Долу грантаджийските ръце от Вапцаров

Мартин Райков


Гневът ми днес идва от едно искане на Асоциация „Памет за утре“, озаглавено „Поезията не е индулгенция“ - държавната награда „Никола Вапцаров“ да бъде спряна.
На хората от „Памет за утре“ бих казал само едно:
Паметта за утре се гради от честност към вчера.
Никола Вапцаров не е удобна биография. И точно затова не бива да бъде мерен с удобните мерки на 2026 година.
Бил е комунист. Бил е част от нелегалната борба. Направил е своите политически избори. Бил е осъден на смърт и разстрелян.
Но преди днешните морални съдници да го сведат до няколко страници от политическото му досие, нека направят нещо далеч по-трудно:
- да прочетат „Моторни песни“;
- да прочетат „Завод“;
- да прочетат „Вяра“;
- да прочетат „Песен за човека“.
Вапцаров не пише за тежкия живот отстрани.
Той го е живял.
Завършил машинно училище, работил като огняр и механик, заставал до пещите и машините, познал безработицата, несигурността и загубата на собственото си дете. Животът не го е галил. И може би точно затова стиховете му нямат мириса на кабинет - в тях има масло, въглищен прах, пот, болка и онази странна човешка упоритост да продължаваш да вярваш, когато би имал всички основания да се откажеш.
Той не е измислял страданието на работника. Бил е работникът.
И след смяната, след умората, след унижението е сядал да пише.
Затова „Моторни песни“ не са социална поза.
Те са биография, превърната в поезия.
Лесно е през 2026 година, на климатик и с поредния грант, да произнасяш морални присъди над човек от 1942-ра.
По-трудно е да изработиш смяната си край пещите и после да напишеш стихове, които осемдесет години по-късно още карат хората да замълчат.
Има една къща в центъра на Банско.
Къщата на Вапцаров.
Влезте.
Изгледайте филма за него.
На излизане вземете „Моторни песни“.
После прочетете „Прощално“ - думите на човек, който знае, че скоро ще бъде разстрелян.
И тогава съдете.
Вапцаров е повече от партията си.
Повече от присъдата си.
Повече дори от режима, който след смъртта му го превръща в свой символ.
Той е безумен талант.
Той е трагедия.
Той е саможертва.
Той е част от България.
А колкото до „Памет за утре“ - в името ви има една прекрасна ирония.
Паметта не започва утре. Тя идва от вчера.
И не се пази, като режеш от миналото всичко, което не се побира в политическите представи на настоящето.
Министерството на културата не е министерство на левите.
Не е и министерство на десните.
То е Министерство на културата на България. На всички българи.
Партиите минават.
Режимите падат.
Грантовете свършват.
Моралните съдници се сменят.
Но народ, който започне да съди мъртвите си по модата на деня, скоро остава без памет.
Вапцаров не чака нашето разрешение, за да бъде голям.
Той вече е останал.
Въпросът е дали ние ще останем достойни да го четем.


Фейсбук