Антиобщественото общество

Един от трайните наши национални комплекси без съмнение се корени в неосъществяването на идеалите за национално обединение в началото на ХХ век, рамкирано чрез налагането на Ньойския договор. В казуса не става въпрос единствено за загуба на територии и за отчуждаване от майката родина на големи маси от изконно българско по произход население, които сами по себе си съвсем не се явяват маловажни обстоятелства.
След Първата световна война в българското общество започва опасен процес на духовно пречупване, дълголетното национално унижение води до загуба на самочувствие, до болезнено орязване на амбициите, до насаждането на дълбоки съмнения в потенциала за развитие на българския народ. Като българин не мога с чиста съвест да твърдя, че за всичко това е налице пълният набор от основания, особено напоследък, с оглед членството ни в НАТО и в Евросъюза. Още повече и като имаме предвид успешния опит на страни, преживели не по-малко значими и фатални исторически превратности, като Австрия, да речем.
Но така или иначе

сателитно второразредното битие

за сегашния исторически момент изглежда за нас твърдо предопределено и всеки безпристрастен наблюдател може лесно да проследи как това битие много последователно приемствено се възпроизвежда. В комбинация с него някак естествено резултантно върви склонността на тукашния политически елит под внушения отвън да подлага страната ни на крайни социални експерименти - особено ангажираща и болезнено засягаща ни през периода на така наречения преход към демокрация и пазарна икономика.
Големите европейски идеи, тези на социалдемокрацията и на християндемокрацията през последния четвърт век останаха като цяло доста встрани от България. Системно и целенасочено облъчваното с крайни неолиберални и либертариански, реакционни по същността си, идеологеми нашето общество бе практически, и собствено парадоксално, настроено антиобществено: то загуби в много голяма степен понятията си за солидарност, сплотеността и усещането си за потребност от налагане на справедливост. Овълчването и социопатията понастоящем са у нас повсеместни, моралният разпад е достигнал невъобразими доскоро предели. Нещата публично са докарани дотам, че да се пише и говори просоциално не само че е непривично, но и изглежда неприемливо, извън обществения дневен ред и направо в разрез с нормите на приличие.
Незачитането на интересите на другите е обичайно всекидневие. Модно е да се поставяш извън и над обществото. Егоцентризмът арогантно е на пиедестал. Изкуствено установената, но изглеждаща непоклатима привидност предписва обществените и държавните интереси да не се явяват относително самостоятелни и в края на краищата доминантни, а само под формата на някакво изкривено, пределно тясно изтълкувано продължение на личните и груповите.
Политическите партии, независимо от претенциите им, дългосрочно се явяват

главните лостове за налагането

и провеждането на тази натоварена с негативен заряд практика. Дискусиите в тях не са идеологически в доброто значение на думата, а най-често и явно са относно конкретното поделяне на позициите в обществото. Така общественият смисъл от упражняването на властта остава като правило далеч извън контекста на партийната работа.
Въпросът за социалната отговорност като цяло като че ли не стои в дегенеративно дирижираното и официализирано масмедийно пространство. А по същество социалната отговорност е водеща, отличителна характеристика на всяко функциониращо гражданско общество. Задълженията на елита в това отношение са неотменими, което пък у нас не е факт.
Оказа се също, че в България с протестно площадната демокрация също лесно може да се злоупотреби опозиционно, както и с всички останали политически инструменти. Поне до момента никакъв обществен катарзис и положителна революция или еволюция не са се набелязали в резултат на непрестанните обществени недоволства и високия градус на напрежение и дестабилизация през 2013 година. Политическите промени по тукашните географски ширини като правило са редуване на партии във властта, но не и промени на идеи и похвати на управление.
Недопускането от посока на олигархичната върхушка на евентуално ревизиране на установения порочен модел, позволяващ й дълголетно да паразитира и да увеличава строго в своя полза социалното разслоение, е само едната страна на актуалния остър български проблем. Другата, може би много по-сериозната, е фактическата незрялост на самото общество, неговата необразованост, непросветеност, фактическата му неинформираност относно базовите европейски ценности. Последните, основавайки се, разбира се, върху пазарните структури, са все пак есенциално социални. Защото пазарът в Западна Европа отдавна не е оставен сам на себе си, а в много голяма степен е направляван и регулиран, социализиран, "обуздан", "опитомен", стратегически и текущо подчиняван на обществения интерес.
Успехът и привлекателността на европейския образец е не само в степента на достигнатото благосъстояние и сигурност, но преди всичко в това, че

