Откъде тръгнахме, докъде стигнахме
24 години след промяната на 10 ноември въпросите, които си задаваме, са си все същите
/ брой: 259
Всеки път, когато наближи 10 ноември, започват да ме спохождат тези нелицеприятни въпросчета. Откъде тръгнахме, какво искахме и към какво се стремяхме? А докъде стигнахме? И реших тази година да си направя малък експеримент, като попитам за същото и приятелите си във фейсбук. Да си призная, не очаквах за по-малко от денонощие да получа над 200 коментара по темата. Значи тя вълнува и останалите! А да се питаме 24 години след промяната има ли поне една обществена сфера от живота, в която действително да сме прогресирали, значи не е без причина и си струва...
Нямам намерение да се правя на социолог и да обобщавам отговорите. Но ще вплета в обща нишка доста от тях, които споделям напълно или частично. Разбира се, коментарите и мненията са твърде различни, доста противоречиви и надявам се - искрени. Личи си например, че пазарът и пазарното мислене определено са дали своя отпечатък, защото някои виждат прогреса само в пълните магазини, стоковото разнообразие и липсата на опашки за банани, каквито имаше през "комунизма". Да, бананите, оказва се, винаги са били мерило за прогрес - и преди, и сега... Цели държави по света могат да се "похвалят" с подобно прозвище, което са си извоювали, та защо и ние да не опитаме?
Сега имаме, поне като разписано право, свобода на пътуване, свобода на изразяване (не визирам медийната свобода), по-широки възможности за реализация (поне така е на книга), достъпни стоки от всякакъв вид - но не като цена, а като наличност... Да, и продуктите си ги слагаме в шарени торбички, за разлика от преди, когато бакалите завиваха сиренето в кафява бакалска хартия. Все безспорни неща, които стоят (уж) по-добре в сравнение с времето отпреди 24 години. Въпросът обаче е за колко хора тези неща са важни и ги засягат лично? И какво сме загубили, като сме "победили" в отделни сфери? А каква е цената? Положителен или отрицателен е балансът? В крайна сметка - заживяхме ли по-добре?
Не отричам, че има такива, които успешно печелят, работят и се развиват днес. Но означава ли техният личен напредък и всеобщ напредък на обществото като цяло? Прави ли ни това по-напреднали като нация и народ или напротив? Защото според мен засега не можем да достигнем показатели и нива отпреди 24 години в нито една област. Достатъчно е да се поровим в статистическите справочници през годините - не само българските, а и чуждите. По икономически сфери, но да се види и съдържанието на потребителската кошница и да се съпостави.
Примери бол. Една от гордостите на страната ни преди време - селското стопанство, е съсипано. Днес вносът на храни е над 80%, а бяхме един от големите производители с немалък износ в цял свят. Да не говорим за унищожената индустрия, загубата на пазари, респективно на приходи. Вече нямаме никакво здравеопазване, образованието продължава да запада, обществото тъне в тежка морална криза. Някой да го отрече?! Прескачам от тема в тема и само маркирам, защото, извинете ме, но няма други думи, с които да обобщя положението, освен упадък и деградация. А те се оказват най-вкоренени в духовния ни свят, морала и ценностната система. И няма как да е другояче, при положение, че чалгата вече не е само пошъл попфолк, а се е превърнала в начин на мислене, в устойчива мярка за успех, даже в модел на управление.
Ами повсеместната корупция? Тук прогресът е повече от очевиден. Вярно, технологичният напредък наложи облекчения и достъп до технологии. Чиновническата служба обаче си остана на примитивно ниво. Големановщината и службогонството, партизанщината и рушветчийството избуяха и са в своя "златен век". Да не говорим за онази малка група от политици и олигарси, които прогресираха в забогатяването си чрез разграбването на държавата и така вече 24 години. А най-нелепото от цялата работа е, че днес мнозина от тях се опитват да учат на морал цялото общество. Кое е хубавото ли? Хубавото е, както образно се изрази един от приятелите, че можеш да теглиш по една майна на всички тях, които ти обясняват колко е чудесно да си затънал до шията в мръсотия и да приемаш всичко това като нещо здравословно - кална баня например! Пък ти си знаеш, че е нещо друго...
Да, тъжна е равносметката. Все едно, че сме имали дълга, продължителна и много разрушителна война. Или серия от земетръси и наводнения в течение на 24 години. Ежегодно. Дори по темата, която ни обединяваше преди десетина години и породи обществен консенсус - приемът и членството в ЕС, днес мнозина изглеждат разколебани. Не станахме европейска държава. Нямаме нито европейски институции, нито европейска инфраструктура. Повечето от причините за това, разбира се, трябва да търсим у нас самите. Но нека не си кривим душите - дали и докога ще си затваряме очите и ще стискаме зъби пред двойния аршин, който от ЕС демонстрират понякога? Особено по време на кризи, като сегашната, когато се видя, че има равни и по-равни държави. Че едни могат да бъдат притискани и наказвани, а други необезпокоявани могат да нарушават общите правила и норми. Е, как тогава да изграждаш цивилизационен образ и поведение, когато лицемерно ти отвръщат с другото, от което уж се опитваш да избягаш? И не е ли твърде показателно за нашата обърканост, че навремето се откъснахме от опеката на СССР, а националният ни суверенитет май се влоши още повече. Защото сега се чудим на ЕС ли да се кланяме, или на САЩ, но по никакъв начин - на Русия.
Изглежда обаче, че и на консенсус не сме се научили за тези 24 години. Успяхме да развием и задълбочим разединението като основна цел на българина. Доказахме, че за нас дъно не съществува. И винаги има какво да се желае, когато иде реч за упадък на междуличностните взаимоотношения. Затова и ще продължим да си задаваме все същите висящи въпроси, обединяващи в себе си противоречията не едно измамено поколение. Въпроси без отговор, но даващи шанс на бъдещите историци да спорят и издават трудове... Защото трудно се изтриват спомените за едно доста спокойно общество, живеещо без истерията на битовата престъпност, спокойните улици за децата, безплатните здравеопазване и образование, незаключените врати и много други "мрачни" примери от времето на омразния "комунизъм". Та извън "нездравата носталгия", в която някои ще ме упрекнат, си струва да си напомняме отвреме-навреме: оттам тръгнахме, друго искахме, но не го достигнахме. А накъде вървим?