Оле-затвори-очички от Елсинор и други приказки, от които научаваме как да станем поданици на котарака и кокошката

1. "Когато децата заспят, Оле-затвори-очички сяда при тях на леглото. Облечен е много хубаво: в копринено палтенце, само че не може да се каже точно какъв е цветът на палтенцето, защото то изглежда ту зелено, ту червено, ту синьо - зависи на коя страна ще се обърне Оле. Под двете си мишници той държи по един чадър. Единият от тях, на който са нарисувани картинки, той разтваря над добрите деца и тогава те сънуват през цялата нощ най-чудните приказки. Другия чадър, на който няма рисувано нищо, Оле разтваря над лошите деца и тогава те спят като пребити, а когато се събудят на сутринта, не могат нищо да разправят..."
2. Преди 4-5 години г-н Коре Янсон, историк и литератор, спец по Източна Европа, СССР и Китай, долетял по нашите земи (как не сме обърнали внимание!) откъм Елсинор и оттогава бди незабележимо и безшумно край нашите легълца като посланик на Кралство Дания. Г-н Янсон е досущ като Оле ("Изкачва се тихо по стълбата, защото ходи по чорапи") и съвсем различен от Генерал-губернатора, известен като На-всяка-манджа-мерудия-пръв-наставник-и-благодетел.
Откак дойде ред на Дания да попредседателства ЕС, безшумният г-н Янсон раздава напътствени интервюта и по този елегантен начин нанася височайши визити на българските читатели. Евробюрократичната словесна плява е нещо, което човек не може да изтърпи повече от минута, но понякога си струва да се жертваш. Заради познанието.
И ето, оня ден (не съвсем "оня", а на 16 януари), познанието ни споходи. Направо ни сполетя. Връхлетя ни от едно интервю на г-н Янсон в "Дума". И открихме, че ние сме онези, лошите деца, над които Оле-затвори-очички разперва черния чадър. За да спим като пребити, да потънем в безпаметен сън, да нямаме своя разказ за света, за историята и времето, за днешния ден и за утрешния, за нашия собствен живот, за самите себе си.
3. За първи път (ах, защо е мълчал цели 4-5 години!), откак долетя връз крилете на някой див лебед (нали така се придвижват датските посланици?), г-н Янсон ни разкри великата тайна на успеха и начерта нашата магистрала към "добрите общества в Европа":
"Най-доброто нещо, което ЕС наистина може да направи, е, ако Европа изпрати най-малко 1000 лутерански и калвинистки мисионери в България, защото онова, от което страната наистина се нуждае, освен много пари и ново законодателство, е нов морал и етика. И ако не бях съгласен с това, просто щях да прочета германския социолог Макс Вебер. Защото още преди сто години той е написал, че именно комбинацията от протестантството и социалното благополучие са създали добрите общества в Европа. Може да препоръчате на вашите читатели да започнат да четат трудовете на Макс Вебер".
Тази покъртителна просба за мисионерско нашествие отправили г-ну Янсону някакви "отговорни личности", неизвестни нам. Но щом са толкова отговорни и загрижени, сигурно са известни. А г-н Янсон е трогнат, очарован и въодушевен. Ние - още повече.
Колко просто било! Как не сме се сетили! Божке, колко сме тъпи!
1000 (най-малко!) "лутерански и калвинистки мисионери" и ето ни - уважавани, почитани и блаженстващи в редовете на правилните, "добрите общества", обзаведени с чисто нов морал и неопетнена етика, спасени от недъгавата, боклучава православна нравственост, изтръгнати от безморалното блато на Православието, ние, новопокръстените лютерани, ние, новооглашените калвинисти! 
А българските медии, отдадени на сладострастно издевателство над Светата ни Православна църква, не шукнаха.
4. "Котаракът беше господар в къщата, а кокошката - господарка. Те винаги казваха: "Ние и целият свят!", защото си въобразяваха, че са половината свят и при туй - по-добрата половина. Патенцето мислеше, че може да бъде на друго мнение, ала кокошката не можеше да търпи това.
- Можеш ли да снасяш яйца? - питаше тя.
