Срещу живота в блатото
Икономиката ни трябва решително да отхвърли келнерското си битие
/ брой: 34
Главният урок от почти четвърт век български преход е, че сумата от индивидуални усилия не замества колективното усилие. Общественото развитие съвсем не се изчерпва посредством индивидуални стремежи и съответно чрез постигането на индивидуални цели. Колкото и да изглежда, че нещата в пазарната икономика се вършат "сами по себе си", те, както се уверихме, не се вършат "сами по себе си" по най-добрия и даже по добрия, приемливия, ако не за всички, то за мнозинството начин.
Националната мобилизация не е термин останал в миналото и свързан единствено с воденето на войни. Националните приоритети не могат да се свеждат до нещо дотолкова генерално, че превръщащо се в абстрактно формално, оставащо само на хартия. Нито пък са
дреха, подлежаща на прекрояване
според духовната снага на поредния политик, сдобил се с властта. Есенциално те също не са дотолкова текущи и злободневни, че да не подлежат на възпитание и образование. Само националното единение, заедно с поредица от общонационални действия, са днес в състояние да ни измъкнат от блатото на икономическата, социалната и демографската криза.
Раздираното от противоречия българско общество не се явява най-добрата база за консолидация и сплотяване около общи идеи и цели. Пояснявам, многопосочността на интересите не е страшна, тя е, така да се каже, иманентна на системата. Заплахата за обществения мир у нас понастоящем идва от конфронтационните нагласи, породени от социалните контрасти, безотговорността на елита, импотентността на партийните идеологии, отчуждението на обикновения човек, липсата на състоятелна визия за настоящето и бъдещето по масмедиите и сред общественото мнение.
Конструктивността в мисленето тук е повсеместен дефицит. В редовия случай звучат общи приказки за свободен пазар, за демокрация и евроатлантически ценности. Кога обаче ще хванем конкретните координати на своя вече отдавна направен "цивилизационен избор", съвсем не е ясно и предвидимо.
Европейският обществен и икономически модел е този на социалната пазарна икономика. Общоевропейската перспектива е тази на задълбочаваща се интеграция, включително политическа, на засилващата се роля на наднационалните институции. Следователно, едно е да защитаваш аргументирано националните си интереси, а друго е да реагираш първосигнално негативистки срещу политическия, фискалния и банковия съюз, срещу данъчната хармонизация, срещу данъка върху финансовите транзакции, срещу въвеждането на еврото у нас като национална валута в непосредствена перспектива и пр.
Колко пъти трябва да се повтаря, че плоският данък и данъчният дъмпинг нямат бъдеще при задълбочаваща се европейска интеграция? Както няма бъдеще и асоциалността, маскирана като свободолюбие, "дясност" и "пазарни отношения". Дори настоящият
антисоциален експеримент
у нас да може да бъде удържан политически, то страната ни ще опустее заради емиграцията. Това е именно проявлението на единния, отворения пазар, който в "алтернативния" си, нетукашен сегмент е регулиран, социален, цивилизован, подреден. Предпочитанията при свободен избор едва ли изненадват някого, освен ако е интелектуален слепец по рождение.
Но все пак какви трябва да бъдат основните български приоритети за един обозрим период напред, приоритети от едно до четири, да речем?
На първо място икономиката ни трябва решително да отхвърли келнерското си битие. Квалифициран труд, иновативност, търсене и намиране на уникални български ниши на пазара, висока добавена стойност. Даже гърците тези дни осъзнаха, че пътят от кафенетата към производството на автомобили е дълъг, но необходим. Повратът в контекста обаче няма да се получи автоматично и стихийно, той изисква държавна и национална целенасоченост, избор и прилагане на действащи механизми, осигуряване на оптимални условия. До три-четири години у нас предстои да бъде проведена "операция евро", на която ще посветим отделна подробна публикация. Днес най-важното е да се престане с
поръчковото всяване на смут
по отношение перспективите на еврото като европейска и световна валута. Евентуално компрометиране на еврото е и международно опасно, и национално безотговорно, и есенциално вредителско.
Второ, в България трябва да бъдат решително изоставени експериментите със социалността. Доброто държавно образование, качественото здравеопазване, сериозната наука, стабилната пенсионна система не са в тежест за едно общество, а постижения, предмет на национална гордост, многократно възвръщащи се инвестиции в нарастващо благосъстояние. У нас трябва решително да бъде пресечена спекулата с основните хранителни стоки (хляб, захар, олио и мляко), да бъде отменен позорният ДДС върху лекарствата. От особен обществен интерес е да бъде анулиран абонаментът по масмедиите за лицата, проповядващи социалдарвинизма на ХIХ век. Прогресът не е линеарен, но подобен завой назад е напълно недопустим с оглед главните обществени интереси.
Трето, национално бъдеще се постига въз основа на широка обществена консолидация, основана на водещата роля на националната култура. Българските обществени постижения може и да не изглеждат кой знае какви, когато ги преценяваме "отвътре" или като страничен дистанциран наблюдател, особено пък когато биват целенасочено пропагандно изкривявани. Но в директното конкурентно сравнение, като при това в условия на емиграция, еднозначно проличават именно предимствата и на българското образование, и на българския национален интелект. При наличие на български паспорт никой в Европа и по света не прави разлика между етноси и религии, за каквато тук става все по-модно да се говори и подчертава. Моето лично убеждение е, че това е едно от най-ненужните за нацията и нейното настояще и бъдеще неща.
България винаги е била пъстра, толерантна
унитарна и еднонационална държава, алтернативите тук са осъзнато и изстрадано пагубни.
Четвърто, Гордиевият възел на "македонския въпрос" може да бъде разсечен само чрез последователното налагане на принципа "един народ в две държави". С този именно подход общата българска история няма начин повече да бъде делена, парцелирана и разкъсвана, ще изчезнат основанията за непрекъснатите малки и големи дрязги. Няма да се водят също така изконно безсмислени спорове за национални малцинства относно население с български произход отсам и оттатък границата. Изкуствено манипулираното самосъзнание по дефиниция е неустойчиво и комплексарски неуверено в себе си, което обаче не означава, че натрупаните с годините проблеми са лесни и краткосрочни за решаване. Единствено една последователно отстоявана национално отговорна позиция се явява надеждна гаранция за положително развитие в перспектива.
Може ли по горното да достигнем до необходимия консенсус? Като се взре човек, лесно може да разбере, че става дума за наложителни доста радикални мирогледни и политически промени. Кой е за тях, а кой е против и следователно се явява привърженик на пребиваването в днешното смрадливо блато?