За еднопосочния билет на един министър
Или относно ядливостта на хвърчащите наоколо идеи
/ брой: 28
"Живеем грешно в сбъркана страна" е може би най-точната и лаконична дефиниция на времето, в което ни се е паднало да пребиваваме. В България по странен начин нещата едновременно се приемат и много на сериозно, и съвсем не. Може би "според както зависи".
Става ли дума за законите и правилата, прословутият шопско-методологичен подход като че ли е повсеместно подразбиращ се. Какво друго доказва скандалът със сересетата, ако не, че само баламите, непотърсили и неосигурили си свой човек във властта, са принудени да се съобразяват с джунглата на параграфите?
Но пък едва ли ще намерите на глобуса друга страна, където биват дискутирани, заимствани и вулгарно примитивно насаждани най-щурите, отвлечени и ексцентрични идеи. Оказва се, че никой у нас публично не е съблазнен от "работещата скука" в развития свят. Фаталистично обречено официално предпочитаме екзотиката, изключенията, често даже ментално болния експеримент.
Откриването на велосипеда
също се случва по нашите географски ширини и дори е все по-радващо, когато най-подир се състои. Но основното са продължаващото изобретяване на вечния двигател, забъркването на пенкилерни рецепти, размахването на поредните вълшебни пръчици, откриването на тодорживковски "суперключове на развитието", редуващите се всезнаещи пророци и месии.
Чудотворни трябваше да бъдат монетаризмът, шоковата терапия, тоталната приватизация, притокът на чуждестранни инвестиции, плоският данък, фискалната дисциплина, уравновесеният бюджет. На българската политическа сцена през прехода либералите си играеха на прескочи кобила, състезаваха се кой от тях да е по-голям и по-истински правоверен либерал. Левият и десен център със съответстващите им ценности останаха да фигурират само в социологическите брътвежи, преобладаваща фактически е прокисналата
идеологизирана неолиберална бозица
за която на Запад все по-трудно се намират клиенти. Бедността и полярното разделение са доказано лоши съветници. Неслучайно обществото ни през последните две десетилетия се лута, следвайки поредната евтина, популистична, некадърно дегизирана заблуда.
"Матриалът" за съжаление действително започва все по-осезателно да липсва, след като ескейпизмът във всякакъв възможен аспект е останал единствен реалистичен избор. Освен емиграцията, чиято интензивност не намалява, се наблюдава и масово отчуждение от каквото и да е гражданско поведение, пълно дистанциране от обществени ангажименти, дълбока апатия по въпросите на националните приоритети и перспективи, а в отделни случаи - и никого нетревожещи прояви на немислима доскоро социопатия. Деструктивността в обществото ни придобива плашещи измерения, наблюдава се социален разпад на отделни несвързващи се или свързващи се по перверзен начин помежду си "светове".
Един е официалният свят, светът "за пред Европа", този на политическия и бизнес "елит" и на олигархически дирижираните масмедии.
Друг е светът на задкулисието
на свързаността между "светлия" и "тъмния" сектор на икономиката и обществото, актуално лъснал при публикациите на сересетата и най-вече в знаменитото изявление "Здравейте, другари милионери". Трети, естествено разпокъсан и некоординиран, е светът на "вечно мърморещата интелигенция". Четвърти свят е онзи на ежедневната наистова борба за насъщния, светът на неприличната доза несигурност за утрешния ден. Пети е светът на "голата екзистенция" на пенсионерите...
Как при целия този хаос, фрагментарност, откъслечност, при закономерната липса на национално единение и съответно на национално отговорно визионерство, няма да процъфтяват шарлатански и същевременно много перфидни хрумвания?
Да разгледаме консенсуса, постигнат напоследък между синята коалиция и правителството, по отношение на въвеждането на т.нар. фискален борд. Абе, кажете коя сериозна страна си е самоналожила нещо подобно? Даже и отвън, от МВФ, е трудно подобно нещо без съпротива да бъде натресено, а ние самосиндикално се натискаме, и то от какъв зор,
да си вкараме таралежа в гащите?
В кризата, независимо от т.нар. Пакт за стабилност, предписващ относително строги фискални критерии, в частност до 3% от БВП бюджетен дефицит, практически всички страни от еврозоната нарушиха въпросното споразумение и, за да спасят икономиките и обществата си, отидоха на бюджетни дефицити от 6-7-8%, та чак до 12-13%. Прибирането в нормални граници трябва да стане до 2015 г. Ние обаче за пореден път искаме да станем по-големи християни от папата, фанатично предпочитаме да вярваме вместо да се опитаме да мислим, уповаваме се на крайности и се люшкаме между тях, вместо да предпочетем "златната среда". И в резултат самоцелно искаме да лишим обществото и икономиката си от един, естествено извънреден, но безспорно полезен при тежки обстоятелства инструмент за спасение, оцеляване и съживяване.
Да вземем и второто - референдумът, предлаган от министерството на г-н Дянков за системата на подоходните данъци. Аргументът, че подобна регламентация съществувала в Швейцария и в някои латиноамерикански страни, абсолютно не работи. Първо, нашето общество никога няма да заприлича на швейцарското. И, второ, никак не е препоръчително когато и да е да заприличаме на латиноамериканските общества. Наш идеал за следване е "тенденциалната мода" сред обществата на "Стара Европа" и баста с озъртането и заглеждането по парадокси из целия свят.
Интимната идея на управляващите е чрез референдум да циментират плоския данък. Но тук съществува едно много голямо "но". Защото да питаш хората за размера и вида на данъците е все едно да ги питаш за смъртното наказание. Ако последното не бе отменено чрез представителната демокрация, в повечето страни на ЕС то все още щеше да се изпълнява. Хората у нас, а и не само у нас, на евентуален референдум изведнъж могат да вземат да кажат, че въобще не искат да плащат подоходни данъци. Или, напук на управляващите в България очаквания, да решат да се обяват в полза на стръмно прогресивни подоходни данъци с 50% горна ставка.
Визията за развитие на страната, на макроикономиката, на макрофинансите, за размера на данъците са отговорност на отговорния елит и на представителната демокрация. Не е тайна, не е недемократично и не е срамно, че става дума за строго специализирана материя, твърде неподходяща за "масова консумация", непосилна в цялостта си за понятно, леснодостъпно обяснение. Популистичните авантюри тук са недопустими.
Дянков явно е от хората, които без особени интелектуални колебания си мислят, че всичко което хвърчи, се яде. И ако определението "шарлатанство" е подходящо за конкретния случай, то става въпрос за сложен психологически феномен на своего рода "искрено шарлатанство". Сиреч за нещо, родеещо се с Хегеловото диалектично "единство на противоположностите", каквото примерно се явява "срамежливият крадец" у Илф и Петров, човек, който хем краде, хем много се срамува от това, че краде.
Подобни на Дянковия характери са донякъде подходящи, но невинаги, за лабораторни научни и недотам научни експерименти, при които щетите естествено са ограничени като периметър и територия на няколко квадратни метра. Една държава и едно общество обаче не бива да бъдат превръщани в опитен полигон. Кьорфишеците, от друга страна, имат място в политиката, но това място не може да бъде системно определящо.
Поради тези причини именно за Дянков най-подходящ е многократно препоръчваният му не само от мен еднопосочен самолетен билет. Алтернативата на въпросното решение е комай единствено в Алековото връзване на тенекия на опашката и подгонване към границата. А принудителният избор в полза на последното не би се отразил никак приятно върху "европейския имидж" на България. "Революцията отгоре" доказано е за предпочитане пред промени и трансформации, наложени от улицата.