Говоренето на Борисов и борисовщината
Тъжно е, че агресивната пошлост не среща прегради и не поражда недоволства
/ брой: 30
Начинът на говорене е един от най-сигурните белези, показващи, че смяната на обществено-политическата и икономическата система е приключила. Всяка система и всеки етап от нейното развитие и състояние се отличава с особено говорене, понеже се променя и начинът на мислене. Друго е и общественото съзнание, други са представите за живота и неговите нравствени ценности. Друго е и отношението към езика и говоренето.
Постмодерната епоха налага много по-настоятелно и по-силно, отколкото всяка предходна, уеднаквяване на индивидуалното говорене с масовото. Езикът на различните хора започва да става все по-беден и елементарен, възпроизвежда все повече шаблони и трафарети, създадени от другиго и налагани от могъщите вече средства за масово осведомяване. Това става възможно, защото се опростява и елементаризира мисленето. То става лениво, трудно подвижно, сведено до бита и неоткъсващо се от него. Мислещият човек вече
не е пример за подражание
Той е нежелан в обществото, понеже подлага на съмнение правила и ценности, разклаща системата и нарушава примиреното единство около авторитета. А за авторитет се обявява човек със същото такова примитивно мислене и говорене. Неговата сила идва от подкрепата, която му дава пропагандната машина. Достатъчно е той да е способен да възпроизвежда нейните механизми и да съблюдава и утвърждава по-добре от другите правилата, които тя създава.
Самото общество се превръща в маса, макар да е наричано "гражданско" и да е обявявано за основа и гарант на демокрацията. Масата "гарантира" демокрацията като събор на еднаквите, а не на различните. Демокрацията на еднаквите е неспособна да се бунтува и разрушава системата. Тя погубва най-напред езика като го прави изкуствен, свежда го до елементарното говорене, оскудява го и го елементаризира до крайност. Като пречупи и погуби езика, обществено-политическата система превръща обществото в маса и напълно го ликвидира. Но запазва себе си.
В тези условия образец за говорене и език не е писателят или самият народ чрез фолклора си, а политикът и журналистът, обслужващ системата. Те създават езиковите "образци", които биват лесно следвани; те създават езикови шаблони, които се усвояват бързо и се повтарят масово. Но те преди всичко формират начина на мислене, което от своя страна създава и говоренето и поддържа националния език, промивайки националното му своеобразие и превръщайки в неразбираеми и непочитани неговите висши литературно-художествени и езиково-стилови образци.
Да, политикът определя говоренето, но и от своя страна говоренето избира политика, който да го посочва и утвърждава като всеобщо и необходимо за възпроизвеждане от цялото общество. Те са здраво и неразлъчно свързани.
Ето защо говоренето на актуалния днес Борисов и на вървящата след него и имитираща поведението и начина му на мислене и изразяване тълпа от политици и предани привърженици, която аз наричам "борисовщина", е важно социално и езиково явление, което точно и изчерпателно характеризира времето ни. Борисов е събирателният образ на типа личност и политик, който постмодерното време създаде и успешно наложи. Той се превърна в "герой на нашето време", в който са въплътени особеностите на социалната система у нас, но и в Европа и света. Борисов и "борисовщината" (някои биха употребили понятията "Бойко и бойковщината", но то е едно и също) са, така да се каже, "типичните герои в типични обстоятелства". Тяхното говорене не е само личната им характеристика и особеност, а се превръща в обществен факт и на него вече подражават (в повечето случаи несъзнателно и по вътрешна нагласа) все повече хора. В това число политиците и медиите.
Самото им говорене е знак за
ниска езикова култура
и неспособност за изразяване с правилни изречения, за логична и последователна мисъл, за широк кръг общи и специални знания и особено - за адекватност на ситуацията. То се мъчи да защити собствената им маниакална теза за непогрешимост и изключителност и за несъстоятелността на всички преди тях. Никой преди тях не е направил нещо полезно, дори не се е сещал да го започне, понеже предишните са мислели единствено за себе си и собствените си облаги. От тук трябва да следва, че Борисов и борисовщината са единствени спасители, високонравствени, безпогрешни, грижовни, всеотдайни. Върху такава теза те строят и публичните си дискусии. Каквато и да е темата на тази дискусия, те я обръщат към себе си, за да се самовъзвеличават. Така грешките, които им се налага да признаят под натиска на чуждите аргументи, те отмятат с матрицата, че никой преди тях не е построил толкова магистрали, не е усвоил толкова средства от еврофондовете, не е ремонтирал толкова театри и музеи, не е направил софийското метро. Но мълчат за доходите, фалита на фирмите, пенсиите, разпада на здравеопазването и образованието и науката, за самоубийствата. Когато изредят "заслугите си", незабавно преминават в атака, за да сменят темата и влязат в собствените си плитки водите, в които се чувстват спокойни и уверени.