- Не.
- Тогава имай добрината да мълчиш!
А котаракът питаше:
- Можеш ли да си извиваш гръбнака като обръч, да мъркаш и да изпускаш искри?
- Не.
- Тогава не си тикай гагата, когато говорят умници като нас!
И патенцето седеше в ъгъла..."
5. "Ние и целият свят!" - казват котаракът и кокошката на грозното патенце.
"Ние сме целият свят!" - коригират ги котараци като Хънтингтън, Бжежински, Кронщайнер, Янсон...
6. "След елиминирането на комунизма единственият наш враг остана православието", каза Бжежински. И посочи врага. Ако нямаш враг, не е ясно кой си и за какво се бориш, пък и цел нямаш, а целта - това е да сразиш врага. И като го сразиш, вече всички ще те знаят кой си, какво правиш и защо. Съвсем точно ще знаят. Това програмно изречение на ментора Бжежински прегърнаха нашите псевдодемократи и в апокалиптичен сговор с ДС  разпнаха Светата Българска Православна и Мъченическа Църква.
7. "Цивилизацията свършва там, където започват православните храмове", каза Хънтингтън. И посочи врага, щото без враг в тоя глобален свят си заникъде. И очерта разлома между между "целия свят" (собственост на котарака и кокошката), и онова, което не е светът, което е извън света, извън историята, извън времето, извън живота. Православието. Което не съществува или поне не би трябвало. А ако случайно съществува, то е пустош някаква, из която бродят недостойни, безисторични и безморални варвари.
И не може да се начуди Хънтингтън като как още не сме се бухнали доброволно в тоя разлом, в тая пропаст, в тая бездна, как не сме се сгромолясали в тоя безпаметен хиатус (според Балева и Брунбауер, ако някой ги помни), как изобщо ни има и главно - защо си позволяваме тази волност. Да ни има. Да сме. Да бъдем.
А Хънтингтън въоръжи с доктрина и стратегия, с мотив и оправдание всеки, който уж в името на Бога, уж по Божия промисъл жадува да срине света. Ако не успее да го превземе и оплячкоса. И под фалшивите хоругви се подреди не православният свят - подредиха се ислямският тероризъм и всички бъдещи "коалиции на желаещите". На тях, на ислямистите и на "добрите общества" приподнесе тоз скъпоценен дар Хънтингтън.      
8. "Дяволът се намираше в много весело настроение: беше сполучил да направи едно огледало, което имаше това свойство, че всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше... Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора - грозни и гнусни. Лицата им бяха тъй обезобразени, че мъчно можеха да се познаят... не остана нито едно царство и нито един човек, които да не бяха се огледали осакатени в него..."
9. И понеже словото е действие, "мисионерите" връхлетяха навръх Възкресение Христово. "Удариха Белград за сефте!", изписка възторжено "24 часа" с най-тлъстото си заглавие. И върху "умните" ракети, които така умно, така прецизно превърнаха Белградската телевизия в кланица (понеже тия ракети са с най-висок коефициент на интелигентност), нашите бъдещи (тогава) и настоящи (вече) съюзници написаха "Честит православен Великден!". Колко мило, колко душеспасително, колко Богоугодно!
А "въстаниците" от АОК и бойните отряди на муджахидините в апокалиптично единение с нашите бъдещи (тогава) съюзници унищожиха 503 православни църкви и манастири в Косово, та да не остане ни знак, ни памет, ни помен от Православието. Но преди да ги опожарят и порутят, поругаха ги - превърнаха ги в казармени клозети, очите на иконите изчегъртаха, а стенописите, тези приказни хилядогодишни фрески, рисувани от български (!) зографи, омазаха с нечистотии. И нито едно "добро общество" не гъкна, не възропта, не осъди това варварство. Защото интересите на "добрите общества" съвпаднаха с интересите на муджахидините и с целите на наркотрафикантите и контрабандистите от АОК, всички те щедро титулувани "борци за свобода". Така в сърцето на Европа "добрите общества" инсталираха една ислямска псевдодържава.
