Защо не се превърнахме в заможна страна?

Мой колега и приятел, един от големите съвременни български макроикономисти и макрофинансисти, с какъвто иначе всяка страна по света би се гордяла, най-неочаквано се появи в "По света и у нас" и поздрави хората с Коледа и Нова година. Появи се в качеството на един от поредицата случайни минувачи. Естествено, репортерите не бяха го разпознали. Ако беше някоя гумена глава от канибалската банда на неолибералните институтчета, рамковите условия задължително биха се формирали по доста различен начин.
"Едното е едно, а другото е друго", както правилно подчерта напоследък Стратегът от Мировяне. Интелигенцията рядко бива разпознавана и трудно намира полагащото й се място по тукашните телевизии и въобще по нашенските масмедии.
Затова пък вицепремиерът и министър на финансите Симеон Дянков не може редовно да не захапе микрофона пред камера и

публично да не оплете конците

След като така навременно и уместно предрече краха на еврото, за което вече писахме, той реши да се захване този път с Международния валутен фонд. България нямало да участва в европейското набиране на допълнително финансиране за фонда по две причини. Първо, защото не сме били доволни от досегашната политика на МВФ спрямо Гърция. И второ, защото сме били фискални отличници и като такива не сме се чувствали задължени да помагаме на двойкаджийте - жалки еретици и грешници.
Истината обаче е, че ние сме жалките, бедни, нищожни и финансово много уязвими. Че не разполагаме с никакви пари, за да участваме. И че асоциалността на Дянков, която у нас до момента минава относително безнаказано, би предизвикала революция в общества като гръцкото. За което МВФ си дава сметка, но Дянков, поради характерологични и интелектуално капацитетни причини, явно не е в състояние.
Европейският съюз, при всичките възможни полагаеми и мислими отбиви във въпросния аспект, се явява солидарна общност. Афронт, подобен на Дянковия, спрямо принципа на солидарността утре може да означава, че Дания, да речем, би могла да престане да се интересува, че България не си е достроила аутобаните поради безотговорност на елита, икономическа неразвитост, вътрешни неуредици, корупция и пр. и съответно би решила да престане да си плаща вноската в интеграционния бюджет.
Доста лошо звучат също подобни, дадени от страна на офицално държавно лице, оценки относно публична международна финансова институция. Симпатии и антипатии по отношение на Международния валутен фонд и политиката му могат да си позволяват учените, журналистите, профсъюзите, политиците в опозиция, но не в такава форма и действащи министри. Най-напред защото тукашната финансова стабилност

се държи главно на заклинания

При падащото вътрешно потребление в България и при предстоящите падежи по плащания по външния й дълг потребността от евентуално бъдещо съдействие от страна на МВФ съвсем не изглежда да е напълно изключена. А пък във визираната международна институция никак не са отвикнали да провеждат мониторинг по държави. Което означава, преди всичко да четат и слушат какво се говори от местните правителствени и неправителствени лица. Затова актуалната настойчива препоръка е за придържане към пределна сдържаност поне като офицална позиция у нас.
В контекста на равносметките за изминалата и прогнозите за идната година интерес събуди интервюто на "бащата на валутния борд" професор Стив Ханке, поднесено по БНТ, в предаването "Панорама", като алтернатива на възгледите на "Движението на възмутените" в Щатите. След началото на рецесията през 2008 година аргументацията на неоконсерваторите и пазарните фундаменталисти се отличава преди всичко с едно, с откровена наглост. След като една система глобално върви от криза в криза и предизвиква масово недоволство, това означава, че тя просто не функционира. И срещу тази днешна даденост абсолютно никакви увъртаници не помагат.
Проблемът на съвременния свят се очертава като много тежък. Той фактически се състои в това, че старата система достигна до предела си и вече работи пределно лошо, а нова не е измислена. Точно оттам може да бъде изведен и специфичният проблем на България. Вече стана ясно, че не е достатъчно да бъде въведена

колониалната система на валутния борд

за да могат нещата у нас автоматично да тръгнат към развитие и благосъстояние. Небходима е конструктивна държавност, каквато системата от неоконсервативни възгледи (поне за другите държави) не предлага. Интересен бе отговорът на Стив Ханке защо ние за двадесетте изминали години не сме се превърнали в заможна страна. Той заяви, че това не било лесна работа. Защо обаче професорът не беше така добър просто да покаже списък на държави, които могат да бъдат благосъстоятелни и на такива, които не бива или не се допуска, че могат.
Исторически, ако изхождаме от опита на следвоенното развитие на Европа, а и на света, се оказва, че две десетилетия са достатъчни за наваксване в стопанския и жизнения стандарт. Това го доказват и Германия, и Франция, и Италия, и Испания, и Япония, и по-малките Холандия, Австрия, Белгия, Дания и т.н. В по-ново време забележителен стопански прогрес в рамките на две десетилетия показаха "азиатските тигри", Китай, Виетнам. България обаче не се справи за аналогичен по продължителност отрязък от време.
Вместо да надгради икономиката си през прехода, нашата страна последователно я рушеше. Деиндустриализация, дезинтелектуализация, деградация, дегенерация - всичкото това еднозначно важи за случилото се у нас през изминалите двадесет и две години. И въпросът тук в никакъв случай не е само до заварени икономически структури, до ниво, интегрираност и пр. Нима Чехословакия да беше по-малко зависима от съветските пазари от България?
Нещата, следователно, опират до провежданата през годините и непроменяна икономическа политика и до възприетата и "твърдо" приложена идеология. До това, че

се оставихме да бъдем опитни зайчета

в поредица неуспешни, наложени ни от съответна задокеанска "лаборатория", експерименти. Дали те се наричат монетаризъм, чикагска школа, неолиберализъм, неоконсерватизъм, либертарианство или още някак си, няма особено значение, резултатите досега са напълно еднозначни и няма перспектива да се подобрят в обозримо бъдеще.
Без пазар не може, но той самият се осмисля не сам по себе си и сам за себе си, а единствено в рамките на социалността и държавността. А последното не може да не означава необходими разумни и своевременни корекции, държавна намеса и преразпределение с оглед поддържането на обществени баланси и намаляването на перманентно експандиращата поляризация между богатство и бедност. Другото сме го живели и все още, за съжаление, продължаваме да го живеем. Затова и по телевизиите изглеждаме като общество на манекенки, чалгазвезди, футболисти, дебеловрати бръснатоглави бизнесмени, милионерски кандидат-съпруги, по-дребни и по-едри криминални елементи от всякакъв тип, идеологически шамани и, разбира се, на "лицензирани по строга процедура" политици.