Светлини и сенки в полите на Витоша

- Наистина, аз не взех един живот, за да скрия една идея в него, но взех един живот, за да открия една смисъл в него, казва авторът Пейо Яворов
- Просто е удивително колко лесно днешният български човек може да припознае в Яворовата пиеса своето обществено време и среда, нравите в публичното пространство, та дори и личните си човешки драми, добавя режисьорът Красимир Спасов

Първата си пиеса "В полите на Витоша" поетът Пейо Яворов създава през 1910 г. Пише я бързо, трескаво почти и само след месец и десет дни тази трагедия в пет действия, както я определя авторът, е готова. На 16 юли 1911 г. пиесата е отпечатана и мигом предизвиква крайно противоположни оценки. Може да се каже дори, че предизвиква малка литературна война, преди да се разрази театралната буря, предизвикана от постановката на Павел Ивановски на сцената на Народния театър през 1911 г., посетена само през първите представления от 8600 зрители. Първите изпълнители на ролите на Мила и Христофоров са едно от най-големите драматични актьори навремето Адриана Будевска и Васил Кирков. Вярвам, че втората пиеса, ще бъде по-добра! - иронично отбелязва Боян Пенев и допълва крайното си отрицание с довода, че Яворов едва ли е в състояние да възсъздаде с художествена обективност онова, което наблюдава, защото лирикът пречи на драматурга. Класическият строеж на драмата, техниката, планът, е напълно сраснал със сюжета, всичко е с необходимост. Тук Яворов следва примера на протомайстора на модерните драми Ибсена. Такива неща правят епоха в литературата, убеден е в защитата си Михаил Арнаудов. И като че ли именно неговото убеждение очертава пътя на пиесата през годините. С течение на времето "В полите на Витоша" се превръща в класика на родната ни драматургия, но все пак трябва да минат 45 години, докато на сцената на националния ни театър се появи нова постановка на това произведение и това е постановката на Стефан Сърчаджиев през 1956 г., която бележи възраждането на Яворавата пиеса.
Наистина "В полите на Витоша" е произведение със странна и несъмнено драматична съдба, белязана както от неизбежните паралели с жизнения път на автора й и постоянното търсене на прототипи на героите (впрочем съвсем естествено и не особено трудно), така и от постепенното откриване на устойчивите във времето конфликти, ситуации и образи. Защото, както много точно отбелязва режисьорът Красимир Спасов, чието дело е най-новата постановка на пиесата на сцената на театър "Българска армия", приликите в двете исторически времена са толкова много, че отликите се превръщат в декоративна орнаменталистика. Същото оварваряване на душите, грубост на емоциите и речта, неспособност за овладяване на страстите, същата лекомисленост на ума, същото тарикатско политиканстване, празнословие, далавераджийство, същата убийствена завист, ламтеж за блага и слава, същата самовлюбена и дърдореща интелигенция. В режисьорското виждане на Красимир Спасов "В полите на Витоша" е пиеса за посегателството върху свободата на човешката личност и естественото й право да избира, да определя и ръководи собствената си съдба. И затова той разполага героите и ситуациите в сценична среда, в която няма интимна затвореност, човек не може да остане сам със себе си, не може да преживее и най-съкровените си чувства без погледи отвън. В центъра на ограденото от полупрозрачни огледални повърхности сценично пространство е издигнат невисок, но ясно разграничаващ мястото на действието на всички сцени в драмата подиум, а отстрани са разположени местата, заемани от онези герои, които не участват пряко в действието. Така всички действащи лица в трагедията са постоянно на сцената - едните действат, другите наблюдават. Сетне местата се разменят. В този свят, изграден от светлини и сенки, белите костюми на героите хвърлят бледи сенки върху отразяващото черно наоколо. Много стилна сценография и костюми на Нина Пашова. Това представление на "В полите на Витоша" респектира със стройното и силно съвременно режисьорско решение, с високата степен на стилистично единство на актьорската игра (колко рядко наистина се вижда толкова добре настроен и перфектно играещ актьорски ансамбъл) и най-вече с усета и умението да се наложи и осъществи на сцената един цялостен и максимално единен във внушението си стил. Защото спектакълът на Красимир Спасов е истински стилен в единството на замисъла и реализацията си и всичко това е проведено и защитено в много висока степен от актьорите - своеобразната в сдържаността на емоциите и драматизма си Мила на Радина Кърджилова, яркия в контрастните си чувства и действия Драгоданоглу на Иван Радоев, префинената в скритата си еснафска същност Елисавета на Стефка Янорова, хаотичният и неуверен в действията и чувствата си Христофоров на Веселен Янчев, леко комичният в искреността си Васко Чипиловски на Тигран Торосян или тъжната в проникновеността си Амели на Йоана Буковска. Именно нейната героиня изрича пророчески тъжните думи: "В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот - с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?"

Текст под снимка 2601-1:
Афишът за първата постановка на "В полите на Витоша" в Народния театър, 1911 г.
Текст под снимка 2601-2:

В постановката на Стефан Сърчаджиев от 1956 г. Христофоров и Мила са Любомир Кабакчиев и Славка Славова

Радина Кърджилова в ролята на Мила

Йоана Буковска, Иван Радоев и Мирослав Косев в сцена от спектакъла на Красимир Спасов

Веселин Анчев в ролята на Христофоров и Иван Радоев в ролята на Стефан Драгоданоглу в сцена от спектакъла
Снимки Иван Дончев