10. "Кай и Герда седяха и разглеждаха книжка с картинки, на които бяха изобразени животни и птици. Часовникът на черковната камбанария удари пет, когато Кай извика:
- Ох, нещо ми влезе в окото и ме бодна в сърцето!...
В окото му бе попаднало едно от мъничките късчета на дяволското огледало, в което, както си спомняте, всичко добро и хубаво изглеждаше нищожно и безобразно, а лошото и грозното се отразяваше още по-ярко. Също такова късче бе попаднало и в сърцето на бедния Кай и то се превърна скоро в парче лед. Болката мина, но късчето остана..."
11. И ето, снизходи към нас проф. Ото Кронщайнер, и ни просветли, че за "просветена (!) Европа кирилицата не е никаква азбука", а "руски комунистически шрифт"; "комунистическа ерес, която още живее по учебниците"; "нещо чуждо, нещо руско, неразривно свързано с представите за соцлагера, руския комунизъм и източния жизнен стандарт"; "граница, която разделя Европа на цивилизована и варварска"; че "между кирилската Европа и образованата на латиница Европа зеят цивилизационни пропасти"; че "това, което за образованата на латиница Европа се разбира от само себе си, за кирилската Европа е недостижимо"; че кирилицата е "шрифт на некултурните хора"; че "православните славяни са духовно нищи роби"; че кирилицата и православието са "синоним на боклука, безкултурието и варварството", поради което България трябва по спешност да се декирилизира, "дерусифицира" и латинизира, да се освободи от варварското кирилско и православно робство, та да се цивилизова и тя най-подир.
И се наплоди една орда, една глутница самовлюбени "цивилизатори", деконструктори, демитологизатори и деканонизатори, които 22 години ни убеждават, че най-фаталните личности в нашата история са Св. Константин Кирил Философ, Св. Методий и Св. Княз Борис Първи Покръстител, защото чрез Кирилицата и Православието "ни откъснали от цивилизования свят и погубили нашето европейско бъдеще".
Няма да спомена имената на глутницата. Нито името на един професор по литература (!), когото уважавах до оня миг, в който изрече фразата "бих предпочел латиницата, отколкото руския ботуш". Не знам на какво учи студентите този професор. Но със сигурност не им казва, че Православието е цивилизация; че Кирилицата е цивилизация; че ние, българите, сме не само част от тази цивилизация - ние сме сред нейните начинатели и съзидатели; че Православието и Кирилицата са основното градиво на българската държава, на българския дух, на българската душа. На нашата същност. Защото ние сме деца на Вярата и Знанието. Защото Знанието без Вярата е осакатено, а Вярата без Знанието - сляпа. Защото тогава "душата е празна, а разумът спи", казва св. Кирил. Защото "безкнижната душа в человеците е мъртво нещо", казва Константин Преславски.
12. И най-сетне - г-н Янсон!
Като един Фортинбрас (да не речете, че съм забравила Елсинор) се изстъпи той и рече:
"Над таз държава имам аз права
и случаят ми спомня за това."
Вярно, позакъсня г-н Янсон да се впише в компанията на глобалистичните котараци, ама все пак успя. И то как! Като слънце озари той нашите души, погубени в безпросветния и безнравствен мрак на Православието. Сега вече знаем - за да влезем (да ни допуснат, приемат, приласкаят!) в "добрите общества", за да седнем на една маса с "просветена Европа", трябва (императивно!) да отхвърлим православното варварство и боклучавата кирилица, да се отречем от себе си, от живота си, от нашите светци и първоучители, от нашата вяра, от Светата ни Църква, та най-сетне да се вчислим и ний в цивилизацията като едни сущи, изконни протестанти (лютерани или калвинисти - по избор). Защото само тъй - декирилизирани и деправославизирани - ще станем достойни поданици на котарака и кокошката.
13. "Изведнъж едно от децата хвана оловния войник и без всякаква причина го хвърли право в печката... Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло - от огъня ли, или от любовта, и той сам не знаеше... но продължаваше да стои храбро с пушка на рамо... На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице..."
На великия датчанин Андерсен е това безсмъртно сърчице.
Бедни, бедни, Ханс-Кристиян!