Кризите се повтарят - разноските са за данъкоплатците

Работата е не само да си едно старо момче, но и да помниш.
Примерно така нареченият "Наръчник на агитатора", в който конструкцията и функционирането на съвкупното мироздание бяха обяснявани трогателно простичко и елементарно, сиреч по начина, по който въпросното "познание" трябваше да бъде препредавано и втълпявано на широките трудови маси.
Неолибералната общност отдясно и отляво у нас напоследък единогласно се опитва да ни внуши, че за кризата били виновни социалните държави. Отдали се били на социални ексцесии, дълголетно не си правели сметката, задлъжнявали необмислено и ето ти ги насред днешната тежка, почти безизходна ситуация. От която изходът бил един - въвеждането на строга фискална дисциплина, бекомпромисно налагане в контекста на "златното фискално правило" (максимум 3% бюджетен дефицит и 60% брутна задлъжнялост), и то по възможност под формата на т.нар. фискален борд, с вписване в конституцията. А иначе в останалото ни оставало да разчитаме единствено на "творческото рушене" на пазара. И валят подбрани (повече или по-малко банални) цитати от Бастиа, фон Мизес, Шумпетер, Хайек, Фридман. В комбинация естествено с дежурното заклеймяване на Кейнс и неокейнсианството.
Прозиращата пределно елементаризирана схема, наборът от стандартни изтъркани аргументи, шаблонните предпоставки и изведените оттам също шаблонни заключения, фразеологичните клишета - всичкото непроизволно свидетелства за "изорганизираност", за наличие на перфидно конструирана и функционираща

система за масова сугестия и хипноза

при която до аналогиите с теориите за световната конспирация остава само една ръка разстояние.
Подобно на неоконсервативното "един път и завинаги" обяснение и тълкуване на процесите на развитието на човечеството (нещо като прословутото нашенско "с малко, но завинаги") не може да не дразни. Поне с фанатизма и схоластиката си. Неолиберализмът, неоконсервативните идеи са откровен, нов, съвремененен тоталитаризъм, снабден с адекватни на целите си могъщи политически лостове, солиден финансов ресурс и прозрачно изпипан пропаганден механизъм.
Не че социалните икономики са били безгрешни, но зачестилите призиви за техен евентуален демонтаж насочват обществата към поредната задънена улица. Отказът от социалност и солидарност биха били средновековен триумф на реакционерството, изоставяне на изстрадани от обществата, модерни, широко споделяни ценности, фатален мрачен поврат в историята.
Без съответно законово и всякакво друго регулативно рамкиране, без текущи корекции и насочване, пазарът, колкото могъща и незаменима "машина за напредък" той да представлява, не може да осигури стабилно развитие на обществата. От самите общества, а не от капитализма зависи последователното прокарване на принципите на демокрацията, постигането на исторически адекватна социална справедливост, както и на

някаква приемлива хармония

в историческо последователното възпроизводство на държавите и нациите. Демокрациите и обществата следва да формират капитализма, а не както това протича през последните тридесетина години, капитализмът с нарастваща сила да диктува волята си на демокрациите и обществата.
В контекста на едно балансирано обществено и икономическо развитие преразпределението не е никакъв еретизъм, както най-често свикнахме да ни убеждават. Поляризацията в благосъстоянието, която пазарът перманентно предизвиква, неминуемо поражда, ако обаче се мисли далновидно, потребност от перманентни противостоящи корекции. Един от абсолютно незаменимите инструменти на въпросното корекционно въздействие се явява прогресивният подоходен данък.
Силно разслоените общества са неустойчиви, те са доказано податливи на популистки политически идеи, които пък водят към авторитаризми, към маскирани и открити диктатури. Социалната контрастност и съпътстващите я класи, касти, непроницаеми "кръгове по интереси", възпрепятстват вътрешната вертикална мобилност в обществото и така се явяват пречки пред неговата ефективност, следователно и пред развитието му.
С изчезването на "плашилото оттатък желязната завеса" ясно пролича, че цивилизационният слой на капитализма фактически е наподозирано тънък. Развитите общества твърде неусетно и лесно се придвижиха в посока асоциалност, обществена безотговорност и несправедливост. "Цивилизованият капитализъм" бързичко и доста