Борисов има няколко любими тема, по които говори с вдъхновение: "Станишев и "тройната коалиция". Като хвърли поредните си обвинения, той ще измие ръцете си с приказки от рода, че социалистическия лидер обикалял телевизиите, че бил изпълнен със злоба, че е син на бивш комунистически функционер, че жена му го учи да бъде агресивен. По повод АЕЦ "Белене" не спира да повтаря, че, видите ли Станишев не е подписал започването на строителството, понеже сам разбирал, че проектът не е изгоден за държавата. И за да "закове" правотата си, нарича изградената вече площадка на централата и съоръженията върху нея "гьол". "Гьол" - за да бъде убедително и безапелационно. А в собствените му очи - остроумно и изящно. Макар да е лъжа, но кой ще я проверява и опровергава.
На бившия президент Георги Първанов пък му се вменява като личен (а това означава и обществено - политически) позор, че е "разгромен" от Станишев в съревнованието за лидер на БСП. А щом е така, къде се бърка и как смее да се занимава с "мене". "Да се оправи с партията си, пък тогава да говори!" Напоследък, когато видимо се засилва насрещният обществен вятър на недоволството, Борисов добави към личните си достойнства и признанието, че той и партията му допускали понякога грешки, но веднага ги отстранявали (разбира се, за разлика от "Станишев и "тройната коалиция"). Т. е. "ние" сме морални и достойни. Не за някакъв друг, а именно за "достоен български гражданин" се обяви публично министърът на културата - един от най-страстните апологети на Борисов и неотменна част от "борисовщината".
Типичен за начина на мислене и маниера на говорене е как Борисов и борисовщината отбиват атаките по т. нар. "дюнигейт". Интересен е начинът, по който се отбиват атаките. Той е типичен за политическите креатури, които са
гузни и достатъчно агресивни
по природа, за да се смирят и признаят греховете си. Те не казват: да, сгрешили сме и ще накажем според закона виновните (макар виновни да самите те лично, но от кумова срама биха могли да се измият ръцете с някого от долните етажи на властта), а на удара отвръщат с удар. Щели да извадят всички подобни сделки от 20 години насам. Тогава нека се видело кой повече престъпления е извършил. И наблягат на тази давност, повтарят я многократно. Така хем изкарват, че всички са маскари, хем поизчистват с чуждите мръсотии собствените си лица. Между другото ще изпуснат уж случайно, че братът на Станишев бил проектант на някои от обектите в тези територии или че жена му била закупила чрез участието си в някаква фирма парцели. Истината е, разбира се, друга, но кой ти я гледа. "Изпуснатите" думи веднага се възпроизвеждат в медиите, за да потвърдят, че "онези", а не "тези" са маскарите и от тях е започнало всичко. И че "сегашното" е нищо - "другото" е страшно. А щом всички са такива, тогава защо да се занимаваме толкова яростно с тези последните. Хитро на пръв поглед. Но то е "хитро", защото интелигентността е прогонена, след като е вече поругана, от простащината и неморалността.
Вижте как "елегантно" се вмъкна елементът "български мюсюлманин и невъзможността атентатът да е плод на етническа вражда" в говоренето на Борисов и борисовщината по повод покушението срещу Ахмед Доган. Към него се добавя и друг елемент, който трябва да стане изключително важен и да измести фокуса от същинския проблем - побоят (зверски, както го нарече Борисов) над извършителя, когато вече е обезвреден и затиснат на сцената. И двата елемента произтичат от фактите и никой не може да ги оспори. Но те са факти от друг ред и друга плоскост, за да бъде допустимо вмъкването им в системата, която трябва да се анализира и оценява както от разследването на престъплението, така и от общественото мнение. Обаче се прикачват и им се придава тежест. Уж между другото. И публичното говорене се обръща и потича в желаната от тях посока.
За съжаление този начин на говорене
не намира адекватна реакция
Стилът "дума дума отваря" е обичаен стил в българското говорене - особено в политическото. "Хващането за думата" и отклоняването в посоката, към която говорещият насочва, е проява на слабост и неумение да се води политическа дискусия. Вместо да се издигне на високо равнище, дискусията се принизява и обезсмисля напълно. И се оправдава (за съжаление) явлението "Борисов".
Аз тук не разглеждам изреченията, с които си служат Борисов и борисовщината (особено Цветанов и Вежди Рашидов!), понеже тези изречения изобщо не подлежат на какъвто и да било анализ. Толкова са те чужди на българския синтаксис и на системата на човешкото мислене.
Тъжно е, че говоренето на Борисов и борисовщината не предизвиква негодуванието на интелигенцията, на писателите и учените, на журналистите като хора на езика. Няма естетическа реакция и агресивната пошлост не среща прегради, не поражда недоволства, не засяга личното достойнство на образованите и културните.
Хора, толкова ли дълбоко сме стигнали в нашия упадък?