Културата на глупостта II
Този феномен трябва да бъде описван и изучаван, за да се намери противодействие срещу поразяващата му мощ
/ брой: 7
Да, времето на всеобщия триумф на културата на глупостта се е установило напълно, когато самата глупост вече не се забелязва. Достигне ли едно общество до такова състояние, значи е паднало до най-ниската степен на развитието си и оттук насетне го очаква или окончателна смърт, или събиране на всички останали жизнени сили и оттласкване от дъното и възраждане за нов живот. Обществото обаче не може да осъзнае и преодолее тази култура, докато не я види отново и не опише поне основните й черти, за да ги изучи, осмисли и отстрани от себе си.
Глупостта, разбира се, не може да се скрие, дори и тогава, когато повечето хора не я забелязват, а нейните най-ярки носители са първите хора на властта, държавата и обществото. Понеже самите те са продукт на културата й. И ето ги: те умеят да привличат погледите, да се харесват и да бъдат дори нещо като спасители на нацията и нейни водачи. Тяхното мислене и говорене е изцяло конкретно. Нищо извън материалната действителност не им е понятно и присъщо и те никога не излизат от тази конкретност. Затова и ще ги чуете
да се хвалят единствено с материални, видими и осезаеми неща
За тях няма чест, благородство, високи помисли, абстракции, които мисълта и моралът създават. Това са прекалено сложни и недостъпни понятия, за да бъдат в тях. Когато се хвалят, че са направили нещо, те обикновено казват: ето, това може да се пипне и види. Да си добър и почтен е трудно да се пипне и види. Или да си състрадателен, милостив, честен, образован. Няма как да бъде пипнато естетическото излъчване и въздействие на една картина или стихотворение, на таланта на актьора или композитора. Забележете, дори и когато се говори за култура, се набляга на онова, което може да се измери физически. Затова и властта се хвали, че ремонтирала театри и музеи, а не със съдържанието в тях или с естетическите им постижения. "Висока култура" е паричният приход, продадените билети, тиражът на книгата, струпването на хора, които те смятат за почитатели и ценители.
Но "културата на глупостта" не се проявява единствено в културата. Там дори тя, слава Богу, е най-малко, понеже е жива неприязънта към нея. Много повече ще я видим в ежедневието, в бита и политиката на правителството и цялата власт. Хората се оплакват от бедност, безработица, болести, студ, лошо отношение към тях, а им отговарят: лошо ли е, че сега можете да пътувате от София до Бургас за три часа и половина вместо за шест, както беше преди? Или: лошо ли е, че ви построих такава красива зала в София и започвам строеж на подобна в Пловдив? Или: лошо ли е, че изпълних мечтата ви да се возите на метро? Майките се оплакват, че детските добавки са твърде ниски и не покриват в никаква степен разходите по отглеждането на дете, а той им връща въпроса с въпрос защо едва сега протестират, а не преди три години и половина, когато Х бил изхарчил парите за детски добавки. И че се дават толкова пари за разкопки, пенсии, образование и пр. Казват, че икономиката е в тежка криза, че изобщо не работи, че фирмите масово фалират, валутният резерв се харчи неправомерно, а отговарят: да, но ако не бяхме се съгласили да управляваме и да съставим правителство, страната щеше да полети в бездната. Сякаш сега лети във висините на благополучието и славата.
"Културата на глупостта"
винаги разфокусира обекта
за който се говори, за да го размаже и притъпи онези му черти, които биха били неприятни и трудни за обяснение. Тогава, за да ги обясни, нейният апологет и изразител започва да си служи с метафори. Но и метафората му е материална, осезаема, конкретна и годна да бъде пипната и дори изядена. Такава метафора е знаменитата "постна пица", зад която стоеше държавният бюджет по време на криза. Въображението на властта я измисли, за да подчертае, че няма да лишава народа си от храна, но тази храна ще е с ограничени вкусови и хранителни качества. Понеже месото вече са го изяли предходните, сега ще се задоволяваме с печеното тесто. Какво ще кажете? Хем е смешно, хем тъжно, хем убедително.
