Трудностите и изпитанията пред левицата

Българската левица днес е изправена пред тежки и трудно преодолими изпитания. За нейните привърженици те провокират размишления и усилия за намиране на средства за преодоляването им; за противниците й са радост и балсам за душата. Мнозина предвещават нейния скорошен пълен и окончателен крах и превръщането й в маргинален фактор в българския политически живот.
Нека оставим десните да се радват, докато ние сериозно и проникновено размишляваме как да се справим с това, което ни е на главата. Ала съзнаваме ли какви са тези изпитания и откъде идват. 
Кризата в левицата и специално в БСП, за която с толкова тревога говорят някои, е

кризата на системата

в която живеем, и на средата, в която протича политическият живот. Тя не е породена толкова от субективни грешки на различните ръководства, допуснали да се установи някакъв порочен модел, тип "Първанов", "Станишев" или какъвто и да било друг, а търпи последствията на случващото се днес в Европа и страната. Очевидно е, че капиталистическата система е поразена от множество метастази, потискащи жизнените й функции. Изроди се социално-класовата структура на буржоазно-капиталистическото общество. Ерозира се класовото съзнание на съсловието, изповядващо лявата идеология. Но същата участ сполетя и буржоазията, която напълно изгуби своята креативност и чувство за отговорност към развитието на обществото и се превърна в ленив рентиер, панически загрижен за оцеляването си. Оцеляването на системата и на буржоазията е застрашено не толкова от някакво революционно надигане на потиснатите от нея съсловия, а от неспособността й да създава и развива, да управлява и преследва високи цели. Тя напълно деградира и единственият й начин да се съхрани и удължи съществуването си е да използва властта си за разлагане на обществото, за денационализиране на нацията и дехуманизиране на личността, като по този начин омаломощи неговите съпротивителни сили и го направи безволево и покорно. Либералната идеология, която изпълнява тази задача, успява да внуши, че единственият смисъл на живота е удоволствието, фалшивият успех; тя сполучи да втълпи, че животът няма смисъл в досегашните ценности и затова те трябва да бъдат отхвърлени и заменени с наслади от материално естество. Когато няма възможност те да бъдат придобити, да се заместят от изкуствени стимуланти, които да изключат напълно съзнанието от реалността и го пренесат в прелестите на възбудата и болестната илюзия. По този начин се прикриват и социалните различия и социално-политическите противоречия вътре в обществото. 
Нека помним, че пред левицата е изправена реална сила, а не теоретична схема. Левицата е била винаги и днес е

най-голямата и най-реалната заплаха

за капитала. Все едно каква е тази левица, колко е съзнателна и идейно оформена, тя го застрашава, поради което той я гледа с подозрение и злоба. Той я допуска до властта, за да успокои временно обществото и подсили илюзията му, че е свободно само да избира своите управници. Дори когато тя под една или друга форма му служи, дори когато от немай къде е принуден да я търпи и се съобразява с нея като управляваща политическа сила, той знае, че тя се кани най-напред да го укроти, а после и да го лиши от могъществото му, за да го принуди да работи за хората. Случайно ли е тогава, когато левицата успява от време на време да спечели изборите, състави правителства и започне да прилага идеологическите си принципи в реалната си политика, реакцията срещу нея се надига, организират се недоволства и властта й се дестабилизира, за да й бъде отнета било в следващите избори, били насилствено и предсрочно. Колкото и значителна и убедителна да е електоралната подкрепа на левицата, тя винаги е по-слаба от капитала и почти винаги капитулира пред него.
Пред очите ни е отприщващата се реакция срещу управлението на левите партии, отстояващи открито независимост и проявяващи несъгласие с политиката на ЕС и НАТО. Тази реакция, а и обективните условия в капиталистическото стопанство, карат левицата да смекчи риториката и притъпи остротата на действията си. Тя е принудена да се съобразява с множество фактори и в крайна сметка да върши онова, което капиталът диктува - макар да знае каква цена ще плати на следващите избори. Може да се говори, че в Европа след Втората световна война лявото не само промени облика и характера си, но отстъпи значително от някогашните си позиции. В някои държави левите партии са    

