Оцеляването

Наскоро на някакъв обществен купон се срещнах и разговарях с една "жена на всички времена". Вечната актуалност на въпросната дама доказано се състои главно в умението й да получава добре платени служби от практически всички досегашни властимащи на прехода. Та тя именно ми заяви, че, както сме устояли на всички досегашни кризи, така ще се оправим и със сегашната, изобщо следвало да гледам на нещата не така, както го правя.
За пореден път ще позволя да не се съглася с широко битуващия не само у нас конформизъм.
Действително, на повърхността обществените проблеми и вълнения в България изглеждат, и така се представят от повечето масмедии, като някаква нормална обществена съпротива срещу влошването на благосъстоянието по време на криза. Последователно рухващите социални системи у нас: образование, здравеопазване, наука, пенсионно дело, култура, заедно с растящото социално недоволство, освен за всичко друго, еднозначно свидетелстват за наличието на драматични дълбочинни процеси и причини. А именно, че провеждащият се идеологически мотивиран експеримент разклаща самите дълголетни устои на българското общество, при това с непредвидими с обхвата си отрицателни последствия още в непосредствено бъдеще. Нормално е всичко да не може да се предвиди, но очертаващите се днес контури определено са такива на надвисваща

мащабна социална катастрофа

Недалновидността, с която публично се подхожда, се плаща прескъпо в бъдеще и, казано без преувеличение, тя дългосрочно е с непренебрежимата вероятност да се окаже с фатален изход за българското общество и държавност. Такива просто може и да престанат да съществуват.
Идеологията, изповядвана от икономическия екип на премиера Бойко Борисов, в лицето главно на министър Симеон Дянков, е идеологията на неолиберализма, примерите за подражание за България се търсят в англосаксонския тип фискални модели и съответно общества (САЩ, Ирландия, в по-малка степен Великобритания). При това на първо място не се отчита фактът, че именно във въпросните страни възникна и глобално се разпространи финансово-икономическата криза ("Голямата рецесия") от 2008 г. и че именно тамошните общества, като икономически спад и социални сътресения, пострадаха най-тежко от нея.
Според държавния бюджет на България за 2011 г. преразпределението, изчислено като съотношение между държавни приходи и брутен вътрешен продукт, е 33,5%. Само преди три години то възлизаше на 41-42%. По аналогичен начин във времето се разминават и показателите за съотношението между държавните разходи и брутния вътрешен продукт - от 38-39% от БВП в годините, когато реализирахме 3% бюджетен излишък, те спадат на 36,1% сега, когато планираме 2,6% от БВП дефицит.
Типичният фискален преразпределителен показател за евроконтиненталните развити общества е някъде около и над 40% от БВП, за скандинавските той надхвърля дори 50%, а за англосаксонските се ситуира в рамките на около 30-35%. С традиционно доброто си държавно образование, с обичайното си, въпреки трудностите, все пак достъпно здравеопазване, с организацията на научната дейност, с основите, заложени в модела на пенсионното дело, на културната сфера и с прочие многобройни други характеристики, България еднозначно се явява евроконтинентален тип общество и държава. Революционни промени от сорта на тези, на които сме свидетели при настоящото правителство, са не само ярко откроено социално нежелани, те са

крайно авантюристични

и затова изключително обществено опасни.
Освен визираната дотук идеологическа характеристика на разгръщащия се процес на снижаване на дела на преразпределението у нас, аналитичен интерес представлява и неговата обективната страна.
Българският показател за съотношението между бюджетните приходи от косвени данъци към сумата от приходите от преки данъци и социално осигурителни вноски е екстремно девиативен. Докато за развитите европейски континентални държави въпросният коефициент е между 0,4 и 0,6, а за по-слабо развитите страни членки на ЕС, включително новоприетите, същият възлиза на 0,6-0,8, то за България стойностите му през последните години надхвърлят 1,2. А това означава отстояние от поне 1,5 пъти от най-лошия аналогичен показател в Евросъюза.
Трябва задължително да се отбележи по-конкретно още, че визираният показател за съотношението между бюджетните приходи от косвени данъци към сумата от приходите от преки данъци и социално-осигурителни вноски в САЩ възлиза на 0,27, в Ирландия - на 0,7, а във Великобритания - на 0,58. По тази начин, от една страна, България, както се вижда, ударно, в съкратени срокове възприема нещо като англосаксонския тип преразпределение, но от друга - данъчната й система няма абсолютно нищо общо със структурата на данъчните системи в съответните държави.
Именно данъчната система, каквато е българската, разчитаща предимно на приходи от косвени данъци, се оказа изключително неустойчива и така ненадеждна в условията на финансово-стопанската криза. При рецесия е естествено потреблението - и междинното, и крайното - да се свие. Резултантно от икономическите трудности пада също така и вносът. У нас неадекватността на данъчната система пролича особено силно макроикономически, защото свиването на данъчните приходи превиши около четири пъти намалението на брутния продукт. Това е именно и втората, обективната страна на обяснението за силно намаляващото преразпределение у нас, което, както подчертах, е фундаментална угроза за екзистенциалното бъдеще на българското общество. Елементарно казано, посредством настоящата данъчна система

