Ще ме убият някой ден

Част от стенограма на запис, направен сутринта на 9 юли 1992 г. в дома на бившия премиер Андрей Луканов малко преди да тръгне за "Развигор". Интервюто е публикувано за пръв път през октомври 2004 г.

- И така, Андрей, след малко ще бъдеш арестант.
- Това някак не ме изненадва. Приел съм го като историческа неизбежност. Питай леля Соня (дъщеря на Тодор Луканов - б.а.) как хората на ГПУ са отвели дядо ми Тодор на "Лубянка", как преди това преровили всичко, даже паркета - паркетче по паркетче, и го откарват, без да кажат нито дума - къде го водят, защо. Няма човек от моята фамилия (не твърдя, че съм най-блестящият екземпляр на рода), който да не е бил обект на обругаване и разтерзаване - морално, физическо, политическо. От всички посоки и във всяко време. Страшното е, че гражданската позиция на моите предци винаги е оставала неразбрана...
- Не те ли травмира фактът, че всички - и сини, и червени - избраха тъкмо теб за разтерзание? Че върху теб отреагират всичките си комплекси?
- Първоначално за мен беше голяма травма това, че именно аз съм избран за разтерзаване, за главен прицел на нападките. Първоначално ми беше трудно не да разбера, а да приема тази несправедливост, насочена именно срещу мен от всички. От всички именно срещу мен. Но постепенно започвам да си давам сметка, че така и трябва да бъде. Че враг на тези хора не може да бъде Тодор Живков, не може да бъде Милко Балев, не може да бъде Гриша Филипов. Техен враг задължително трябва да бъда именно аз. И други като мен. Ние сме техните антиподи в обществен и в морален смисъл и затова някак си по-спокойно го понасям...
- Можеш ли да ги характеризираш тези, на които сме антиподи? С едри щрихи.
- В този момент?
- Именно. Моментът е исторически. Утре всички вестници ще пишат с ей такива големи букви "Луканов в затвора!". И с десет удивителни, ако може.
- Добре, но характеристиката няма да е пълна. Ние сме антиподи на старата българска плутокрация с нейните наследени интереси, с умствени предразсъдъци и ограниченост, с нейното самочувствие на богопомазани, на аристократи, каквито те не са.
Ние сме антиподи и на онези, които също като първите не могат да приемат отделяне от властта, те не могат да виреят извън властта, те имат патологичен нагон към властта и те са готови да продадат и майка си само и само да се запазят в структурите на властта. Известни са и тези хора, и структурите, които създадоха като политически параван за своите лични интереси. Това е ренегатската компонента.
Има и един временен спътник, една трета компонента - българския политически лумпен. Те не са никакви. От тях някои ще влязат в плутокрацията, други ще отпаднат, понеже са лумпени и не могат да се променят. Тази компонента ще се топи, но засега тя е най-многобройна. Тя е изразител на настроенията на едно блато, което тоталитаризмът формира - обществено блато на посредствеността, на хората без гръбнак, които днес са много кресливи, много смели. Ето тази каста не иска да остане в своето стартово състояние, когато те бяха само един щурмови отряд. Сега те искат да се окопаят във властта и разбират много добре, че окопаването означава трайно настаняване в обществените, държавните, стопанските структури. Разбира се, към това ги тласка икономическият интерес или по-просто казано - алчността. И те много бързо се ориентираха към сливане на създадения от тях болшевишки апарат с възсъздадената държавна машина и стопанските структури, бюрократизирани и отново превърнати в класическия смисъл на думата апарат за насилие.
Това сливане върви с много бързи темпове, цялата нова законодателна база е за това, тя е посветена, предназначена да обслужи тези цели и интереси - от реституцията до приватизацията. Всичко е свързано с този процес и това е една от големите опасности за българското общество, защото тази политико-икономическа-стопанска каста, чувствайки се несигурна, се стреми бързо да се интегрира с международния капитал. Те така разбират приобщаването към Европа - като гаранция за личните си интереси.
- Утре ти ще бъдеш обвинен в това. Не утре! Днес! Кастата вече ти прикачи нейните собствени безчинства, защото не може да ти прости 10 ноември.
- Ти знаеш, говорили сме с тебе, че цялата злоба срещу мен е защото аз съм изневерил на кастата си. И че всичко, което се случва, и което може би ще се случи с мен, е израз на един стратегически кастов интерес - блокиране на реформаторското развитие на БСП и на държавата изобщо. Кастата е блестящо организирана, нейните видими представители си предават щафетата на властта и получават невидима защита. Те мен не могат да ме понасят. Те си имат политбюро в сянка, лидер в сянка - на "Секвоя", власт в сянка...
Абе, хванаха си беля с мен. Аз ще издържа. Те няма да издържат. И ще ме убият някой ден...
- Не си играй с тези неща!
- Не си играя. Констатирам.
