Партиите и укрепването на държавността
Не е късно убедително да се заговори за национална и социална отговорност
/ брой: 2
"Мустак под устата е брада" бе тоталитарно предписание за външния вид, строго съблюдавано в родната казарма. Имаше само едно изключение - мустаците на тогавашния директор на Военноисторическия музей, но то, както се казва, само потвърждаваше правилото. Точно по същото време в бундесвера пък бяха въведени мрежички за косите на дългокосите войници.
"Два свята, два различни подхода", банално мъдро би заключил всеки. Но единият, нашенският свят и подход, както неведнъж и в края на краищата окончателно се доказа, бе просто губене на време, ненужно втренчване, хиперболизация на дреболии, видиотяване в детайла за сметка на губене на състоятелната перспектива. В частност, по никой начин и до ден днешен не мога да си въобразя, че тукашната бойна готовност и ефективност са превъзхождали тези на тогавашната Западна Германия.
Политолозите този път са прави. Идното правителствено управление на България с голяма вероятност може да се окаже направо "мисия невъзможна". Въпросното качество на бъдещата ситуация се обусловя от почти сигурно очертаващата се патова партийна конфигурация в парламента.
Според възгледа за полупразната или полупълна чаша вода партийните програми и възгледи в навечерието на изборите могат да се преценят като еднакво убедителни или еднакво неубедителни. С една идея по-лошо обаче изглежда набелязалият се списъчен състав на политическата класа. Изобилието на стари, изтъркани от употреба муцуни и преобладаването на негативната приемственост не допринасят този път за каквито и да е масови увлечения в посока на някакви позитивни очаквания.
Три са според мен големите рискове пред българското непосредствено държавно бъдеще. Това са рисковете от некадърност в правителственото управление, от безпринципност, както и от безотговорност. Комбинацията от трите наведнъж и поравно би изглеждала напълно кошмарно, но тя, според мен, се явява най-малко възможната. По-скоро, при очертаващите се засега варианти за съставяне на правителство, преобладава един даден вид риск, като останалите два остават с по-ограничени параметри на втори план, но без да изчезват съвсем.
Накадърността като основна характеристика на бъдещия мандат за правителствено управление на България би изпъкнала в качеството на основна характеристика при евентуално продължаване на доминацията на ГЕРБ във властта. Безперспективността в контекста е свързана не толкова с личността на премиера Бойко Борисов или на вицепремиера Цветан Цветанов, колкото с тази на Симеон Дянков и с идеологемите, в които последният безизходно като "катерица в колело" се върти. С продължение на досегашното управление страната ни стопроцентово ще продължава и дрейфа си по течението без антикризисна политика. Измъкването й от депресията ще зависи изцяло и само от международната конюнктура. С други думи, ако някой макар и бавно ни издърпа на буксир, добре, ако ли не, ще продължим да пребививаме в мизерията, в която пребиваваме вече четири години.
Безпринципността би била главната характеристика на едно бъдещо държавно управление на България, в случай че бъде сформирана партийна коалиция от поне две от големите партии. Проблемът тук като че ли не е толкова в несъвместимостта на идеологиите и програмните им документи. Коалициите са на база най-малкия общ знаменател, който в тукашните условия най-често се оказва абсолютно нищожен, преценен от национално отговорна позиция. По този начин държавното управление неотменимо бива осъдено да се изроди в поредица несвързани помежду си в единен ползотворен за нацията замисъл от действия и мерки и също така в поредица преплетени помежду си официализирани далавери.
Безотговорността би била определящ признак на евентуално държавно управление от "експертни фигури" и на "експертни начала". Не че у нас липсват хора, блестящи с познания и умения в професионалните си области. Но проблемът е там, че партиите гледат на експертното управление като на превърната, скрита форма на партийно управление и затова предпочитат да афишират като експерти обикновени посредствени човечета на конци. По този начин хем косвено управляваш в собствен, партизански или частен като правило интерес, хем пряко не носиш отговорност за нищо. От една страна, пей сърце, но от друга, общонационално се озоваваме в един от най-лошите възможни светове.
Има ли изход от така скицираната с най-груби щрихи неумолимо настъпваща безизходица?
Мисля, че все още има. И тя е в последователното лансиране на алтернатива - мирогледна и управленска, на неолибералните идеи, господствали у нас и отдясно, и отляво от началото на прехода до настоящия момент. Не е късно убедително да се заговори за национална и социална отговорност, за конструктивна държавност, да престанем с общите високопарни приказки и дитирамбите за пазара. Не е изпуснат шансът и да настъпи раздвижване в партийните елити, не само като подмяна на омръзналите на всички лица, но и като налагане на коренно различни личности от онези, чиято единствена цел през прехода бе самообогатяването.
Ако партийната система на една държава се окаже негодна, импотентна, без ориентири и ценности, на ред идват гражданските движения и улицата. И това е сценарий, така да се каже, за краен случай, защото само чрез партиите процесите на обновление и промяна в държавата могат да бъдат управляеми и приемствени. Гражданските движения от своя страна имат пред себе си избора да се привърнат в партии или, ако не изчезнат, да останат на улицата. Втората алтернатива не е от безопасните, защото лесно може да бъде обърната в ерозия и разрушение на държавността. Която всички като българи и граждани трябва да ценим и да се стремим да укрепваме.
Затова именно належащата промяна у нас е най-добре да се случи в партиите и посредством партиите.