повече данъци не могат да бъдат събрани

В горния контекст една отмяна на т.нар. плосък подоходен данък би била неоспоримо логична и обществено потребна. Въвеждането на прогресивно подоходно облагане не само че би стабилизирало данъчната ни система и съответно бюджетните приходи, но и по европейски справедливо би разпределило и преразпределило тежестите на кризата. Евентуално въвеждане на необлагаем минимум и семейно облагане би насърчило потреблението на местни стоки за сметка на това на лукса и вноса, което също би било нормална, есенциална, интегрална и цивилизована антикризисна мярка.
Официалното мислене у нас обаче изключва подобен държавно и социалноотговорен избор. Явно е, че с въвеждането и функционирането на плоския данък у нас са свързани значими частно групови икономически и властови интереси, които няма да позволят лесно да бъдат преодолени. За наличието на националноотговорен, особено за политически, елит у нас е несвоевременно да се говори.
Данъчният и социален дъмпинг все повече става общоевропейски проблем и най-вероятно решението му следва да бъде, и то непременно ще бъде, потърсено в рамки доста по-широки от тясно националните. В подкрепа на последната мисъл говорят усилията на страните от еврозоната, насочени напоследък към преодоляване на иманентното, така да се каже, противоречие между колективния характер на еврото и националните прерогативи при бюджетите на отделните страни. Решението на проблемите тук се заключава не само в засилването на бюджетната дисциплина, то е и в бързия напредък в посока хармонизация на данъчните системи. А на такъв фон плоският данък изглежда обречен и колкото по-бързо се откажем от него, толкова ще е по-добре, както в измерение международен престиж на България, така също и в измерение вътрешно социално спокойствие.
Действията на днешните управляващи, целящи в една или друга форма да бъде повишено облагането на недвижимостите, като по този начин се осигури някакъв относително надежден приходоизточник на общините, притежават поне два сериозни дефекта. Първият е свързан с моралния въпрос, отдавна задаван в публичните финанси, дали е справедливо едно недвижимо имущество, придобито с вече обложени доходи, да бъде наново облагано, при това чувствително. А вторият произтича от "българската специфика". Защото с високото облагане на недвижимостите бива директно атакувана една

традиционна българска ценност

осмисляла живота на поколения, от която нашият народ няма да се откаже.
Големият въпрос, който публично у нас би трябвало максимално бързо да излезе на дневен ред, е този за състоятелната националноотговорна визия за бъдещето на страната. В условията на криза приоритетно е оцеляването, спасяването на обществото. Което спасяване и оцеляване би трябвало да се състои главно по пътя на съхраняването и развитието на икономиката, но не и изключително само по него. Оцеляването на социалните системи е не по-малко важно от оцеляването на икономиката, защото обществото се явява ценност и категория по-висша от икономиката. Сферите на т.нар. "пазарни откази" са отговорности на държавата, те са сфери, в които общественият интерес е равностоен на този или тези, заложени в напредъка на стопанството. Изграждането на инфраструктурата, научните изследвания, образованието, здравеопазването, пенсионното и здравното осигуряване, някои области на културата иманентно допускат пазарните механизми в ограничени дози. Изкушенията за разширяването на пазара там не са малки, но прекомерните действия във въпросната насока доказано имат повече отрицателен, разрушителен, отколкото градивен, положителен ефект.