За споровете около „Оръжията и човекът“

Виктория Георгиева,
Флагман


„Оръжията и човекът“ е пиеса в три действия от световноизвестния ирландски драматург Бърнард Шоу, поставена за първи път през 1894 г. в Театър „Авеню“ в Лондон. Това е една от най-често поставяните комедии на Нобеловия лауреат, като първоначално персонажите и местата са условни, но в желанието си да звучи по-реалистично, Шоу решава да я постави в контекста на наскоро приключилата на Балканите Сръбско-българска война, като в място на действието се превръща домът на офицер Петков в малко градче край Драгоман, в България, след края на битката при Сливница през 1885 г.
Истината е, че Шоу обаче никога не е идвал в България, макар сам да се е хвалил с автентичността на творбата си: „Създава впечатление, че действително съм бил в България.” Защо точно тази война решава да бъде в полезрението му, а не някои от многото, които например води Обединеното кралство по онова време, е вероятно въпрос, чийто отговор няма никога да разберем. Или пък защо не осмива сърбите – нали те също са балканци. Може да е, защото през 1894 г. е нямало как да си позволи да се подиграва с британските порочни навици, защото, ако говорим за пияници, самият Шоу е признавал, че за повечето хора ирландците са или пияници, или клоуни (особено пък англичаните – допълваме ние). А може и да е, защото традиционно Англия винаги е била срещу нашите интереси, както често е била в съюзни – под една или друга форма - отношения със Сърбия.

Сюжетът на пиесата

се върти около - манталитета на преследвания капитан Блънчли, швейцарски наемник в разгромената от българите сръбска армия, на Райна - сгодена за героя от битката при Сливница капитан Саранов, на бащата на Райна - най-високопоставения в българската армия офицер, майор Петков, на съпругата му Катерина. Нищо нетипично, но показателно е, че за Шоу, както тогава за редица европейци, така и сега - акцентът е върху дивите и простовати хора, по-близко до Ориента, в сравнение с цивилизованите и културни хора от Западна Европа.
И тук идва това, което пряко ни засяга - в пиесата индиректно се осмива подвигът на българите при Сливница, войниците ни са изкарани пияници, а всички българи - неграмотни, прости и нечистоплътни, като още с поставянето си е предизвикала сериозни критики, а Шоу е обвиняван в тенденциозно отношение към България и българите.
Ето само няколко цитата от пиесата, от които става ясно какво е отношението на автора към нас:
„Райна: Знаете ли какво е библиотека?
Мъжът: Библиотека? Стая, пълна с книги.
Райна: Да, ние имаме такава, единствената в България.”
Шоу описва библиотеката:
„…съоръжението се състои от една полица, на която са наредени разръфани книги, облечени в стара хартия, с петна от кафе.”
"Петков: Как си, скъпа?
Катерина (жена му): Ох, обичайните възпаления на гърлото, нищо друго.
Петков (убедено): Защото си миеш врата всеки ден, колко пъти да ти казвам. Не са на добро тези нови обичаи. Всичкото това миене не е добро за здравето, не е природно. Имаше един англичанин във Филипополис, който се миеше със студена вода всяка сутрин, като станеше. Отвратително! Всичко това идва от англичаните: климатът им ги мърси толкова много, че постоянно се мият. Виж баща ми! Цял живот не се е къпал и живя до 98 - най-здравият човек в България. Не ми е дерт да се умия веднъж седмично за пред хората, но всеки ден си е направо смешно."
Не е трудно дори само от тези два цитата да се досетим за какви ни е мислил явно Шоу - неграмотни, мръсни, простовати хора, чиито библиотеки са някакви си два рафта, с „разръфани книги“. И е важно да подчертаем, че тази пиеса не е превеждана на български език близо 130 години, забранявана е и в световен мащаб, което ясно говори, че не само ние сме видели проблем в твърденията, които опитва да наложи спрямо цяла нация авторът.
В хода на разговорите пък Блънчли се изказва  снизходително и за българската армия: „Каква армия! Правят оръдия от черешови дървета, а офицерите изпращат жените си да всяват дисциплина!“.
Още по-сериозният проблем, по-обидното е, че тук говорим за осмиване на български герои, защитаващи родината си при едно от най-епичните сражения в историята на българската армия, а именно

Битката при Сливница през 1885 г.