незабележими политически субекти

Такива станаха най-напред комунистическите организации, които се стопиха физически и днес членовете и симпатизантите им са съвсем незначителен брой и без влияние в политическия живот. Социалистическите и социалдемократическите партии пък почти навсякъде трябваше да колаборират кога скрито, кога явно с десните, за да получат достъп до властта и да запазят някаква политическа тежест. Те почти напълно се обезличиха и дори в редица случаи и риториката, и пропагандата, и властовите им действия са като на десни партии. Това се случи не толкова заради конформизма на лидерите им, а най-вече в резултат на непреодолимия натиск върху тях на "големите пари". Т.е. поради обективни причини.
Процесът на "свиване на лявото", очевиден в Европа, не отмина и България. Всеки път, когато БСП получава след избори правото да управлява държавата, се надигат различни по форма и структура съпротивителни движения, провеждаха се многобройни протестни акции с неясни искания и силата им лавинообразно нараства, докато не се стига до предсрочни избори или провали на избори за местни органи и Европарламент. Там обикновено се наглася ново съотношение на политическите сили, за да се стигне и до промяна на държавната власт. "Недоволството" от социалистическото управление се съсредоточава предимно в "нравствени" претенции, понеже чисто управленски то рядко заслужава да бъде атакувано. Независимо че правителството и парламентарното мнозинство правят много в социалната сфера, здравеопазването и образованието, "улицата" бушува и настоява за оставка. Пропагандата успява да завербува и левия избирател, като му внушава, че неговото правителство не се грижи за потребностите му, че го лъже и не изпълнява обещанията си, че не е ляво и т.н.
Почти винаги и навсякъде левицата е принудена да бъде неуверена и твърде плаха, когато е на власт. Внезапните и подли удари от дясно или дори от ляво я разстройват и тя панически се страхува да не би да я обвинят, че не е демократична, че назначава свои кадри в различните управленски равнища или че си служи с тоталитарни и насилствени средства. Този страх се дължи и на прекомерния най-често невидим натиск, на който социалистическата власт е подложена от чиновниците и посланиците на ЕС и САЩ. За този натиск официално не се говори, ала той е

факт и мнозина го виждат

За него трябва да започне да се говори и пише, за да бъде ясно в каква социално-икономическа и политическа среда живеем и как геополитиката се намесва в българските дела. Големите субекти в икономиката и финансите също се намесват решително. Банките обикновено поставят непреодолими проблеми пред държавата именно тогава, когато правителството и парламентарното мнозинство са леви и така разстройва икономическия живот, парализират държавата и объркват обществото.
Реалността е сурова и дори жестока за левицата. Днес тя не е способна да я промени, но няма избор и е длъжна да съществува в нея. И точно тук е големият й проблем, който тя обсъжда, без да отчита каква е реалността. Приспособявайки се чрез един или друг компромис в практическата си дейност, левицата увеличава шансовете си да се запази, ала нараства опасността да се обезличи идейно и политически. Което в крайна сметка е равносилно на самоликвидация.
Не бива да си правим илюзии, че дните, които предстоят, ще бъдат радостни както за левицата, така и за нацията и обществото. Виждаме какво става у нас. Бруталната сила, изправена днес срещу левицата, се олицетворява от Б. Борисов и неговата партия. Аз нямам съмнение, че тя скоро ще бъде заменена с друга, още по-безпардонна, необразована и арогантна от тази, която олицетворява Борисов и съдружие. Тук илюзии не бива да имаме и да си мислим, че евентуалният успех на предстоящите избори (които да било от тях) ще означава окончателен триумф на левицата. Ударът срещу нея едва ли ще закъснее.
Лозунгите на десните за реформи са нито по-малко, нито повече

лозунги за пълно ликвидиране

на социалната държава, за премахване на каквито и да било социални облекчения и грижи за бедните и слабите. Това ще продължи с още по-голямо настървение и ще увеличи бедността, а оттам и напрежението в обществото. Напрежението ще радикализира крайно недоволните и авантюристите; ще се създадат условия за ново левичарство, което ще овладее широките кръгове - особено младите. Радикализацията на настроенията и риториката ще бъде последвана от непредвидими действия и ще изведат на преден план анархо-бунтовнически лозунги. Ще се създаде у мнозина впечатлението, че е настъпила "революционна ситуация" и ще се заговори за революция. Тогава левицата ще бъде поставена в най-голямото си изпитание. Това ще бъде провокирано от идеолозите и агитаторите на капитала, за да бъде вкарана тя в капан, от който да бъде в състояние да избави. В подобна ситуация левицата е била в началото  на ХХ век и оттам тя се измъкна с множество дълбоки рани и огромен брой жертви. Понеже вече е получила исторически опит, би трябвало да е готова за това, което идва срещу нея, за да се пази от него и го преодолее успешно.
Радикализацията без съмнение е опасна перспектива за левицата, ала и прекаленият опортюнизъм е не по-малко вреден и погубен. Затова трябва да се намери необходимото равновесие. Според мене днес еднакво вредни са както крайното левичарство, така и т.нар. социалдемократизация. Първото ще доведе до авантюристични действия, а второто ще направи левицата продажна слугиня на буржоазията. И към двете възможности настойчиво я подлъгват и тласкат. Привържениците на първата са сред широката членска маса, а на втората - предимно в ръководните органи и конформистки настроените интелигентски кръгове.
Сега се вижда колко важна и необходима е идеологията и изградената върху нейните принципи и постановки политическа програма за действие. Левицата трябва да знае какво стои пред нея, за да бъде готова да посрещне опасностите и изпитанията. Тя трябва да бъде отлично организирана, със здрави и боеспособни структури. Организационното й единство и вътрешната дисциплина ще я предпазват от хаотични и непремислени действия. Но ако истината не се казва; ако хората не знаят кой ги заплашва и какво трябва да се направи, за да се промени животът; ако не се поставят реални политически цели, левицата ще гледа на властта по същия начин, по който гледат останалите политически субекти. Тогава тя ще подлъгва избирателите си и няма да отговаря на очакванията им. Това обаче ще означава край и крах - не само за левицата, а за обществото, държавата и нацията.