Една политическа и морална гнусота

Видях в интернет политически портрет от известния комунистофоб и русофоб проф. Калин Янакиев на комунистката Мари Бойкикева, майка на политика Христо Иванов. Някой казал, че Иванов е син на комунистка, и това било реакция на "една политическа и морална гнусота". В обхватния елегантно написан материал е пропуснато, че и бащата на Христо Иванов е комунист. И в това не виждам никаква "политическа и морална гнусота".
Янакиев навярно нарочно разширява обхвата на своя материал и като истински седесар и десебар се опитва да прави внушения, основавайки се не на факти, а на своите лични "спомени отпреди повече от 30 години", на спомените си като възрастен човек. Аз съм малко по-възрастен обаче и имам други спомени.

Първото внушение

на Янакиев е, че в социалистическа България "дейците на тоталитарния комунистически режим стриктно (и задължително) обвързваха жизненото поприще на всяка личност в държавата с нейния семеен и родов произход". Да, в България бе прогласен и в известни рамки се прилагаше класово-партийният подход при развитието на кадрите. Той най-стриктно се прилагаше при приемане на работа в МВР и в началния етап - в офицерския състав на армията. Това беше в сила най-вече в първите години след Девети септември. Съвсем естествено. Преди Девети септември комунисти и техни деца да са били приемани на работа в полицията или в армията? Не, в България от 1923 до 1944 г. се е водила гражданска война (по акад. Г. Марков). На комуниста Ал. Боримечков например, убит от полицията, синът не е приет на работа в полицията, не е приет в армията, не е приет за студент в Софийския университет, а на следващия ден за отмъщение просто е разстрелян, понеже е имал "неправилен" баща. Няма как след смяната на властта децата на фашистите-убийци да бъдат веднага наети в държавните органи (милиция, армия, Държавна сигурност).
И понеже боравим със спомени, ще приведа от пример моя живот, защото е "политическа и морална гнусота" да се твърди, че тогава младите са зависели "безусловно" от това дали имат "роднини и близки, засегнати от мероприятията на народната власт". Примерът е с мой съселянин, само с две години по-голям от мен. Баща му бе ръководител на николапетковистите в селото. Срещу него бе моят баща - член на БКП. Ние бяхме деца и слабо се ориентирахме в тези битки. След много години пътищата ни с моето съселянче се пресякоха отново - в БКП. Той бе завършил висше образование - нищо, че баща му е николапетковист, преминал през обучение в Съветския съюз и дори си бе довел от там невеста. И той работеше в ЦК на БКП, в отдел "Организационен". След промените през 1989 г. и до края на живота си остана верен на БКП и на БСП.
Второто внушение е, че

приемането в университета

или във висше училище зависело от това имаш ли "роднини и близки, засегнати от мероприятията на народната власт". Пример за отрицание на тази теза е биографията на самия автор на статията, който явно се е страхувал от истината за своето потекло и чиито роднини вероятно са с някакви профашистки прояви. Ако народната власт тогава си е поставяла за цел да слага сито на тази основа, има ли значение какво сам пишеш в своята автобиография? Това би било проверено. Особено за кандидатстващите по идеологическа дисциплина, каквато безспорно е философията. Но такъв филтър просто не е имало, или ако е имало, е бил формален. Авторът на статията почти си признава, че в потеклото му има някакво съмнение за "репресирано от комунистите семейство". Но какво се получава - той не само е допуснат в светая светих на комунистическата пропаганда - Философския факултет на СУ, ами като аспирант щателно е изучавал марксистко-ленинската философия, вероятно се е доказвал като марксист, иначе не би бил приет в Института по философия на БАН.
Сред моите приятели и другари има случаи, които опровергават "спомените" на професора. Първият бе момчето, с което бяхме в един клас, живеехме в една квартира, в една стая, деляхме хляб и легло. Баща му бе бивш противник на отечественофронтовската власт, в чиято купа в двора му са открити огнестрелно оръжие и боеприпаси, предназначени за сваляне на властта. Около година пребивавал в лагера в Белене. И синът на този противник на властта завърши висше образование, стана инженер и пътуваше по света свободно. На друг мой приятел от ученическите години баща му е бил противник на колективизацията, имал прояви срещу изграждането и работата на новото ТКЗС, убеден опозиционер на новата власт. Но неговият син, както и при първия случай, е приет в елитна плевенска гимназия. След гимназията служехме в един и същи взвод в армията. След това кандидатствахме за висше образование и бяхме приети - той инженерство, аз в Софийския университет. Две години деляхме една и съща квартира в София. И той стана инженер. А на един от приятелите ми от войнишките години дядо му е съден след Девети за "каналджийство" - прехвърляне нелегално през границата на бягащи от България фашисти. И той като мен бе приет в СУ, а след неговото завършване стана щатен комсомолски работник в областен град.   
Но главното в спомените на професора е пропуснато - то е какво е било равнището на образованието в България. На Девети септември България е не само бедна селска изостанала страна, но и в огромната си част - безпросветна. По-младата възраст на професора не му позволява да си спомни как за няколко години бе проведена огромна за времето си кампания за ограмотяване на населението и за 10 години след 1944-та в България почти