елитите чувстват вътрешна отговорност

и същевременно биват държани отговорни от страна на обществата за последователното възпроизводството на същото това благосъстояние и сигурност. Въпросният обществен механизъм у нас поне засега не е нагласен така, че да функционира дори приблизително в подобни цивилизовани параметри.
Приватизацията в монополни сфери като електроснабдяването, обрастването на топлофикациите с посредници, концесионирането на водоснабдяването закономерно се явяват постоянни обществени дразнители. Самото случване на изброеното еднозначно свидетелства отрицателно за наличието на качеството държавническа отговорност у управляващия ни и опозиционен елит. Категорично не са социално приемливи и напоследък официално лансираните идеи за обществено-частно партньорство при изграждането на магистралите "Хемус" и "Черно море". Относно оправданието, че за целта липсват пари в бюджета, насрещният аргумент е, че за да можем да си вършим държавническата работа, сегашният нисък процент на преразпределение в БВП от около 39% трябва задължително да бъде повишен на първо време поне до 41%, което пък незаобиколимо минава през отмяна на плоския данък и въвеждането на необлагаем минимум и на прогресивно лично подоходно облагане. Съдържанието обаче на публичните дискусии, а и много други, ясно говори, че като общество и особено като партийно политически върхушки продължаваме незавидно да се намираме далеч от позитивните европейски примери за подражание. За сведение в развита Европа преразпределението е около и над 45% и статистически убедително не е доказана неолибералната аксиома, твърдяща, че ниското преразпределение означавало високи темпове на растеж.
У нас безспорно съществува партиен и обществен консенсус относно важността на усвояването на средствата от европейските фондове. Забравя се обаче, че

това са държавни средства,

средства на европейските данъкоплатци. Как това интелектуално се съчетава с ширещите се възгледи за "по-малко държава" и за неупотребата на държавни средства при реиндустриализацията, не само че няма отговор, но и, показателно, евентуалният отговор не се допуска при организирането на псевдопубличните дискусии. За кого не е ясно докъде стигнахме с всевластието на "чистия пазар" и със "създаването на условия и предпоставки"? Правенето и занапред "на същото, но по-добре" е задънена улица, чийто край, както все повече се очертава, ще бъде краят на съществуването ни като българска нация и държава.
Накратко за пореден път България има нужда от радикален поврат в концепцията за бъдещето си. Кой и как би го осъществил този поврат, за съжаление не може да се каже, защото от страна на политическата класа липсват каквито и да е сериозни индикации в това отношение. Следователно възникват поне два актуално абсолютно незаобиколими въпроса:
За пореден път ли ще се допираме до диктата на улицата?
Пак ли ще трябва да си обясняваме простичкия факт, че улицата може единствено да формулира искания, но не и стратегии?
И още едно много важно, струва ми се, съображение. Не е задължително едно общество с гръм и трясък да избухне, шумно да се взриви заради проблемите си. То би могло и просто да се разпадне, да имплодира, без да дава особено забележими външни признаци, без при това особено да пречи на другите и да ги смущава, би могло да "се разтвори" в нещо различно, относително неусетно и за обкръжаващата среда, и да себе си да "се изпари" и да изчезне в небитието. Такъв сценарий от днешна гледна точка изглежда за нас също твърде възможен.