Спукването на пропагандните балони предстои

За това с какви държавници, предприемачи, с какви учени, журналисти, с каква интелигенция стартирахме преди двадесет години като че ли все повече е безсмислено да си спомняме.  Приемствеността в България винаги е било нелесно да бъде усетена. По-същественото в контекста е какво се е случило междувременно, че сравненията станаха недостойни. Как се озовахме със залязваща държавност, със слабо забележимо гражданско общество, с чезнещ обществен морал, с рухнал публичен сектор, с дирижирани медии, с неизкоренимо корумпирана администрация, с икономика, доминирана не от пазарната конкурентност, а от монополи и картели. Защо, фактически стопявайки се като нация, продължаваме да се въртим в омагьосания кръг на едни и същи

пагубно безплодни идеи

Неслучайно най-убедителните образи в един от най-популярните непоследък български телевизионни сериали са тези на ченгето, началник на охраната на мола, и на фризьорката, жена му. Те двамата са архетипно автентични. Светът на собствениците, на жените и децата им, е парвенюшки измислен, по един или друг начин конструиран, и затова недотам интересен. Дори кривоогледалната българска действителност не оправдава преобладаващия перверзен възглед, че живееш главно, за да направиш мръсно на другия, включително в личния му живот. Кинематографичните похвати и драматургичните потребности от развитие на завладяваща интрига  резултантно грубо елементаризират иначе безспорно дългогодишно "нормативно" наложилата се обективност на грабежа като единствен възможен избор за придобиване на висок жизнес статус у нас. По този начин, парадоксално, но даже и правдивостта "не звучи" особено убедително по телевизора. Старанието на талантливите артисти не е в състояние да компенсира двойната недостатъчност - житейската и тази на сценария.
Всяко предприятие, освен икономически, е още сложен социален организъм в развития свят. Да караш голяма кола и

да спиш със секретарките си

с една от които след време да замениш съпругата си, може би е част от ритуала не само на Балканите. Но тя не се явява есенциално определящата. Големият мениджър, направил "Порше" световна фирма, Венделин Видекинг, подчертава, че "ако ставаше дума единствено за печалбата, то всички ние отдавна трябваше да сме в търговията с наркотици". Не го разбирайте по нашенски превратно, тук става дума за перфектно формулирана потребност от социална отговорност у съвременните предприемачи.
Ще добавим, че културата на предприемачеството органически включва и присъствието в политическите мрежи. Липсата на политически контакти например е била фатална за великолепния иначе инженер и индустриалец Карл Боргвард, чиято фирма през 60-те години на миналия век не получава финансова подкрепа от държавата и впоследствие бива обявена във фалит. Впрочем четиридесет години по-късно сенатът на град Бремен се извини, че не е оказал необходимото съдействие за спасяването на "Боргвард".
Ще си кажем, в края на краищата какво от това? За разлика от нас германците си правят изводите и вече

не си зарязват предприятията в калта на рецесията

Никой не можа понятно да обясни, защо "Хипо Риал Естейт" е била системно определяща, но федералните министерства на финансите и икономиката решиха, че банката съставлява съществен проблем и не й бе отказана държавната подкрепа в разразилата се актуална световна криза.
В Америка все пак може да се подозира някаква политическа селективност през рецесията, примерно до днес липсва отговор защо бе оказана държавна подкрепа на Джи Ем и Ей Ай Джи, а на Лиймън Брадърс такава бе отказана и компанията бе оставена да фалира. В стара Европа дистанцията между сферите на политиката и бизнеса е значително по-голяма и прекрачването от едната в другата става по-трудно, отколкото в Щатите, и изглежда направо необичайно. Но и на двете места прословутата фраза, чута по нашенското сересе "Обещах му да не го закачам", би струвала кариерата на всеки, без изключение, от правителството. Тукашното скандално тотално пазаруване на политици, вестници и електронни масмедии е без прецедент на Запад. Берлускони с неговата империя би могъл да се оприличи на обикновен едноглав змей, у нас ламята е многоглава.
Вярно, анализаторът на българския преход може да констатира наличието на

