Черните кучета са кафяви

Лисабон, 7-8 декември 2018 г. Студентското градче. Хт конгрес на ПЕС. Делегати - 339, журналисти - над 250, премиери, министри, депутати, експерти, гости, общо - над хиляда участници от 56 страни. Няма скенери, лимузини, кортежи, охраната е дискретна. 

В университетския стол чакат на опашка за сандвич и кафе студенти, професори, делегати, министри. Конгресът заседава, лекциите си продължават. В кампуса няма кръчми, дискотеки, барове, нощни клубове, казина, секс-шопове, няма разгул, нито чалга, не се лее алкохол, даже бира няма. Тук се учи, това не е място за забавления.       

Аудиториумът прелива в червени протуберанси, атмосферата е приповдигната и приятелска, цари въодушевление, непознато и неприсъщо на българска територия. От ляво на сцената - рок-група. Звучи песента на италианските партизани "О, белла, чао!". Всички пеят.

Речта на Сергей Станишев е кратка, емоционална и самокритична. Няма и помен от познатия речитатив, монотонен и безизразен, способен да приспи и летящ огнедишащ дракон. Това е друг Сергей - един човек, който си е у дома. Не само заради доброжелателната енергия, така чужда на българския политически и обществен живот, отровен от омраза, отмъстителност, злоба, ревност и цинизъм. 

"Трябва да създадем социална Европа, която работи за всички, Европа на гражданите и народите, да скъсаме всякакви връзки с политиките, подчинени на пазарите, няма решения, предложени от крайнодесните, които да помогнат на хората", казва Джеръми Корбин. Залата го посреща и изпраща с аплодисменти. Фернандо, момче от Гвинея Бисау, казва гордо "Аз съм социалист" и записва прилежно всичко в тетрадката. Китайската делегация е дисциплинирана и се движи в пакет. Латвиецът Нилс Ушаковс говори перфектен руски. "Моля ви, спечелете тези европейски избори!", казва Джефри Сакс. Във фоайето се появява Хоакин, възрастен мъж с големи мустаци и червено знаме, на което е изобразен юмрук и пише "Partido socialista". Хоакин е участвал в "Революцията на карамфилите" на 25 април 1974 г. Научавам това благодарение на оскъдния си испански и на първия куплет на "Grаndola, Vila Morena", който успявам да изрецитирам горе-долу прилично. Хоакин грейва, запява дрезгаво, за велико мое изумление притичват няколко студенти и нестройното хорче подема химна на португалската революция на Жозе Афонсу  - "Грандола, смуглият град, земя на братството, тук народът се разпорежда и на всеки ъгъл срещаш приятел"...   

На конгреса човек може да чуе думи, чужди и направо враждебни на брюкселския жаргон, думи, отдавна забравени и забранени в България: работническа класа, работници, солидарност, равноправие, експлоатация, капитализъм, социализъм, фашизъм, антифашизъм, памет, идеология, съпротива срещу подмяната на историята... 

Европейската левица постепенно се пробужда от своя неолиберален сън. 

Сън, продължил 30 години

30 години, в които тя, европейската левица, крачеше бодро, безразсъдно и безотговорно в някакъв противоестествен, самоубийствен десен марш.

Нагаждаше се към диплите на дясната конюнктура и политкоректност; внимаваше да не изпадне от каруцата на неолибералното разбиране за света, "сакрализирано" от наши ляво-десни експертни доморасляци - "Така ще бъде! Свиквайте! Ние ще бъдем богати и образовани, вие бедни и прости!"; поддакваше и припяваше на истеричната русофобия и това не е свършило. 

Подтичваше при първо подсвиркване на американския хегемон и бързаше да се запише в глутницата на желаещите пудели - да припомням ли Тони Блеър и войната в Ирак (за която се извини, подведен бил), и войната в Югославия (за която не се извини, ама к`во от т`ва). 

Обслужваше бруталния интерес на глобалния капитал - да припомням ли онзи еврокомисар от ГСДП, онзи еврорекетьор, който изнудваше България с фалшивата дилема "Или АЕЦ, или ЕС!" - за Ферхойген говоря, този-който-прилича-на-човек-целунал-нагорещен-котлон. 

Не се противопостави на чудовищния натиск върху бившите социалистически държави, на тяхното разграбване, деиндустриализация, деинтелектуализация и разпарчетосване, докато колективната алчност, егоизъм и надменност на Запада превърна тези държави в колонии, в икономически парии, в енергийни просяци, в безправни васали, в подчовеци, в сенки на самите себе си, лишени от история, памет, достойнство и суверенитет. 

И тъй - носеше се европейската левица по фарватера на мейнстрийма, валсуваше лежерно върху неолибералния паркет като част от естаблишмента, докато един хубав ден се подхлъзна и пльосна на пода - някой беше изпуснал купичката с хайвера... 

За да дойде в Лисабон Джефри Сакс, бащата на "шоковата терапия" и да каже 

"Моля ви, спечелете тези избори!"

Покъртително, наистина! И още нещо каза Джефри Сакс: "Бежанците, откъдето и да са, бягат от конфликти, породени от престъпната политика на САЩ." Спят българските десни! Още не са обесили Джефри!