не останаха неграмотни хора

Изградени бяха хиляди нови училища, техникуми, професионални училища, просветни учреждения. Въведено бе задължително основно образование. След това значително се подобри качеството на познанията на българските ученици. И България застана в първата десетка на страните в света по ниво на образованието. За сравнение - сега, пак при задължително основно образование, 25% са неграмотните и страната ни по международното сравнително изследване PISA вече е не в първата десетка, а след 50-о място в света.  
Нещо повече, тези "лоши комунисти" откриха множество висши училища в цялата страна - само в София - ВМЕИ (Технически университет), ВИИ (УНСС), ВХТИ (ХТМУ), Лесотехнически университет, Медицински университет. В страната се появиха редица нови висши училища като тези в Благоевград, Пловдив, Стара Загора, Варна, Бургас, Плевен, Габрово. И в тях безплатно учеха дори децата на "засегнати от мероприятията на народната власт след 1944 г.". А сега студентите на проф. Янакиев плащат безбожни такси, за да учат при него. Благодарение на широко обхватното и качествено инженерно образование България разви голяма за своите мащаби машиностроителна и електротехническа индустрия, и дори по производството на мотокари и електрокари застана на трето място в света. Това, разбира се, са неудобни за десните политици истини, но това е истината за "омразния" социалистически период.
Четвъртото скрито внушение е, че когато става дума за лична кариера, няма място за морал. Разбирам децата от семейства на "засегнати от народната власт". Но не разбирам тези тогавашни студенти и професори, които преди се кълняха в светостта на марксизма-ленинизма, днес хулят всичко наред.
Уважавам тези, които не се движат по посоката на

политическия ветропоказател

- от правоверен марксист към правоверен антикомунист. Не уважавам тези, които ругаят публично идеите и делата на своите родители. Може да не сте съгласни с идеите на своите родители, но им спестете публичното идейно и политическо отцеругателство. Има ли по-голяма "морална гнусота" от това да си отцеругател?
Не уважавам и тези, които априори отричат целия социалистически период. Тогава България бе сред първите 27 страни в света, сега е на около 60-о място. Истината може да бъде лична, но и обществена. Който ругае миналото и постигнатите значими резултати на страната си, не е патриот, не обича народа си, просто е себелюбец.
Всеки учен добре знае, че в интерес на истината е да има ясно определение какво се разбира под дадено понятие. Терминът фашизъм има много определения. Кое от тях е валидно за някои партии, виреещи върху русофобията, които стигнаха до абсурда да говорят за "пропутински" фашизъм?! Важното е да се лепне петното "путинист". Изглежда и Янакиев не прави ясна разлика между патриотизъм, национализъм и фашизъм. Патриотизмът не е фашизъм.
Истината се установява не само и не толкова от спомените, от мемоарите на когото и да било, а от множеството проверени факти. Спомените са нетрайни, твърде често политически оцветени и приспособени за постигане на определени цели. Всеки има своите спомени, но когато ги официализира, е добре да си служи с проверими факти. Иначе се получава тенденциозно политическо антикомунистическо и антиморално четиво.