Европейският социален модел е пример за човечеството

    Даже христоматийните истини трябва често да се повтарят. Защото в противен случай ни заплашва абсолютното всевластие на чалгата.
    По време на отшумелите избори и журналисти, и политолози, и политици се надпреварваха да твърдят, че разликата между, да речем, 40% и 20% е 20%. Обаче не е, а са 20 пункта или, както по-добре го казват германците, 20 процентни пункта. Иначе погледнато, въпросната разлика е 50%.
    Не че горното поне политолозите не го знаят, говорил съм по въпроса с някои от тях. Но "народът нямало да го разбере", защото му било твърде сложно. Сега народът нещо може би разбира, ама то пък е погрешно. Както когато искаха да увеличат ДДС от 20% на 22%, говореха за 2%, а не за два пункта увеличение.
На въпросната чалга краят й особено не се вижда. Както и на модата за черни предсказания за бъдещето на Еврозоната и Евросъюза.
Еврото се роди, расна, порасна и функционира добре цяло десетилетие, зае второ място в света като резервна валута. Понастоящем навлезе в нещо като пубертет. В което няма нищо ненормално. Проблемът може да се погледне и като бундесканцлера Ангела Меркел, която заяви, че в развитието си днес навлизаме в непозната земя. Новите задачи изискват

различни от досегашните решения

сериозните масмедии вече пуснаха сигналните балони - "фискален съюз", "икономическо правителство на Еврозоната и Евросъюза", "създаване  на федерални европейски държавни структури".
Който разбрал, разбрал. Той и овреме ще се включи и ще съучаства в процеса. Ще защити, реализира и открие интересите си. Другият ще си остане в "трета писта" -  с плосък данък, "примерна финансова стабилност" и "препоръчителни" за цяла Европа заплати и пенсии.
Тези дни бившият германски канцлер, велик социалдемократ и един от най-големите финансисти, Хелмут Шмидт подчерта в телевизионно интервю, че европейският социален модел е културно постижение за цялото човечество. В "европейското ядро" е налице консенсус по този именно модел. С други думи, никой не оспорва състоятелността му, никой не вижда европейското бъдеще без социалния компонент на пазарното стопанство.
Ясно е докъде стигнаха страните като Ирландия, които се опитваха да кръшкат от социалното. Най-дребното в контекста е бюджетният им дефицит от 34% спрямо БВП.
Вярно е, в Евросъюза членува и Великобритания, където в консервативните среди, но и не само сред тях, са налице силни антиевропейски настроения. Фактът, че там наскоро се появи идеята за референдум за излизане от европейската интеграционна общост, никак не е случаен. Но също и фактът, че визираната идея бе набързо бракувана в парламента, се явяваше неслучаен. Съдбата на Британия извън Евросъюза в геостратегически аспект би била тази на една типична

"свободно плаваща шамандура"

 Хем не е мислима без икономическите връзки с Евросъюза, хем не би имала глас при формирането на решения от глобален характер, в разработването на каквито ЕС като световен икономически център е ангажиран.
От друга страна, повечето от новите в Обединена Европа страдат от своеобразен "синдром на раздвояване и смесване". Членството в НАТО и съюзническите ангажименти към Съединените щати събуждат у тях незабравения сателитен рефлекс и причиняват съответно раздвояване в лоялността към Европа и Щатите. Така се стига до смесването между доста различаващите се социални и икономически концепции отсам и оттатък океана. Не че балансът сам по себе си и винаги е лесен, но когато липсват ориентирите и координатната система, резултатът става толкова нееднозначен, колкото е той у нас.
Членството в ЕС само по себе си обективно налага избор на европейския социален модел. Несоциалната държава в обкръжение на социални държави и при свобода на движение на работната сила просто обезлюдява и се превръща в територия с бъдеще на протекторат. Но за това съм писал неведнъж.
Хелмут Шмидт каза в интервюто си още нещо важно. Че държавата може да задлъжнява, като впоследствие задължението й е да не забравя да изплати своевременно задълженията си. За смисъла и потребността от задлъжняването той припомни двете христоматийни хипотези: строежът на инфраструктура и програмите за стимулиране на конюнктурата в лоши стопански времена.
Нашата страна сега се намира и в двете хипотези, затова и Дянковият дефицит от 1,35% от БВП, заложен за 2012 година, буди пълно недоумение. Каквото будеше и амбицията му през 2010 година да бъдем с уравновесен бюджет. По този начин

възпроизводството на "постната пица"

ни е гарантирано занапред многогодишно.
Един от малкото печеливши за нас външнополитически ходове в настоящата обстановка би бил не да се съпротивляваме на това, загазилите финансово страни от Евросъюза да получат намаление на процента за кофинансиране от 20-25% на 5%. България би трябвало да престане да претендира, че се явява нещо, каквото определено не е, а официално да си признае мизерията, икономическите и финансовите проблеми и да се помъчи и ние да получим разрешение за минимално кофинансиране при европейските проекти. Което би освободило бюджетни средства поне за някакво дребно увеличение на пенсиите (по 5-6 лева на месец) още от началото на следващата година.