Нашенското неолиберално безветрие

Бюрокрацията живее свой собствен, особен живот. Живот със странни закони, асоциативност, образност и неочакван хумор.
Да погледнем официално изкованите абревиатури. СЛОН се получава като съкращение от първите букви на сталинските "Соловецки лагери с особено предназначение". Така че само наглед е парадоксално защо силует на слонче се появява даже на официалния им комендантски печат. В зависимост от контекста на времето RAF са или кралските военновъздушни сили на Велокобритания, или западногерманската лявотерористична организация "Фракция червена армия". На немски GAU понастоящем се използва за съкращение от "най-голяма предполагаема злополука", а неволната препратка е към Gau, както са се наричали областите в Третия райх. СуперGAU пък е журналистическа безсмислица, достойно сравнима с често срещаните български "най-уникално" и "най-оптимално".
Реагирайки на аварията във "Фукушима", германският канцлер Ангела Меркел в коментар възхитително демонстрира владеенето на перфектен бюрократичен политически език заявявайки, че "германските атомни централи са безопасни според днешното ни равнище на знания".
Подобни шедьоври, естествено, не са по

интелектуалните силици на местната политическа класа

която разчита комай единствено на късата памет на българското общество. Но и тук си има обективни граници, които стават все по-ясни. Просто в кризата на хората у нас обръчите им започват да избиват. Индивидуално - при прецедента с похитителя при опита за банков обир в Сливен, колективно - при зачестилите "спонтанно организирани" протести срещу цените на горивата.
За последните две години официално регистрирахме едни от най-добрите фискални показатели в Евросъюза, но затова пък икономиката на България се оказа в ситуация на дългосрочна стагнация. Процентът на безработицата не помръдва. При замразени доходи благосъстоянието се плъзга надолу резултанатно от високата инфлация. През тази година ще обедняваме най-малкото с по 13 лева на месец, по-вероятно с повече, но засега никой не може да каже точно с колко.
Е, бихме могли да погледнем и оптимистично на постигнатото от министър Дянков, защото, ако бяха се реализирали първоначалните му замисли за уравновесен бюджет с минимален излишък, най-вероятно вече по места щеше да има и случаи на канибализъм.

Упоритото свиване на вътрешното търсене

у нас придобива все по-гротескни форми. Една от световните вериги е започнала да прегражда свой софийски супермаркет на две с цел да даде половината под наем. На всичкото отгоре се оказва, че Министерството на финансите, въпреки че междувременно е сварило да изхарчи 2,5 милиарда лева от фискалния резерв, неусетно наново е покачило задлъжнялостта си към фирмите и тя е достигнала 400 милиона лева.
В България тотално липсват пари. Поради средно- и нискотехнологичната си характеристика нашият експорт не е в състояние да ги набави в достатъчно количество, независимо от започналото възстановяване във водещите развити икономики. Чуждестранните инвестиции в традиционния им "тукашен" вид, покупка на имоти, вече категорично останаха в миналото, подобен балон няма изгледи да се надуе в непосредствено бъдеще. Светът трябва да се справя с последствията от кризата, сега съвсем не му е до покупка на ваканционни къщи, нито му е дори до масови спекулации с цената им на нововъзникващите пазари.
Следователно, в концепцията досегашната заетост в строителството у нас да бъде трансферирана в изграждането на инфраструктура има налична доста логика.

Въпросът е в приоритетите

размаха и финансирането.
"Българският Лувър" може да се схваща като своего рода туристическа инфраструктура, но спортната зала - трудно.
Седемте магистрали, тунелът под връх Шипка и системата на софийското метро с три лъча с хоризонт на завършване 2020 година задължително би трябвало да влязат в дневния ред на всяко настоящо и идно българско правителство. Но къде са поне още два моста над Дунав, къде е софийската градска железница, къде е столичният завод за преработка на боклук, къде е рехабилитацията на останалата републиканска пътна мрежа, къде са маса водопроводи и канализации, къде е модернизацията на българските пристанища? Впрочем отказването наскоро на японски заем за строеж на контейнерен терминал бе поредната груба грешка на правителството.
Орязването на едни бюджетни разходи, разбирай за образование и здравеопазване, за да се прехвърлят към съфинансиране на строежа на инфраструктура с европейски структурни средства е социално контрапродуктивно и безспорно се явява допълнителен генератор на недоволство. По-приемлив и перспективен вариант е да се вземат заеми, за които най-подоходящ партньор е Европейската инвестиционна банка. При 15% брутна задлъжнялост спрямо БВП няма какво да се въртим в кръга на собствената си мизерия, респективният европейски показател от 60% не е изсмукан от пръстите. Целенасоченото и своевременно инжектиране на

минимум 3 милиарда евро в икономиката ни

може да я задвижи още в края на настоящата година.
А що се отнася до чуждите инвеститори, пасивното им неолиберално чакане и мисленето за тях без конкретика, а "въобще", доказано е като шопското "седим и мислим, докато накрая, като се погледнем, само седим". Необходима е активна държавна външна политика за привличането на средно- и високотехнологични производства у нас. Потенциални актуални източници за такива вложения са Китай и Индия, чиито стопанства са в подем и в търсене на подходящи плацдарми за експанзия на вътрешния пазар на ЕС. Търговските представители на страната ни следва да получат изрични указания за спешни действия в тази насока, иначе пребиваването им в страните по акредитация ще се окаже безпредметно.
Възможен ли е обаче поврат в някаква подобна смислена посока в държавното ни управление?
Боя се, че не. Много по-вероятно е продължаването на обичайното носене по неолибералното течение, или по-точно пребиваването в обичайното нашенско неолиберално безветрие.
Поне досега корекциите на

Симеон-Дянковите схоластични схеми

идваха популистки интуитивно от страна на министър-председателя. Предполагам, че именно посредством въпросния управленски механизъм бе взето правилното решение за присъединяването на страната ни към Пакта за еврото. Досегашното поведение на министър Дянков говори, че той по-скоро, оставен само на себе си, би пожелал "да си спести парите".
Показателна в контекста обаче е истеричната антиевропейска реакция на българската неолиберална общност отдясно и отляво. А бе, англосаксоноглу, Великобритания, при всичките ми уважения към нея, не е пример за страна от ядрото на европейската интеграция. Последната се прави от оста Германия-Франция. А "гордият Албион" достатъчно често в интеграционно отношение се явява онова, което руснаците наричат "пето колело на каруцата". Вариант на островното положение, така да се каже.
В единен пазар, между страни на висока скорост задълбочващи интеграцията си,  хармонизацията на данъчното законодателство е необходим и неизбежен етап. Да се запитаме защо закъсала Ирландия понастоящем се конфронтира с въпроса, идващ от посока останалите страни членки на Европейския съюз: "Ние защо да ви помагаме, след като не вие не събирате данъци?"
Данъчният дъмпинг дългосрочно няма бъдеще в ядрото на Евросъюза. От големите държави единствен официален поддържник на "данъчната конкуренция" е Великобритания. Ако България в обозримо бъдеще не се откаже от плоския данък и не поддържа квота на фискално преразпределение около средностатистическата за ЕС, сиреч някъде към 40%, тогава неизбежно и на нас ни предстои да чуем, че солидарността е неуместна там, където национално не се полагат адекватни данъчни усилия, а държавата абдикира и простичко хитрува.
Каквото и тогава да се опитаме да отговорим, доказано не владеем перфектно образцовия официален европейски бюрократично политически речник, пък и той, взет сам по себе си, слабо помага, когато се окаже в пълен дисонанс с реалността.