Настоящата криза и Съединените европейски щати

    Изненада като че ли напълно липсва. Много от текстовете, които добросъвестните български икономисти са писали през годините на прехода и особено напоследък в кризата, се оказват удивително съзвучни с възгледите на нобелистите Стиглиц и Кругман, на милиардерите Сорос и Бъфет, с изявленията на видни европейски политици от левия и десен център като Хелмут Шмит и Хорст Зеехофер. По този начин за пореден път се потвърждава изконната народна констатация, че ние тук, "на местна основа", традиционно

не ядем нито мушмулите с костилките

нито орехите с черупките, а също в по-новата епоха, независимо от натрапчивите твърдения на холандски журналисти и дипломати, нямаме навика да консумираме бананите цели.
    Ако се взрем сега в интервюто на известния харвардски икономист професор Кенет Рогоф пред редактори на сп. "Шпигел" по изострящите се проблеми на еврокризата, намираме доста познати и вече лансирани от наши макроикономисти идеи.
"Европа се намира в междинен стадий, който Америка преживява в късния ХVIII век. Преди 1788 година, когато Съединените щати получават обща конституция, те са били дванадесет години хлабава конфедерация". "Или еврото ще се разпадне с всички катастрофални последствия, които една такава стъпка би имала. Или най-главните страни членки ще успеят бързо да формират от валутната общност един истински политически съюз". "Валутният съюз се нуждае преди всичко от централно правителство, включително финансов министър. Той трябва да има правото да събира собствени данъци в значителен размер и също да харчи парите. Освен това трябва да се престане с националното дребнотемие при банковото регулиране. То следва да се извършва най-вече на европейско ниво". "Под натиска на кризата ще възникне динамика, която днес все още не можем да си представим: В края на краищата Съединените европейски щати могат да дойдат доста по-бързо, отколкото повечето хора мислят".
Във въпросното интервю Кенет Рогоф изказва още и редица по-конкретизиращи съображения, като примерно че фискалният пакт "не е достатъчен. Споразумението създава

преходната илюзия за пазарите

че проблемите засега са решени. Нищо повече". "Евробоновете ще станат тема най-рано, когато политическият съюз бъде осъществен". Както и: "От една страна южноевропейските страни трябва да инвестират много повече в образование и да се стремят да произвеждат по-високостойностни стоки. От друга, те трябва в някои браншове да намалят заплатите, за да могат да устоят на конкуренцията на праговите страни като Китай, Индия или Бразилия". Най-последното, естествено, при тукашното ниво на заплатите в никакъв случай не може да касае България. Но казаното относно образованието и структурнато насочване на икономиката към производства с повече добавена стойност се дискутира у нас не от вчера.
Кенет Рогоф като значим съвременен икономист излага, разбира се, и някои по-нови мисли, с които може да се спори, но те не бива да бъдат просто игнорирани:
"За да се направи Гърция конкурентоспособна, заплатите би трябвало да паднат два пъти. Това не може да бъде прокарано политически ..." "Правителството в Атина би следвало да възприеме един вид сабатичност спрямо еврото, но да остане пълноправен член на Евросъюза. Гърция би могла за няколко години да напусне валутния съюз и например да въведе наново драхмата. Тя би загубила масивно стойност спрямо еврото и експортът и туристическата индустрия биха били отново конкурентни. Ако държавата се развива социално, политически и стопански, тя би могла да се върне към еврото". "Не говорим за края на еврозоната, а за това няколко южноевропейски страни да могат времено да напуснат валутния съюз".

Днес няма просто решение за тази безпрецедентна криза

"Напълно е възможно досегашните членове на валутния съюз да останат и Германия да гарантира за все повече дългови задължения на другите. Цената за това обаче е висока за всички участници: Южна Европа продължително ще стагнира и Федералната република вероятно дългосрочно ще расте по-малко".
Сценарият, очертан от професор Рогоф, има своята логика. Особено що се касае до неизвестностите, свързани с политическата поносимост на икономическите изпитания, които далеч не са приключили за държавите с проблеми със задлъжнялостта. Въпросът обаче е дали тези изпитания стават по-леки или просто само изглеждат така при евентуално напускане на еврозоната от визираните страни? И дали едно подобно напускане не би означавало възтържествуване на безконтролност в съответните държави, която ще направи невъзможно организирането на завръщането им в еврозоната и дори съхраняване на тяхното членство в ЕС. Което пък би резултирало в необратима ерозия на самия Евросъюз, в евентуална многократно по-силна поляризация на благосъстоянието на континента, в загуба на перспективите за геополитически меродавен европейски федерализъм?
Защо обаче гореприведеното познание, а и много, много друго, като правило

не достига до широки кръгове на българското общество

Защо вестниците и телевизиите у нас месеци наред се пълнеха главно със слабо компетентни вещания за краха на еврото и с откровени злорадства по този повод?
Неолиберализмът е скъп проект, проект с висока дългогодишна финансова възвръщаемост за определени кръгове. Отказът от него, както личи, няма да е лесен, макар че след "голямата рецесия" от 2008 година тази идеология безвъзвратно умря поне в очите на интелигентните.
Но, трезво погледнато, днес повечето хора не само у нас, а и по света, са дезориентирани. Недоволството, че с инфлация, загуба на работа, повишени данъци, всеобщо затягане на коланите се плащат и предстои да се плащат издръжките именно на неолибералните крайности, е голямо. Засилването му би имало непредвидими последици за модерния свят. А все още е в бъдещето осмислянето на доказалите се като неосъществими претенции на неолибералната идеологема за универсалност, намерили своето геополитическо Ватерло в Ирак и Афганистан. Така не можем да се оплакваме, че в мисловен и социален аспект глобално живеем в скука.
На този фон българското обществено мнение за съжаление продължава по провинциалному да представлява като цяло доста жалко зрелище. Нароилите се неолиберални множества напомнят досущ партийните и най-вече безпартийните активисти от преди години. Те се бият в гърдите и конюнктурно се кълнат в името на нещо, за което става все по-ясно, че есенциално не е в състояние да доведе до нищо добро.