Какво още трябва да се случи?

Прелитайки с дистанционното през телевизионните канали, не пропускам да забележа с каква почтителност в Русия се отнасят към културата си от близкото минало. Да вземем дори "леките жанрове", така наричаната доскоро естрадна музика. Стойностното от съветското наследство продължава да присъства на синия екран не само юбилейно посредством вечните Едита Пиеха, Йосиф Кобзон и Лев Лешченко, Алла Пугачова и София Ротару. Неотдавна наред с тях бяха подобаващо чествани посмъртно Муслим Магомаев, Анна Герман, Евгений Мартинов...
Явно, включително под внушение и със съдействието на другите власти и преди всичко на изпълнителната, най-вече по логиката на собствената си динамика, четвъртата власт последователно и целенасочено полага грижи да не бъде прекъсвана приемствеността във времето, да не се разпространява и налага сред хората чувството, че годините са минали и минават без положителна следа напразно. И точно този подход еднозначно среща публично одобрение под формата на пълни зали, защото се докосва много деликатна струна от националната душевност. Защото по този начин нацията неусетно се сплотява около поредицата от постиженията си, колкото и дребни и не чак дотам определящи исторически да изглеждат те понякога, особено отстрани и отвън. Уважението към миналото означава същевременно уважение към настоящето. А уважението към настоящето е предпоставка за бъдеще, заслужаващо уважение.
У нас се намери някакъв, който да обяви Георги Парцалев за средна ръка актьор. Вероятно заради същото отношение и така неслучайно той не бе зачетен с персонално DVD в поредицата "Големият смях", редом с другите ярки звезди от последния половин век на Сатирата - Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Никола Анастасов.
В паметта ми обаче упорито неизличимо се е запазил особено показателен, върховен момент. Когато в постановката на "Ревизор" на Енчо Попов Парцалев в ролята на Осип се появи на сцената, удари токове, падна по хълбок и бързо се изправи. При което целият салон в Сатиричния избухна в невероятен смях и се тресе може би десет, може би петнадесет минути. А изпълнителите междувременно замръзнаха в импровизирана нефинална "няма сцена", докато най-после публиката се поуспокои и действието можа да продължи. Убеден съм, че и да се е случвало нещо подобно в театъра друг път, то е било пределно рядко. Помня го отчетливо като днес, макар че са минали около три и половина десетилетия.
Но далеч не само аз помня.
А какво продължават да чакат тукашните медии? Да получат респективната ясна инструкция и във връзка с наближаващия четвърт век от кончината на Георги Парцалев масирано да пристъпят към иконографисването му? Няма ли у нас изнамерени също други, по-цивилизовани, некомандни, извън субординацията методи? Методи, базирани на добросъвестността, знанията, опита, отговорността?
Поради внезапна за текста дотук аналогия  възниква друг, неочакван, наглед отделен, но все пак пряко свързан въпрос. Какво трябва повече публично да се разкрие, и то включително отвътре, за случващото се понастоящем във Фонд "Научни изследвания", че у нас да се задейства солидна медийна кампания, да се събуди общественото негодувание, да последват от страна на правителството уволнения и смени в ръководството на фонда, да се инициира финансова ревизия, да се въведе там най-подир потребният ред?
Ние, учените, със спорадичната помощ на  журналисти направихме каквото медийно ни се позволи, за да осведомим широката публика относно биографията на началника на фонда - калинка, при това сътрудник на политическата полиция през близкото недавно, относно миналите и настоящите опити да се манипулира оценяването на научните проекти, както и относно разпределянето "под масата" на финансовите средства - 14 млн. лв. народни пари, в рамките на текущия цикъл.
Скандалът е налице и той не е от вчера.
Какво обаче последва?
Официално не последва нищо.
Нищо не се разтресе. Даже не помръдна.
Пак ли ще трябва да ни пишат от Брюксел?
Ако трябва, ще ни напишат и отново ще ни предупредят, както бе при случая "Марковска". Тогава чакайте "няма сцена" в правителството!
Но по този, вече изпитан, начин как представяме страната си навън? Какво е актуалното наше международно реноме? Как ценим сами себе си, че да искаме да ни ценят отвън? За какъв се мисли и за кого ни мисли разпасалият се самозванец? Че той ще ни командари, ще се мъчи да ни уволнява, ще ни прави съучастници? Точно нас, всеки от които е в състояние да облепи с (истински) дипломи къде един, къде два апартамента.
И точно ние ще си замълчим, ще траем, ще се примирим с поредния никаквец? Няма да се надигнем и да поискаме сметка от всички отговорни?
Не е познал.
Няма да сме истински учени, ако допуснем нещата да продължават такива, каквито са сега. Ако оставим не общественото мнение и историята да определят в България заслуги и място, а с това да се разпореждат безстойностни субекти.
Наглостта далеч не е съдържанието, което се цени в миналото, в настоящето и в бъдещето.