(Само)убийството на българската журналистика

Повод:
Едно парвеню (галеник на империята "Пеевски") накъса в телевизора един вестник (собственост на империята "Донев") и нарече вестника "парцал". Вестникът контраатакува на широк фронт (от София до Брюксел), декорира парвенюто с фюрерски мустачки, заключи "Това е фашизъм!" и констатира "Минаха границата!". И всички горко заплакаха за свободата на словото.
За какво заплакаха?
За свободата? Чия свобода? На словото? Чие слово?
Що се правим на луди!
Ами нали, ако ТВ7 беше част от империята на Огнян Донев, парвенюто щеше да го кани през ден, да го посреща с теманета, да му приподнася кафенце, да го превъзнася като най-велик, най-почтен, най-безкористен и най-всякакъв, да се подгавря с вразите на благодетеля всенароден и да им наклъцка гумите, щеше да го защитава с гол в ръката микрофон, с камионетки и Пиночети, да го брани като национален капитал, ценност и светиня!
Така ли е? Така е.
Ами нали, ако "Труд" беше част от империята на Дилян Пеевски и перла в короната на скъпата му маминка, вестникът, в своя справедлив гняв и свиреп възмут, щеше да разследва с висок професионализъм и гражданска доблест фармацевтичния бос и сто пъти досега да го е изобличил, разнищил, разфасовал, сдъвкал, изплюл, наритал, низвергнал и осъдил като мародер, обществен враг щ 1, позор за нацията и заплаха за националната сигурност!
Така ли е? Така е.
И парвенюто пак щеше да разкъса вестника, и вестникът пак щеше да го декорира с фюрерски мустачки, и всички пак щяха да плачат горко за свободата на словото.
Така ли е? Така е.
Не се и съмнявам, че почтените журналисти в империята "Пеевски" са отвратени от поредния слугински излив на парвенюто и неговите покровители. Не се и съмнявам, че почтените журналисти от империята "Донев" са дълбоко смутени от мародерството на своя бос. Но не могат да го напишат, нито да го изрекат публично. Не защото не искат. Не защото не кипят от гняв. Не защото империите не притежават куп медии. Напротив! Техните притежания са преизобилни. Но страниците на имперските вестници са закътанчени за подобни фриволности. Пък и никой не иска да изхвърчи на улицата. Парвенюто е недосегаемо, интересите на феодала - свещени, интересите на обществото - боклук, а разните там професионални критерии, ценности и етични кодекси - празни приказки.
Така ли е? Така е.
Свобода на словото ли!?
Няма свобода на словото. Има диктат на корпоративни интереси. Груби, егоистични, епични.
Няма свобода на словото. Има кръчмарска максима - "Който плаща, той поръчва музиката". И той определя правилата, той чертае границите на несвободата. На когото не му харесват музикалните пристрастия на кръчмаря - да си вдига дърмите и да си ходи. Къде? В другата империя! Там догматите са същите, само че наопаки. С едно изключение. Властта. Тя е неприкосновеният, трепетният обект на желанието. За нея, за нейната благосклонност, за привилегията да станеш, да бъдеш, да те признаят и провъзгласят за най-мил и свиден домашен любимец, за най-свирепото куче-пазач на властта, за най-жертвоготовния изпълнител на мръсни, мокри и всякакви поръчки; за щастието да се впишеш в нейните политически и финансови сделки, да се сдобиеш с нейната любов (изменчива и капризна), с нейната закрила (от самата нея, но главно - от незаконните попълзновения на закона); за неизказаната радост да зографисваш нейния ореол, да лъскаш нейния трандафор (с риск да те ритне по муцуната)...
За това е битката. За приза "златната ливрея".
Пазарът е малък, апетитите - огромни, битката - свирепа.
А медиите...
Няма медии. Има холдинги, корпорации, империи, феоди. Има инструменти в ръцете на измислени, фалшиви, самозвани босове, които под благия поглед и при съучастието на държавата разбогатяха оттатък неприличието, струпаха медийни царства и господарства, изтръгнаха от медиите тяхната същност и смисъл, убиха ги най-предумишлено, превърнаха ги в свои говорители и рекламни агенти, в бухалки и базуки, в политически сутеньори и сводници, написаха им (каква подигравка!) етичен кодекс, в който със свещ да търсиш, няма да откриеш думите "свобода на словото", вкараха ги в схемата, в ония политико-финансово-медийни обръчи, заради които ругаха Ахмед Доган, понеже каза истината.
Феодалите колекционират медии вместо добермани - да им пазят имането и да разкъсат конкурентите.
Това е примката, стиснала журналистите за гушата.
А журналистите...
Те права нямат. Никакви. Включително - авторски. Те защита нямат. Никаква. Колегиална - съвсем. Няма колегия, няма гилдия, няма такива романтики като "пишещо братство" и "журналистическо войнство". Убиха ги съзнателно, за да няма общност, да няма солидарност. Защото "императорите" купуват и продават медии ведно с журналистите, като да са крепостни селяни, овце, добитъци безсловесни, накратко - "журналя", сган, паплач...  
Границата е мината отдавна.
Всъщност - граница няма.
Защото:   
Няма журналистика, скъпи братя врабци и цанцугери! Няма такова животно, нито птица такава по нашите земи. Не съществува - нито като мисия, нито като кауза, нито като призвание. Още по-малко - като четвърта власт, както мнозина се самооблъщаваха.
Българската журналистика се спомина. Скоропостижно, неусетно почти. И Богу дух предаде, но преди това продаде и душа, и тяло. Отрече се от своята най-първа длъжност - да бъде гласът на народа. Да бъде опозиция на всяка власт. Да бъде истинският, постоянно действащият парламент на едно общество. Да бъде гражданин. Да има гражданско сърце.
