Лесно е да разпилееш, трудно е да съхраниш
Новите "борци срещу последните остатъци на комунизма" ще си заминат, без дори да се обърнат, за да погледнат какво оставят зад гърба си
/ брой: 295
Според едно много показателно социологическо изследване, публикувано напоследък, нашата страна се оказа "най-тъжното място в света". Което всенародното българско самовъзприятие по никой начин не може да се обясни само посредством кризата и проблемите с благосъстоянието. Защото примерно по-бедни от нас са македонците, молдовците, грузинците и арменците. Някъде около нас са сърбите, румънците, латвийците, ама самочувствието им, явно, е друго.
Какво би могло да обуславя "искрено" вкорененото българско черногледство? Какво като общество и индивиди чак толкова ни различава от другите и дали завинаги?
Калкулираме, разбира се, петте века робство, покрусата от Ньойския договор и съответно от неосъществяването на националния идеал, включваме четиридест и петте години развитие "встрани от световния тренд", но все пак не се събира достатъчно за обяснение на незавидната актуална ситуация.
Версията в контекста следователно би трябвало да напусне каноните на традиционното, исторически и обичайно наслоеното и да се вгледа повече в настощето.
Пазарна икономика се получава някакси и в повечето африкански страни. Подобие на либерална демокрация виждаме да се насажда днес и в Афганистан, и в Ирак. Говорейки за развития европейски обществен модел обаче, най-често забравяме две от неговите основни характеристики - че Европейският съюз е общност от солидарни държави, които се управляват от отговорни елити.
И като че ли точно тук е "заровено кучето" на българския общонароден песимизъм.
Обществената солидарност продължава у нас да е непознато понятие, а проявите на национална отговорност у нашенския, така наречен елит, са крайно повърхностно демагогски, смокинов лист за прикритие на лобистки, текущи, тясно групови, олигархични интереси. Само фактът, че една партия започва да мисли относително социално разумно в опозиция и доказано върши точно обратното, когато е на власт, е достатъчно доказателство в подкрепа на гореизложената теза.
Тъкмо в условията на изострена рецесия елитът би следвало да проявява най-голяма зрялост, най-висшата степен на национална отговорност, а също така и на безкористност. Да принадлежиш към елита най-малкото е статут, то призвание, задължение и интелектуална извисеност.
Справедливото разпределение на кризисните тежести в обществото е една от задачите, с които тукашните управляващи определено не се справиха. Запазването, въпреки всяка логика, на плоския подоходен данък и въвеждането на т.нар. "данък колиба" са двете страни на един и същи медал. На него може да бъде гравирано още официалното признание, че строежът на магистрали и прочие инфраструктура е и ще бъде в идните години за сметка на разходите за здравеопазване и образование. "Национализацията" и използването за общобюджетни цели на резерва на здравната каса се явява много показателно, но е само щрих от бездарно, но последователно рисувания от правителството нерадостен социален пейзаж.
Когато хората не констатират нито стремеж към социална справедливост, нито нейна някаква практическа реализация, както това е у нас, те не съзират също особени перспективи за подобряване на положението си. Така осмислянето на живота в България понастоящем е трудна задача, граничеща с непостижимото и невъзможното.
Социалните структури - образование, наука, кулутура, пенсионно дело, здравеопазване не са бюджетен баласт, те са изпитани механизми за възпроизводство на самото общество, за движението му напред. И главното - те са сфери на т.нар. пазарни провали, в които, оставен сам на себе си, пазарът не може да се справи. Рисковете при евентуалната реализация на прозиращите намерения на сегашното правителство широко "да реформира, въвеждайки пазарни механизи" тук са огромни, те са с измеренията на социална и национална катастрофа.
Не че Българската академия на науките е съвършена и ненуждаеща се от сериозно преустройство институция. Но неслучайно всички направени анкети показват широка обществена подкрепа за запазването й.
Просто рефлексите на "човека от улицата" в България са здрави, той интуитивно брани науката, защото, ако държавата и народът ни все пак е оцелявал през историческите превратности, това е било чрез грамотността и знанието. Разпиляването на един потенциал е най-лесното нещо, съхранението и използването му се явява далеч по-тежката, държавническата задача.
Научен институт към някое министерство е програмирана жертва на първото възможно преструктуриране и "съкращаване на бюрокрацията". Преминаването на науката към университетите не се явява чак толкова лоша идея, на тя пък обективно не може да се осъществи изведнъж, а е по-скоро дългосрочен въпрос на преодоляване на мизерията, превръщаща днешните преподаватели в машини за серийно изнасяне на лекции.
През прехода достатъчно често ни се е струвало, че едни или други неща могат да се решат лесно, с един замах. И абонаментно илюзията жестоко е била развенчавана. Естествено, има верни диагнози, налице са и верни рецепти за лекуване, но няма вълшебни лекарства.
Внезапно наново навъдилите се у нас "борци срещу последните остатъци от комунизма" са гротескно карикатурни, но при все това - изключително обществено опасни. Защото те един ден задължително ще се възползват от "еднопосочния билет", който ще ги отведе далеч от българската действителност и даже няма да се обърнат назад да погледнат какво оставят зад гърба си.
А ние ще трябва да просдължим да живеем тук, с тукашните реалности, и затова съвсем не ни е безразлично какви ще бъдат те. Какво ще е българското бъдеще е наша, обща отговорност, която не следва да поверяваме другиму. Най-малкото на лица, мислещи и действащи не по разум и благоразумие, а по абстрактни, изсмукани от пръстите, шаблонни, вече отхвърлени и безнадеждно демодирани предписания.