Свободата - начини на употреба

    Човек трябва да има какво да си спомни. Задължително.
    Годината е 1988-а, тогавашната власт най-после ни е разрешила да пътуваме из цял свят. С новия паспорт в джоба мен естествено съвсем не ме свърта из тъй привичните географски ширини и веднага му намирам конкретно приложение. През Берлин, ГДР, заминавам за Швеция, в град Малмьо, на гости у познат чилиец. "На гости" означава просто, че имам къде да спя, иначе кроните ми стигат да се прехранвам с банани и кока кола. За по-малко от двадесет и четири часа отскачам даже до Стокхолм, докъдето пътувам по тъмно с влак, впечатлявайки в купето местна учителка не само с това, че знам кой е Нилс Холгерсон, но и че съм чел "Името на розата". Прекачвам се посред нощ на незнайна дотогава гара и се разхождам почти час из добре осветеното безлюдно градче Хеслехолм. В неделята пък, пресичам пролива към Копенахаген с пътническо ваканционно корабче, още помен няма от сегашния грандиозен мост. Десетина пъти снимам на диапозитив с "Практика"-та си русалката и край знаменателното място закусвам пак с дежурните банан и кола. Изобщо

авантюристично приключение,

почти битническо скитничество по дънки и маратонки. Мотая се през цялото време по улици и магазини, в музеи и по кафенета - ясно, почти няма как. Гледам и изучвам, доколкото това се вижда главно отвън, как живеят хората. Констатирам, впрочем, че още тогава те си живеят много, даже прекалено по тукашните понятия, добре, което без окончателната победа на прогресивните неолиберални идеи над здравия разум продължава и до ден-днешен из Скандинавието.
Но при цялата си много приятна въпросна заетост аз абонаментно всеки ден се лишавам от три часа Швеция, за да успея да прочета книгата, която почти веднага съм си закупил, попадайки "на другата земя", и за която книга се опасявам, че на връщане нашенските митничари ще ми я конфискуват. Тя е "1984". За нея вече съм чувал достатъчно много, чел съм критики и откъси, знам и, че култовият филм "Бразилия" ползва мотиви и интелектуални заемки от нея, но дотогава не ми е попадала в оригинал.
И така, през незабравимата седмица, всеки ден по малко без западната тогава за мен екзотика,  но с Оруел. Императивно трябваше в съкратени срокове да наваксам онова, до което по "системни причини" не се бях докоснал, камо ли "смелил", осмислил, използвал за евентуален трамплин.
В интерес на истината, сакът ми даже не го погледнаха на софийското летище, а джобното издание, вече доста пооръфано, четено и препрочитано впоследствие и от много приятели, все още присъства в библиотеката ми.

Защо разказвам всичко това?

Заради вкуса на свободата и опиянението. Заради нейното огромно, структурно основополагащо значение. Но и заради уязвимостта, крехкостта, присъщата й понякога неуловима мимолетност.
Тези дни попитах моите студенти какво мислят за вихрещия се понастоящем скандал с подслушването. И установих, че за повечето от тях "Биг брадър" е само едно доста банално телевизионно предаване. Като най-показателният чут коментар в контекста на въпроса беше "Ами, щом тези хора ни управляват, те могат да го правят и го правят."
С други думи, подслушването се явява максимум нещо като джентълменска простъпка, като паркиране не по правилата, един вид. Като ползвана полагаща се властова привилегия.
Налага се тук да повторя нещо, което през последните години го твърдя далеч не само аз. Свободата трябва да се изисква, активно да се отстоява всеки ден, всеки момент, при всеки отделен случай. Тя най-малко се поражда автоматично от капитализма сам по себе си, от стихията на пазара и пазарните отношения.
Свободата именентно включва спазването на общовалидни разумни правила, които са създадени за това да я опазват, а не за да я ограничават, тенденциозно тълкуват и извращават. Свободата задължително ползва държавната власт, за да се гарантира от произвол и неглижиране. Свободата е право на всеки, границите й, определени още от Великата френска революция, се простират дотам, докъдето не се накърнява свободата на другия.
Не съществуват джентълменски простъпки по отношение на свободата. Обществото трябва постоянно и с всички публични средства да бди над своята свобода, да охранява настоящето и да брани нейното бъдеще. Защото и монополът, и олигархията, и контрабандата, и корупцията, и спекулата, и търговията с дрога, и проституцията, ако щете, са продукти, макар и странични, на свободния, неограничен, нерегулиран или лошо регулиран пазар.
Свободата, ясно е, не е свободия. Свободията успя да бетонира Черноморието, тя ни продава сирене от палмово масло, тя разменя петдесетолевки срещу гласове на изборите, тя ни напомпва пилетата с вода, тя слага двадесетгодишно говеждо в саламите, тя замърси за години напред Мексиканския залив с нефт, тя е готова на всекиго да продаде автоматично оръжие и динамит, пък каквото ще да става.
Полицаят по определение не е бизнесмен. Журналистът не е лакей. Мафията по дефиниция не може да бъде легално явление. Правителството не е избрано, за да си урежда личните и кланови житейски въпроси. Държавните органи не са създадени, за да паразитират. Учените изконно не са шарлатани и слънчогледи.
Наличната свободия за някои по желязна закономерност се превръща в робство за другите. Именно въпросната ситуация докара

българина до крайно отчаяние

Наскоро ми разказаха, че селските дворове не само из Шопско, но вече и из Плевенско нямало кой да ги подреди. Никой в града не иска да "им работи за смешните им заплати". Изборът достатъчно често пада не в полза на това тук, а е за гурбeтлъка в емиграция. В страната ни (по неволя) постепенно остават само индобългарите.
Отговорностите на отговорния елит органично съдържат също възпитанието на народа в свобода и в начините на правилната й употреба. Ако това не се върши по най-добрия начин, народът избира за управници или такива "като себе си", или такива "съвсем не като себе си". Като и двата, посочени избора, са доказано погрешни, виж за сравнение примерно Бойко и царя. Оптималният избор все пак по-скоро изглежда да е "един от нас, но доста по-умен, коректен и държавнически грамотен".
Свободата не е вътрешна потребност само на отделния индивид. Тя е потребност на цялото общество. Именно "колективното й битие" предполага налагането на солидарност и справедливост в обществото. Тяхното системно пренебрегване през последното десетилетие доведе до настоящото много тревожно положение у нас, когато под директна заплаха се оказва самата свобода.
Автоцензурата, цензурата, подслушването, "запазените бизнес периметри", постепеннният демонтаж на демокрацията чрез замяната й с фасадни форми, установяването на тотален контрол и диктатура, съставляват своеобразно адско кресчендо, под акомпанимента на което замаяното наше общество неотклонно изкачва стълба, водеща надолу. Вярно, има пробуждания, при които улицата изригва и внезапно си припомня за обещаваното и непостигнато. Но трябва ли винаги да се стига дотам?
Свободата, Санчо, казано е, е безценно (и всекидневно) благо. Могат да ни подслушват и да надничат в личния ни живот, ако обосновано ни подозират в тежко криминално престъпление, в тероризъм или в заплаха за националната сигурност. Но да ни търсят цаката, само и само те същите да продължават и то лошо да ни управляват, това няма да мине!