Отрече се от своята мисия, от своята кауза и от своето призвание, обяви ги за тъпа отживелица, за мрачна ретроградност, за каприз и глезотия. И ги изхвърли на бунището като дрипа. И замени истината с интрига, куража - с клевета, позицията - с публичен донос, знанието - с цинизъм, таланта - с вулгарност, съвестта - с порнография, морала - с лакейство.
Самоуби се ритуално.
Изгуби елементарен инстинкт за самосъхранение. Наруши животоспасяващата дистанция между себе си и властта, за да се шмугне в нейното ложе. Прекрачи демаркационната линия, отвъд която няма журналистика, има бардак, "мадам" и клиенти. Има арогантни парвенюта и примадони, властни слуги, лакеи и лакейченца, префърцунени кокотки и високоплатени кокетки. 
Журналистиката направи своя избор.
Избра да дефилира кръшно из кулоарите на властта и да бъде нейният глас; да осъмва в будоарите на парите; да раздава присъди; да ласкае и громи по заповед и срещу заплащане; да славослови обществено известни подлеци; да произвежда активни мероприятия и пошли клевети; да издевателства до смърт (в прекия смисъл) над поредния "обект", та после да го оплаква сладкогласно... Докато един ден превърна свободата на словото в зле поддържана и още по-зле гримирана куртизанка, натирена в слугинската стая...
Кога стана това? Как?
Ами - в самото начало.
Кой каза, че талантът и знанието са престъпления? Че гражданската позиция и гражданската смелост са измишльотина? Че почтеността е позор, безчестието - чест, а достойнството - осъдително? Кой надовлече в журналистиката хора безграмотни и безпаметни, превърна ги в дръжки на микрофони и ги "назначи" за главни редактори на държавата? Кой ги научи, че журналистиката не е призвание, не е познание, не е култура, не е битка, а шоу, дженк, скандалче, интрижка, инсинуацийка, манипулацийка, клюкевинка, нещо жълто, нещо гнусно, нещо подло? Кой им каза, че свободата на словото е свобода да лъжеш, мърсиш, мърсуваш и слугуваш? Кой им внуши, че не е важно какво пишеш и говориш днес, понеже утре ще пишеш и говориш обратното? Кой толерира, отгледа и възпита цялата тази армия, кой произведе тази смъртоносна комбинация от малодушие, угодничество, безкултурие и цинизъм?
Кой?
"Корифеите" на "новата" "българска" "журналистика" (не знам кое да сложа в кавички) още в началото ни известиха относно своите основни принципи. Първо - "Ние не правим вестник, за да се чете, а за да се продава." Второ - "На нас не ни трябват хора, които знаят и помнят, а хора, които не знаят и не помнят."
Тъй се роди отрочето тяхно безценно - от алчност, невежество и безпаметност. В името на демокрацията, напредъка и свободното слово. В услуга на всеки диктатор, бандит и мутра.
Днес едно парвеню, измъкнато от сутерена на чалгата, разкъса в ефир един вестник. И всички горко заплакаха:
"Това е диктатура!", "Това е фашизъм!"
Така ли? Гледай ти! Ах, каква изненада!
Когато премиерът пита "императорите" и "корифеите" в рекетьорски стил "Нали не ви цензурирам? Нали не ви притискам? Нали не ви заплашвам? Бау!", това е ли диктатура? Е. Как отвърнаха тез храбреци? Паднаха ничком, разридани от щастие.
Когато премиерът праща на журналистите "гадни SMS-и" (думите са негови) и крещи в редакционните телефони, това е ли диктатура? Е.
Когато горяха ДУМА по площадите, беше ли фашизъм? Беше.
Когато късаха и тъпчеха "Фашизмът" на президента Желев, беше ли фашизъм? Беше.
Скъпи братя врабци и цанцугери! Диктатурата и диктаторите не избликват из телевизора от само себе си. Преди това някой ги е мечтал, сънувал, жадувал, чакал, викал, култивирал, планирал, моделирал, вдъхновявал, финансирал. Колкото е по-опростачено едно общество, колкото е по-осакатено духовно, толкова по-лесно прихваща диктатури всякакви. Но най-страшна е диктатурата на пошлостта. Медиите обслужват тази пошлост. И натрапиха на обществото един виртуален, силиконов свят, населен със силиконови, безмозъчни кумири. 
Войната за "златната ливрея" е война чрез журналистиката срещу журналистиката. И срещу обществото.
Не ме интересува кой ще спечели тъй скъпоценния приз. Важното е, че ние губим тази война. Ние, журналистите. Ние, гражданите. Всички ние. Ако не сме я изгубили съвсем. Защото днес българската журналистика съществува в едно агрегатно състояние, описано от Стоян Михайловски - "каймак от храчки и сметана от помия"...
Но въпреки това, въпреки, въпреки...
В този океан от всеобща мерзост, посред страшния щорм, едни храбри, самотни мореплаватели направляват своите малки, крехки корабчета, водят ги право срещу мръсните талази, вълните ги заливат, блъскат ги в скалите острозъби, коварни въртопи ги дърпат към дъното, но те, тези самоотвержени капитани, тези луди глави не се отказват, не се боят, не униват, а продължават битката с един дързък, неразбираем стоицизъм, с куража и таланта да бъдат свободни... Понякога се уморяват, понякога се отчайват от това безкрайно самотническо бдение, но не спират...
Ето ги там, в окото на бурята - техният компас е тяхното гражданско сърце, техните корабчета са направени от вестник. Една малка, но храбра флотилия.