Лошата държава и "свободният" пазар

"Идеолозите често са слепи за промените на света. За тях вярата има по-голяма сила от реалността." "Вземете от лошата държава и дайте на енергичните стопански субекти".
Искането за по-малко държава и повече индивидуализъм през 90-те години "съответстваше преди всичко на жизневъзприятието на младите мъже, които бързо се бяха добрали до много пари. Те се чувстваха като "нов авангард".
Обаче "вярата в превъзходството на пазарите има съвсем малко привърженици след срутването на световната финансова система и кризата на еврото". Мнозинството хора днес желаят "обуздаване на ексцесите на свободния пазар" и си спомнят с носталгия за онова златно време, когато пазарното стопанство имаше конкуренция, когато капитализмът желаеше да бъде не само по-ефективен, но и по-порядъчен от своя социалистически противник".
Цитатите са подбрани от две статии в един и същи брой на списание "Шпигел" от началото на ноември тази година. Те казват достатъчно не само за Германия.
И не че през последните две десетилетия в "провинциална България" сериозните икономисти са писали нещо кой знае колко различно от горното. Но в умния свят споделяните и споделените мисли и възгледи увеличават мултипликационно въздействието си. Така остава и ние тук един ден,

някъде в неясно отдалеченото бъдеще

съответстващо колективно да поумнеем. Което пък от своя страна би означавало достигане на пълноценно членство в Евросъюза.
Зрялото общество би трябвало овреме да успее да преосмисля координатната си система. Така то ще може текущо да нанася необходимите корекции в развитието си, по един или друг начин ще си признава грешките, пропуските, забежките и увлеченията, без последното да задължава политиците непременно да си посипят главата с пепел. Което пък в частната българска конкретнност остава много желателно, най-вече под формата на еднопосочно напускане на политическата авансцена от по-голямата част от съвременния актьорски състав.

Световното заблуждение

на последния четвърт век бе в двойното надценяване.
Най-напред бе надценена способността на пазарното стопанство да прогресира безкризисно. Автоматичната саморегулация действително съществува, но параметрите на изпитанията, които тя евентуално налага, вече доказано са извън границите на социалната поносимост. Ако потърсим аналог в здравеопазването, получените от един човек наранявания могат да бъдат оставени да зарастнат сами, без намеса, ако зарастнат и не се стигне до летален изход, като всичкото това бива придружено с баене от различен тип шамани. Другият избор е раните да бъдат третирани с постиженията на съвременната медицина и фармакология.
Държавното интервениране в периоди на депресия освен чисто икономическите аспекти, в смисъл стимулиране на конюнктурата по линия на търсенето и предлагането, притежава още и обществено съхраняващи, социално балансиращи, както и ред геостратегически аспекти. Неслучайно след 2008 година развитите страни приложиха кейнсиански набор от мерки, напомпаха пари в икономиките си чрез бюджетни дефицити, одържавиха поне за известно време редица предприятия във финансовия и реалния сектор. Принципът

твърде голям, за да бъде оставен да катастрофира

при всичките му недостатътци сам по себе си свидетелства за изява на държавна и социална отговорност по отношение носещите националната икономика, жизнения стандарт и присъствието на съответната страна в световното стопанство структури.
Отделен проблем, който все още няма задоволително решение в контекста, е фактическите, състояли се неведнъж, "приватизация на печалбите и социализация на загубите" особено по отношение на банковия сектор, които продължават да са специален, непренебрежим дразнител в очите на общественото мнение и данъкоплатеца. След кризата като цяло не бе променен нито съставът, нито манталитетът на управителните тела в банковия сектор на Запад. А именно като отглас и резултат от пропадането, което точно въпросните лица със своята безогледна алчност и "иновативна" безскрупулност причиниха на света, понастоящем настъпва и вторият етап на кризата - този на държавната задлъжнялост. Която ще бъде платена двуяко - със социални ограничения и инфлация отново от "малкия човек".
Второто генерално всесветовно заблуждение бе това в силата на обществото, на общественото мнение да влияе, модифицира и цивилизова капитализма. Оказа се, че модерното западно общество, оставено без враг, на който да се противопоставя и спрямо когото да се доказва, някак си неусетно

еволюира в неприемлива асоциална посока

Дисонансите в обществата се увеличават. Благосъстоянието на тези, които получават работна заплата, дългосрочно стагнира. Размива се прословутата средна класа, тя не може да се възпроизвежда поколенски, във времето. Увеличава се прослойката на отчаяните, вегетиращи в безперспективност. Богатството се концентрира в ограничен кръг с олигархични характеристики.
"Възмутените", "недоволните", "окупиращите", "протестиращите" навсякъде в развитите страни днес са все прояви на несъгласие със системата. Истината е, че те не притежават що-годе убедителна алтернативна идеология и лесно могат да изчезнат, както изчезнаха, да речем, хипитата от края на шестдесетте години на миналия век.
Алтернатива на "радикалния капитализъм", който си науми, че социално може да го кара през просото, особено през последните десетина години, може да бъде не измисленото общество, в каквото ние в Източна Европа вече "експериментално" и слабо успешно изпребивахме почти пет или дори повече от седем десетилетия. Смислената актуална алтернатива може да бъде най-вероятно само цивилизованият капитализъм, в който живееше Западна Европа през 60-те и 70-те години на миналия век.
Обществен натиск, при това перменентен и силен, за ново цивилизоване и обновяване на капитализма, както личи, понастоящем е крайно необходим. Идващата пролет се очертава като тази за борба за "капитализъм с човешко лице".
В противен случай залезът на западната цивилизация неумолимо чука на вратата. А той за нито един европеец или северноамериканец не би бил подходящият и общоприемлив избор за среда и начин на живеене.