(Следва дълга пауза, чува се далечен детски глас. След три месеца, на 2 октомври 1992 г. Андрей ще изпрати писмо от "Развигор" с абсолютно същите думи. През март 1996-а ще каже "Толкова лъжа и мръсотия напластиха върху името ми, че само моята кръв може да ги измие". На 2 октомври 1996-а водоноските ще измият кръвта на Андрей от плочника.)
- Ти легитимира на Кръглата маса СДС като политическа сила и БСП никога няма да ти го прости. Ти легитимира БСП като диалогична партия и СДС няма да ти го прости. Такива неща кастата не прощава. Нито старата, нито новата.
- Колкото и да съм общо взето балансиран човек, несправедливостта никога не се приема равнодушно, особено когато тя идва от хора, на които реално си помогнал да си стъпят на краката. Едни нули, те и сега са нули, които и тогава демонстрираха омраза, но съчетана с раболепие, с умилкване, с молби от най-различен характер. Те искаха всичко - хартия, вестници, помещения, коли. И най-вече искаха - без да имат реално тегло в обществото - да бъдат третирани като равноправни участници в политическия живот. И именно защото се ръководехме от една цивилизована представа за прехода, от разбирането, че опозицията не трябва да бъде мачкана, че тоталитаризмът е оставил след себе си политическа пустиня и че ние сме тези, които имат задължението да озеленят тази пустиня, да я залесят, да я превърнат в нормален политически ландшафт, именно затова ние се отнесохме конструктивно и доброжелателно към опозицията или по-скоро - към тези наченки на опозиция. Навярно типичната българска склонност да се забива нож в гърба на онзи, който ти е направил добро, се проявява и в този случай.
- Погледни колко ножа има забити в гърба ти!
- На таралеж съм заприличал! (Засмива се.) Не съм от тези, които плюят нацията си, нито от другите, които пишат оди в нейна чест. Тя е много интересна нация, хетерогенна, многопластова, сложна, има много силни черти, но има и отвратителни черти. И то това, което е най-зле - черти, които са присъщи не само на индивидуалния характер, но от векове насам са се превърнали в масова психология. Бих казал даже, че масовата психология на българина е под равнището на неговата индивидуална психология. Има големи българи, българи, с които можем да се гордеем, българи от световна класа - и като интелект, и като душевност, като благородство. Но някак си, когато говорим за масова психология, в нея преобладават като че ли най-лошите черти на индивидуалния характер - завистта, предателството, склонността много бързо да се променят позициите, конформизмът, грубият материализъм.
- Има и по-лошо - българските политици използват като основно градиво тъкмо тези най-отблъскващи черти на националната психология. Залагат на тези черти, експлоатират ги, даже ги възнаграждават. Това дискредитира целия политически живот и е свръхопасно за обществото.
- Твоята констатация е убийствена, но за съжаление е абсолютно вярна. Това е най-характерното за политическия живот у нас - че политическата тактика, пропагандата, играят именно върху тези струни. Че повечето от политиците строят публичното си поведение върху най-ярките недостатъци на индивидуалната и масовата психология на българина. А това могат да го правят хора, които като личности са носители на тези недостатъци. Аз не съм психолог и не разбирам толкова от масова психология, но ми се струва, че именно за това в днешния парламент имаме такива гротескни фигури и те са най-активните.
... Това са хора, от които всеки демократичен парламент би се срамувал. Те са невъзможни в една демократична държава. Те не могат да бъдат в един нормален парламент. Но тук те са звезди. Те отразяват, без да го съзнават, нещо, което е присъщо на това общество, нещо, което намира в него резонанс. И това най-много ме притеснява и наскърбява. Защото всеки е склонен да мисли за нацията като за майка, да не забелязва, да прощава, да минимизира нейните слабости и обратно - да преувеличава и да изтъква нейните реални или мними положителни страни. Не може куртизанките на тоталитарния режим да ни преподават морал. Не може хора, които са правили партийна кариера по класическия кариеристичен начин, да се правят днеска на божи кравички и да си позволяват - при това с един монашески глас - да ни поучават. Те си позволяват да ми четат морал на мен и на други почтени хора - това е унизително. Дано народът го разбере!
- Няма да го разбере. Поне в близките сто години.
- Но всичко това е невъзможно! Това е отвратително. И само една нация, която носи това в своята масова психология, може да го прости и може да го понася. Защото то е непоносимо! За почтения човек това е непоносимо. За демократичната западноевропейска държава това е недопустимо. Това прекрачва всякакви граници на обществен морал и на нормалната човешка логика. Само у нас е възможно обществото да ги търпи, да не ги изхвърли досега! Само у нас е възможно психически болни хора, подлеци от всякаква гледна точка да бъдат отговорни политически фактори. Тези отклонения от нормалния човешки морал са приемливи по принцип у нас! Те са допустими в очите на едно общество. И това много ме плаши. Аз не виждам как можем да вървим към цивилизовано състояние на нашата държава по този начин. (На вратата се звъни.) Май трябва да вървим към "Развигор"...