която е наричана и българското военно чудо, защото в началото ние сме едва с 12 000  войници, три дни по-късно на бойното поле са 32 000, срещу първоначално 25 000 сръбски войници, а в последния ден край Сливница вече се сражават 40 000 сърби.  Жертвите са хиляди, но дори и на този числово неравностоен фон, България губи около 1800 свои войници, а Сърбия над 2100.  
Битката при Сливница е определяна и като бойното кръщение на младата Българска армия, като с победата си в нея защитаваме Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Героичните прояви на безстрашния български войник провокират и големия поет Иван Вазов да създаде великата си творба „Новото гробище над Сливница”  - апотеоз на храбростта на българските воини.
"... Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
и твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх..."
Но защо Шоу, макар въпросът да е реторичен, насочвайки се към тази битка, не обръща внимание на нещо много по-ценно, по-заслужаващо внимание, по-велико – освен че една свободна едва от седем години държава успява да защити Съединението си и да докаже на целия свят, че дори без генерали младата българска армия се бие за честта си, за обединението си, а смелостта и честта взимат превес над всичко останало. Тази победа е и една от най-важните в нашата военна история, а и въобще в историята ни.

Джон Малкович

За да се върнем към наши дни, когато световноизвестният американски актьор, режисьор и продуцент Джон Малкович ще постави пиесата – не къде да е, а именно в Народния театър, носещ името на Вазов, увековечил и преклонил се пред героизма на българския войник, осмян от Шоу. Това, ако не е парадокс, здраве му кажи.
70-годишният Малкович има дългогодишна и успешна актьорска кариера, включително номинации за „Оскар“, БАФТА и „Златен глобус“, носител е на „Еми“ и на други отличия от големите филмови фестивали по света. Няма да излъжем, ако кажем, че самото му присъствие у нас, както и това, че ще постави пиеса, режисирана от него, само по себе си е чест за българското изкуство, за българския театър, както и за страната ни.
Обаче няма да излъжем, ако кажем и че конкретно тази пиеса е гавра с националните ни герои, с България, с онези славни и велики дни от миналото ни. Пиеса, в която много от героите са българи и имат комични образи, представящи не само тях, а въобще българите в лоша светлина. Макар основната цел на Шоу е да осмее обществените настроения, възхваляващи войната (не конкретно тази, а въобще), той все пак базира цялото си произведение върху една от най-славните битки в българската история.
Разбира се, Малкович защити постановката „Оръжията и човекът“, чиято премиера е в Народния театър на 7, 8 и 9 ноември, като каза, че не можел да направи нищо друго, освен да се забавлява от твърдението, че е дошъл тук да постави пиеса, с която да се присмива на България. Заяви и: „Харесвам тази пиеса, защото е сатира на идеализираната любов. И още повече, че показва безсмислицата на войната“. Това му твърдение поставя на преден план следващ проблем – войната не е нещо, което трябва да поощряваме, да сме войнолюбци не е повод за хвалба, но не ние, а сърбите ни обявяват война, защото в техните шовинистични намерения и сметки за пълна хегемония на Балканите категорично не влиза Съединението на България. Поради което пиеса, която осмива хора, принудени да защитават страната си, надали е най-подходяща за поставяне именно в тази страна.

Обидно е...

И е обидно не защото сме някакви крайни националисти, не защото, видите ли, нямаме чувството за хумор, не защото искаме да цензурираме Шоу или Малкович, или най-малко изкуството, а защото Сръбско-българската война и битките в нея са едни от най-героичните и достойни моменти от военната ни история, с които без никакво съмнение можем да се гордеем, трябва да се гордеем.
След като Съюзът на писателите у нас разкритикува поставянето на пиесата на родна сцена, Малкович репликира: „Нямам представа какво е това Съюзът на българските писатели. Нали това е съюзът, който е изключил Георги Марков навремето?“ Надали някой е толкова наивен да вярва, че Малкович някога е чувал за СБП, да не говорим за Марков. И както стана ясно, това е реплика, подсказана му от родната актриса Искра Ангелова, известна с политическите си предпочитания, често включващи охулване и осмиване на всичко родно.
Разбира се, нека видим прочита на Малкович на родна сцена. Може пък да ни изненада приятно, без да се опитва да провокира антибългарски настроения, осмиващи цялата ни страна, българите и славната ни в онези години армия.

със съкращения