своеобразни исторически повторения

изписването в годините на относително сложни философски спирали. Примерно сегашното правителство есенциално натрапчиво напомня "един съвкупен" д-р Желю Желев. Който, както добре си спомняме, не бил мислил това, което бил казал, а иначе бил казал нещо съвсем друго, което пък било извадено от контекста... Думата "боклук" напълно закономерно, след години забвение, днес наново изплува в българския политически речник, и то на място, където употребата й би следвало да е изключена по дефиниция.
Официално на мода понастоящем са елементарните политически разяснения и коментари и така естествено се получава пълен контраст с мъглявините от "царското  време", когато бе перманентна конфронтацията с въпроса има ли въобще съдържание във формата. "САображенията" на премиера по "Панорама" относно необходимостта от развитие на атомната енергетика бяха трогателни, труистично дотолкова неинформативни, достойни за първокласник, и изглеждаха най-вероятно правилни. Но защо тогава бе вече почти двегодишното "напред-назад" за "Белене"?
Интересно е още, че критиката на онова, което натвори г-н Иван Костов през управлението си, неусетно бе заменена с перманентни оправдания от страна на днешните управляващи пред неговите критики към тях. По този начин за пореден път се  доказа не друго, а само как политиците у нас все още смятат, че благосъстоянието на хората може да бъде подменено с идеологизирани предизборни приказки. Доброто познаване на демагогската гъвкавост на Костовите позиции вече би трябвало да изключва привличането на каквото и да е било внимание. Но всуе! Ако

примитивното "правоверно дясно"

въплътено във възгледите на синята коалиция, бе приложено на практика някъде на Запад, развитите социални държави задължително биха изпаднали в хаоса на граждански междуособици. Своеобразното идолопоклонство пред "тинк танка Костов" свидетелства повече за наличието на комплексарски комплекси за непълноценност у управляващите. Електоралната мощ и влияние на въпросния политик, слава Богу, са със затихващи функции и затова политическите му становища без колебания могат да се смятат за пренебрежими.
Тройната коалиция, естествено, по идеологически причини продължава да е виновна за всичко в очите на днешното правителство. Обаче и аз самият, нейн критик "отляво" от първия й ден, вече започвам да се ядосвам от буквалността на сбъдването на отдавнашната ми полухумористична прогноза за носталгията "по предишния живот" през мандата на Бойко-Борисовото правителство.
Много показателни точно тук бяха думите на премиера за вината на социалистическите правителства по света за кризата. Те били причинили финансовите протуберанси с бюджетните си харчове за необосновано високи пенсии, заплати и социални придобивки. Това конкретно изявление откровено прилича на

"крадецът вика: дръжте крадеца"

Защото Голямята рецесия от 2008 г. бе предизвикана от неолиберално дерегулирания банков сектор в Щатите и Великобритания. Впоследствие банковата криза силно удари други страни, станали заложници на финансовите пазари - Ирландия и Исландия. Донякъде е истина, че "по социалистически" загази най-вече Гърция, при това с дясно правителство, но донякъде и Португалия, и Унгария, и, както се разбира, Испания. Но основната, дълбоката дестабилизация на икономиките, бюджета и обществата им дойде отвън по финансови, а не толкова по вътрешно фискални канали. 
В Европа и САЩ понастоящем и в близко бъдеще обективно предстои постепенното намаляване на антицикличните държавнобюджетни ексцесии, което пък по всяка вероятност означава затрудняване на излизането от кризата. Периферността на България предполага във въпросния контекст не предстоящо намаляване на стопанските затруднения и висок растеж, а обратното - нарастването на трудностите и минимален темп на развитие, поне за настоящата година. С други думи, максимум от 1,5-2% нарастване на БВП за 2011 г., което по никой начин не би могло съществено да повдигне благосъстоянието на хората. Свръхоптимистичните прогнози за 3,7-3,8% растеж изглеждат безоснователни.
Удивително звучи днес констатацията на видни политолози, че "моженето при днешните управляващи" се е оказало малко. Все едно е имало някакъв набор от надеждни предпоставки моженето да се окаже в повече. Недостигът понастоящем се очертава като такъв не само на държавничество, но и откъм интелект.

Дянковото всезнайство и нагла инициативност

биха били относително безобидни, ако раждаха единствено пропагандни импровизации, но истината е, че България продължава втора година да пребивава без ефективна антикризисна политика.
Налага се да повторим казаното в предишни публикации, че продължаващото влачене на икономиката и обществото ни по дъното на стопанската депресия се явява функция от концептуалната безпомощност, от предимственото даване на публичност, на лансирането на вчерашни неолиберални, доказано социално злосторнически идеи. Колкото и да са удобни те за определени прослойки, нуждата от "връщане на държавата" у нас става интуитивно все по-широко осъзната. Популистичните обещания в тази сфера бързо се износиха, сериозни управленски намерения и реализации при най-добро желание не могат да бъдат регистрирани. Следователно ни предстоят времена на големи социални недоволства, най-очакваното е, че се намираме на прага на дълбоки политически сътресения.
Насен много от политическите балони със сигурност предстои да се спукат. Но в никакъв случай не бива да се позволява надуването на нови, защото това би означавало поредното продължение на безизходицата. Елитът на нацията би трябвало най-после да съумее да се издигне до нивото на своите актуални отговорности. Досегашното равнище, официално изкоментирано в рамките на броени часове в два противоположни, взаимоизключващи се ракурса по "бомбаНдировките" в Либия, дразни все по-нетърпимо.