Много ярък знак за господството на тази култура е превъплъщението на насилието и терора и тяхното представяне като справедливо възмездие за извършени престъпления срещу народа и обществото. Това е най-типичното й оръжие, предоставено на властта, когато тази власт е неспособна да овладее кризите и разреши основните социални проблеми. Тогава й е необходим враг, чийто образ да плаши и възбужда омрази и желание за отмъщение и наказание за стореното от него "зло". Видяхме с колко малко думи е напълнен речникът на водачите, произведени от културата на глупостта. Предметните им метафори обаче не са достатъчно силни и убедителни. Те въздействат за кратко време, докато още не е преминал ентусиазмът на масите и обаянието от победата на новите любимци. После настъпват неизбежното разочарование и отрезвяване. Тогава метафорите изобщо не хранят и на тях не им вярват. Но натрапването на "образа на врага" е по-дълготрайна примамка за бавно мислещите. Силата, грубостта и арогантността на властта респектират, ако им се приписва, че са насочени срещу "виновните" и причинителите на неблагополучията. Хората често повтарят: "защо няма политици в затвора" или "защото съдят само "дребните риби". Желанието им е да бъдат "ударени" депутати, министри, много богати и високопоставени личности. И когато започнат арести на такива личности или поне се заговори, че се водят разследвания, духовете се поуспокояват и недоволствата позатихват. Нали, когато ги осъдят, те ще върнат заграбеното и ще бъдат напълно отстранени от властта и няма повече да я тровят.
Но и тук се вижда колко немощна е тази прословута "култура на глупостта". Бързо се разбра, че показните арести на "знакови фигури" са всъщност
най-обикновено сплашване
Впрочем сплашването е другото оръжие на властта в подобни ситуации. Властта няма други лостове за самосъхранението си, освен да надува мускули, да се прави на могъща, като им размахва пръст, уж наказва несъгласните, и показно ги арестува. Като няма хляб, поне да има впечатляващи и запомнящи се зрелища. Т.е. все забавления.
Ала диктатурата не е никак проста и лесна работа. Тя не се изчерпва единствено с размахване на пръст, арести и кухо говорене. Не и с намесата в медиите, ограничаване свободата на словото и изобщо на човешките права. Тя е цяла система от писани и неписани правила и норми, чието съдържание единствено властникът разпознава и умее да тълкува. За нея се изискват редица способности и особено много - интелект, здрав разум и управленски умения. Защото е преди всичко висока лична отговорност и мъдрост в държавните дела. Простащината е криворазбрана и неправилно проявена диктатура, която не е годна да съществува повече от четири години. Простащината е в постоянното показване на "диктатора" по телевизията и неспирните му изявления, интервюта и хвалипръцковщини. Както и в безспирните коментари на неговите първи, втори и трети помощници.
Тук стигаме до най-очевидното качество на "културата на глупостта", присъщо в най-голяма степен на днешната държава и нейната власт - подражанието на вече видени образци, тяхното нелепо имитиране и папагалщината. На тази власт хем й се иска да е тоталитарна и поданиците да се безропотни изпълнители на волята й, хем обича да е "обичана" и харесвана, да прилича на "старите демокрации", да се ръкува със световни лидери, да получава техните похвали и потупвания по рамото. Тя умира да изглежда "народна", достъпна, естествена, да бъде проста и да се разбира с "простите хора". Обичайният й жест, когато "общува" с народа, е да го прегръща фамилиарно, но и покровителствено. От време на време дори и да се просълзява от собствените си "прочувствени" думи. Тя умира да се прави на загрижена и уморена от непрестанните грижи за народа. Иска да я видят как не спи (а тя всъщност спи на публични места) или колко е самотна в нощните часове, как пътува, лишава се от личен живот, за да е добре на другите. Винаги ще се намери някоя "добра и благодарна" женица, която ще изплете пуловер на водача и ще му го подари, защото е ощастливил селото й с нов път и дори сам е дошъл на крака, за да пререже лентата на откриването му. При друга култура всичко това би било нормално, дори красиво и трогателно, но в културата на глупостта то е нагло, просташко и отвратително, защото е подражание на вече изконсумирани лоши образци.
Но бедата не е само във и от властта. Властта е като каймак. В този си вид тя е производна на общото състояние, на срива в икономиката, морала, духовността. Културата на глупостта подтиска съпротивителните сили и "позволява" единствено недоволствата от липсата на пари. Материалната бедност е последният "въпрос на чест и достойнство", възбуждащ общественото съзнание и каращ го от време на време да се бунтува. Никак не е случайно, че днес интелигенцията говори само за пари и смята, че трудното й оцеляване е заради липса на пари. Но тя не оцелява не защото не й плащат, а защото смята, че единствено сита и богата може и трябва да съществува. А врагът на интелигенцията, който безмилостно я унищожава, не е бедността, а глупостта и простащината. Тя самата започва да се заразява от тях и да заболява от болестите, които те причиняват.
Културата на глупостта е явление с необикновена важност и то трябва да бъде описвано и анализирано, за да се открият противодействията срещу убийствените му оръжия за масово поразяване. Българският национален въпрос днес е как да се борим срещу нея, за да ограничим настъплението й. И ако интелигенцията не се заеме с нейното изолиране и премахване, ще настъпят още по-черни и безнадеждни дни.