Под карантина

"Ако си дал" - тази песен на Емил Димитров БНР е подбрало сполучливо за дните, в които живеем напоследък. Но хубавият й текст се изпарява бързо, ако само за минути застанеш в хранителния магазин на махалата, примерно. 

На колко години сте? - пита продавачката жена, дошла да пазарува извън часовете, определени за нейната възраст. На 60, отговаря тя лъчезарно. На 81 е, съседка ми е. Влиза млад мъж с дрехи целите в хоросан. Бърка с ръце тук и там, плаща и си заминава - на строежа отсреща, дето не спира работата дори в празник. Строежът е на известна голяма фирма, но явно изхранването на място на работещите не е приоритет на боса й. 

Пред касата има маркирана с червено линия за изчакване, но това явно не се отнася за госпожата, която буквално диша във врата на предишния клиент. Жена от опашката я съветва да изчака и да не се завира напред, но уважаемата гражданка изплюва отровно: "Какво е това "завирам", ще застана, където си искам. Селянка." Толкова за асоциализацията.

В градинката наблизо има игрище за футбол. Младо момиче разхожда иначе сладичко кученце, но то влиза в игрището и тя необезпокоявано го оставя да си върши работата на настилката...

Градът е пълен с пенсионери и майки с колички. 

Кризата иска отговорност, за която явно не сме готови. Да забравим егоизма и онова разделение, което ни люлее в нормалното всекидневие. Да си даваме сметка, че всяко наше решение може да се отрази зле на някого и на нас самите. Да отделяме важно от неважно. С уроците, които сега ни дава ситуацията - че природата е много по-голяма от нашето късогледство. Дали ще ни помогне това занапред, защото след тази криза идва съвсем сигурно друга? Яхане на ситуацията има, както каза някой, но нека не убиваме собственото си самочувствие на хора, които сами по себе си са авторитетите в този живот.

Звъни съседката ми, младо лъчезарно момиче, което пита дали имам нужда от нещо. 

Ако си дал...