Убиха го невежите
Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване - Гео Милев
/ брой: 269
В тъмна нощ, в потайна доба черни сенки във военни униформи хвърлят продълговати вързопи в дълбок порутен кладенец. Плясъкът отеква като взрив или като куршумен откос. Вързоп след вързоп, труп след труп. Много... Така започва мистериалното действо "Гео" на сцената на Народния театър. Постановката на Иван Добчев е вдъхновена от романа на Христо Карастоянов "Една и съща нощ" и трагичната съдба на поета Гео Милев, както и от борбите и страданията на редица български интелектуалци. Сценичният текст, чийто автор е Иван Добчев, не толкова преразказва романа, макар че стилистиката на речта определено е наративна, а по-скоро носи духа на житията и на оплакваческите песни с техния своеобразен ритъм и интонация. Защото това е спектакъл-плач, но и спектакъл-вик. Вик срещу посредствеността, срещу сляпата мощ на невежите, срещу всички, унищожаващи интелектуалния дух и духовност, срещу "гнилата слама", задушаваща свободната мисъл. Или както казва Гео Милев: "Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Всички, до днес управлявали партии, са окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща купчина гнила слама, която трябва да се изгори, защото те - всички досегашни "политически дейци" - нямат нищо общо с народа." А режисьорът Иван Добчев добавя: "Там, в не така далечната 1925 година, е заровена в общ гроб, засипан с боклуци и трупове на убити кучета, мечтата за една друга, свободна България. От този общ гроб засега сме изровили само череп №17 с прословутото стъклено око на Гео Милев - поета, който даде видимост на тази мечта чрез списанията си "Везни" и "Пламък", през поезията и публицистиката си, в своите рисунки, с целия си 30-годишен живот, обречен на битката със старото, домораслото изкуство на България. Тази битка беше загубена."
Но в спектакъла става дума не само за тази битка, дори може би изобщо не става дума за битката за ново изкуство, а по-скоро за битката на мислещите и можещите срещу така наречените от палачите и полицаите "неотговорни хора" (какво мрачно и цинично определение само!). А също така и срещу една действителност, или по-точно едно общество, в което, отново по думите на поета, "забранено е да се говори, да се мисли, да се пише, да се чете, а най-сетне и да се живее".
Представлението, изградено в своеобразната стилистика на мистериалното действо, не толкова разиграва сюжета, колкото го представя с поглед, обърнат към съвременния зрител, когото иска да посвети, да вчувства, да включи във водовъртежа на смърт и гонения. В спектакъла няма централни и второстепенни роли, дори би могло да се каже, че изобщо няма роли в чисто театралното разбиране на понятието. Всички герои в това многолюдно действо са по-скоро маски (както в преносния, така и в буквалния смисъл) на жестокостта, страданието, упорството или предателството. Сред целия паноптикум от облечени в черно фигури естествено се откроява бялата риза на Гео в свръхемоционалното изпълнение на Леонид Йовчев. А също и строго премереното и вътрешно наситено сценично присъствие на Марин Янев, Валентин Ганев, Алиса Атанасова, Павлин Петрунов, Зафир Раджаб, Ева Данаилова, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев. Сценичната среда е дело на Венелин Шурелов, костюмите са на Петя Боюкова, музиката е написал Христо Намлиев.
Леонид Йовчев в ролята на Гео
Бунтът на футуристите
Валентин Ганев в ролята на Гешев и Леонид Йовчев в ролята на Гео
Страданието на семейството - Ева Данаилова, Марин Янев, Зафир Раджаб и Алиса Атанасова в сцена от спектакъла
Снимки Яна Лозева