратегията на ЕС за отбранителната индустрия за изграждане на ефективна сила, политически структури за съвместно вземане на решения, които ще разоръжат поддръжниците на Путин и ще премахнат правото им на вето, както и институции за прилагане на санкции срещу агресорите и предоставяне на военна подкрепа и финансова помощ на съюзниците.
    Победа на Тръмп на президентските избори ще е пряка заплаха за сплотеността на развитите демокрации на Запада. Неговото презрение към НАТО ще отекне далеч отвъд Европа и ще постави под въпрос гаранциите за сигурност, на които са свикнали американски съюзници като Япония и Южна Корея. На европейците може да бъде простено, че вечно се надяват на най-доброто. Но само ако се подготвят за най-лошото.

  *Главен политически коментатор и директор на Редакционния съвет на „Файненшъл таймс“. Учил е в колежа Уимбълдън и в Оксфордския университет, където получава диплома по съвременна история. Бил е кореспондент на Ройтерс в Лондон и Брюксел. Автор е на биографията на британския министър-председател Тони Блеър