Терористи ли?

Иван Спасов


„На живите дължим внимание, а на мъртвите — само истината.“

На 24 август 1944 г. група партизански герои, предвождани от Васил Демиревски, щурмуват военни обекти по долината на река Рилска, сред тях и обекти на нацистка Германия. В този ден българската държава все още е съюзник на Третия райх. Ще обяви война на Германия петнадесет дни по-късно. Само петнадесет дни...
И докато ние днес отново четем и слушаме тяхната история, то тогава за онези, борците от планината, тя е несигурно бъдеще. Нито са знаели кой ще победи, нито дали ще дочакат следващото утро. Пред тях е стоял избор — да чакат или да действат, да се скрият или да се съпротивляват, да спасят живота си или да го рискуват, и то в името на свободата на други хора. Ако в онзи ден Васил Демиревски е обявен от официалната власт за терорист, бандюга или главорез, то само след малко повече от два месеца ще бъде убит на 30 октомври при Ястребац в заключителната фаза на войната срещу хитлеризма на страната на същата онази България. Същият човек, същият враг, променила се е само официалната позиция на държавата.
Осемдесет и две години по-късно Жабокрек отново ни събра. На 30 август не се събираме само заради поредната годишнина, а защото знаем, че забравата не настъпва изведнъж. Тя започва бавно: с подменена думичка, премълчано име, невинно и наивно съмнение.
Сред дошлите да отдадат почит бяха Крум Зарков, Кристиан Вигенин, председателят на Българския антифашистки съюз Евгений Белий, Мая Манолова, кметът на Дупница Първан Дангов и кметът на Гоце Делчев Владимир Москов.    
„Тук сме на Жабокрек, за да ги почетем, да се поклоним, но и да подновим клетвата си, че няма да изоставим тази борба, каквото и да ни струва, каквото и да казват за нас“, каза в словото си Крум Зарков.
Да се поклоним и да подновим клетвата си. Да!
Защото фашизмът не се появява изведнъж с униформи, ботуши и оръжие. Преди това той бавно прониква в езика, учи хората да презират различния, да приемат омразата за мнение, жестокостта се превръща в сила, а унижението - в политика.
„Първо отрича правото на различие, после правото на мисъл и накрая правото на съществуване“, напомни Зарков.
Затова антифашизмът не е стара снимка, лозунг, дума, която принадлежи на една партия или едно поколение. Напротив, той е отказ да приемеш, че някой човек струва по-малко от друг, отказ да отнемеш правото на всекиго да съществува, той е отказът да мълчиш, когато омразата просъществува. А струва си да го кажем, днес май все повече лъха миризмата на кафявата чума. Колко ли още ще ни ревизират историята...
Жабокрек не се нуждае от безгрешни герои. Истината е достатъчно силна за онези обикновени, живи, уязвими  хора, познавали страха, но направили своя избор - избора на саможертвата.
И точно това се опитват да изтрият с думата „терористи“. Да изтрият причината, да изтрият врага, да изтрият избора. Да превърнат съпротивата в престъпление. 
Нима покорството спасява свободата? Нима послушанието пречупва преклонението? Нима справедливостта просъществува с примирението?
И макар днес, ако не въоръжено да се борим, нека намерим сили яростно да изкрещим „Терористи? Не! Антифашисти и борци за свобода? Да!“
Защото инак, тръгвайки си от Жабокрек, планината отново ще притихне, а мъртвите едва ли ще могат да отговорят.