Най-сетне европейската левица протегна краченце изпод пухения летаргичен юрган, стресната от лявата фразеология на крайната десница; от фашизирането на популисти и националисти, тези изчадия на презрението и унижението на националните държави; от Орбан-изацията на дясното и на лявото; от неонацистките дефилета из европейските столици; от залеза на могъщи някога леви партии ("Все за партии говорим, а трябва да говорим за хората, защото те плащат цената!", каза едно момиче от Испания); от превръщането на един великан - партията на френските социалисти, в треперещо мишле за чест и слава на неолибералния Карабас Барабас; и главно - от факта, че ЕС отдавна не е нито европейски, нито съюз, а сборище от самодоволни псевдоевропейски, проамерикански брюкселски бюрократи. 

Най-сетне европейските социалисти започнаха да разумяват, че ЕС трябва да бъде не просто преформулиран, а преоснован; че демокрацията е в опасност, но не тази "демокрация", която дели държавите и хората в ЕС на господари и слуги; че "Демокрацията е крехко цвете, което трябва да опазим от черните кучета". Станишев измисли метафората с черните кучета и ги назова - крайният национализъм и арогантността на ЕНП, която не се гнуси от фашизоидите. Напротив. Храни ги, обгрижва ги и управлява с тях.

Черните кучета са кафяви. Неонацизмът, неофашизмът, расизмът, ксенофобията, антисемитизмът и всеобемащата омраза - те блъскат по вратата на Европарламента. Утре ще нахлуят в него. И те ще преформулират ЕС по свой образ и подобие. Ако им позволим.

Лоботомирана Европа ослепя за неонацизма и неофашизма. В София, с факли и барабани, бумти и трещи Луков марш. В Рига живите нацисти от латвийския батальон "Вафен-СС" жънат аплодисменти. В Блайбург ултрадесни от цял свят славят хърватските нацисти, усташите и техния фюрер Анте Павелич, "Касапина на Балканите". В Естония, край река Нарва честват нацистите от 20-а Естонска СС дивизия. В Украйна бандеровците веят знамена със знака на СС "вълча кука"; тачат живите нацисти от СС батальоните "Роланд" и "Нахтигал" и от СС дивизия "Галичина"; в Одеса изгориха живи 50 души и квичаха щастливо по своите фейсбуци "Красота! Да горят руските свине!"; и за награда бяха обявени за "пазители на демокрацията" и "гаранти на евроатлантическите ценности"; американски и европейски политици позираха с фюрерите от "Десен сектор" и "Свобода", а мадам Нуланд разнасяше курабийки с благопристойния девиз "Fuck EU!"...

През това време Европа мълчеше дружно и солидарно. Солидарно с кого? Неонацизмът и неофашизмът не са само факли, барабани, татуирани свастики и "Sieg Heil!" по стадионите. Това не е природно явление, цунами някакво. Не. Това е мироглед, идеология, целенасочена политика, която развращава общественото съзнание, руши устоите на Европа, нейната идентичност, нейната история, историята на всяка една европейска държава, за да покори и унищожи Европа. 

И когато на 25 октомври 2018 г. ЕП прие 

резолюцията срещу неонацизма и неофашизма

Сорая Пост от групата на S&D възкликна "Най-накрая!". Това "Най-накрая!" казва всичко.

И в този контекст, когато европейската левица започна много бавно да се пробужда, отсъствието на Корнелия Нинова е необяснимо. (Приятел шегобиец моментално ми изпрати sms - "Един с Корбин, друг с Корни!") Това е политическа грешка, пред която даже медийните бодигардове изгубиха звук и образ. 

Преизбирането на Сергей (за трети път) за президент на ПЕС (с 84%!) е успех и признание за него лично, за БСП и за България. Колкото и троловете да тролят и хейтърите да хейтърстват. Всяка партия би се гордяла с този успех и с това признание. Няма партия, която да не използва такъв потенциал и такова влияние. А българската делегация изпадна в конфуз - да показва на журналистите своите бюлетини като доказателство, че гласува "за" Сергей. Интересно какви бюлетини ще показват, когато БСП захване да реди листата за евроизборите.

Отсъствието на Нинова е цел и знак. Цел - събиране на вътрешнополитически дивиденти. И знак за вътрешнопартийни войни. 

Какъв й е проблемът на Корнелия? Истанбулската конвенция? Има ли позиция на БСП, на Св. Синод, на основните вероизповедания, на КС, на българското общество против ИК? Има. Можеше ли някой да спре председателя на БСП да изрази тази позиция? Не. Марош Шевчович (който инак хич не ми е симпатичен) докладваше резолюциите (известни още от месец юли!) и най-спокойно каза, че словашките социалисти не приемат ИК. И - о, чудо! - таванът на Аудиториума не се сгромоляса! Същото важи и за мигрантския пакт. 

На конгреса имаше панели по различни проблеми, имаше дискусии, имаше лидерски срещи (leaders meetings), на които Корнелия можеше да разговаря с купища премиери, министри и депутати и за няколко часа да свърши толкова работа, колкото за 1-2 години. 

Вярно, в Лисабон не забелязаха липсата на Нинова. По-точно - направиха се, че не забелязват. От едното възпитание и дипломатичност. Но всичко се пише. На гърба на БСП. 

Друго е главното - не може да те няма, когато Партията на европейските социалисти тръгва на битка с неонацизма и неофашизма. С черните кучета, които са кафяви.