коварно незабележимо

придоби първично "злодейски" черти.
Наред с всички икономически и социални несъобразности и негативни последствия, които т.нар. реален социализъм остави в наследство, понастоящем изпъква още една, а именно фактическото компрометиране пред широкото обществено мнение за обозрима перспектива на възможностите за алтернативно социално мислене и действие. Неолиберализмът се оказа изведнъж като че ли единственият официализиран, "политически коректен" начин на мислене на съвременността. Каквото положение естествено е нетърпимо за истинската интелигенция.
Появяващата се понастоящем съпротива от страна на "възмутените" е все още някакво доста неуверено проглеждане в посока на осъзнаването на това, че в съвременния свят вече са поставени под въпрос демокрацията, благосъстоянието на повечето хора, справедливостта, като основна слагаема в политиката. Политическата класа не само у нас, а навсякъде по глобуса, осезаемо е загубила рефлекса си за обществена отговорност, тя е аморфно идеологически всеядна, дълбоко същностно корумпирана от изборния цикъл, от съблазънта в повечето случаи да е възможно и главното - ненаказуемо обещанията и поетите ангажименти да не бъдат изпълнявани.
Подконтролността на масмедиите от страна на финансово олиграхични кръгове допълнително влошава ситуацията с демократичните характеристики на съвременните общества. Ако едно събитие днес се случва само, ако и както бъде отразено, това означава

широко отворена врата за огромни манипулации

с истината и с общественото мнение. Решение на това засега няма никакво, освен палиативното заобикаляне на масмедиите посредством интернет и социалните мрежи. Добросъвестността на журналистическата гилдия в повечето случаи е обратно пропорционална на заплащането. Въпреки че продажни журналисти се срещат под път и над път и на най-"обикновеното" ниво.
За да се внесе оживление в текста, както се казва, привеждам актуална нашенска телевизионерска случка, граничеща с гротескно комедийното. Конкретната задачка явно е била да се компрометира национално адекватната политика на издаване на български паспорти на българската диаспора, най-вече на т.нар. македонци. Репортерът започва с разкриването на публичната тайна, че много от кандидатстващите не били водени от патриотични подбуди и нямали намерение да се "порадват на родината", а просто искали да се сдобият с европейска свобода на движение. Подбира двама от опашката. Единият, положителният, заявява, че искал български документи, защото баба му и дядо му били от българско потекло. Какво друго да каже човекът, от Македония е, страх го е да се обяви открито за българин, а така и вълкът сит и агнето цяло, пак много по нашенски, един вид нещо като "и с Германия, и с Русия". Вторият обаче, който би трябвало да послужи като пример за преобладаващата "отрицателна тенденция" при македонците, заявява  "ке бегаме в Германия". А бе то все едно "вътрешните" българи не бягат. Да, ама тук изведнъж излиза, че репортерът сам не е вникнал в собствения си репортаж, защото новоизпеченият български гражданин изрича най-важното, че ние сме "исти народи, бракья".

Де го чукаш, де се пука

Ама с преднамерената преса проблемът не е само у нас, а по целия свят. Ние сме поколение, обучило се да чете и между редовете, но в днешно време и на самите редове, и между тях, не може да намериш почти нищо. Повечето журналисти бяха превърнати в послушковци, неспособни даже на швейкианство, камо ли на отстояване на някакво скромно, частично, откъслечно, но собствено мнение. Изпълнението на поръчката, преди всичко и независимо от всичко, е главният критерий и средство за професионална реализация.
Но да се върнем към онова, от което започнахме. Социалните държави спасиха в рецесията финансовия сектор и именно затова настоящата дългова криза се изостри. Към причините за изострянето ще прибавим и недотам компетентното раздухване на ненужна паника от страна на политици на най-високо ниво, от госпожа бундесканцлерката Меркел включително. А основният въпрос, който "със страшна сила" продължава да виси на дневен ред, е дали и в бъдеще на банкерите ще продължава да им се разминава безнаказано и те ще могат да си позволяват да поемат непремерени рискове с управляваните от тях чужди пари.
Затова именно се очертават

два изхода от кризата

При единия нещата ще продължават, както са отколе и особено през последните три десетилетия и кризите неминуемо циклично ще се повтарят, като абонаментно разноските биват поемани от данъкоплатците. Това е изходът, който по същество не се явява никакъв изход, а своеобразно продължаване на агонията.
При другия, алтернативния, истинския изход ще има все пак някаква, макар и не адекватна разплата за причинените масови лишения и ще бъдат наложени разумни строги ограничения и регламентация на безсмислената дейност. При нея не се произвежда нищо, а се жонглира с пари, от пари се правят пари, без да се минава през реалния сектор. По въпросния начин финансовите пазари намират смисъла си единствено сами в себе си и за себе си. Докато един хубав ден балонът се спука и финансите и така изграденото благосъстояние потънат като в подвижни пясъци.