Сеута два месеца по-късно

За да разберем настоящата ситуация в испанския ексклав Сеута, трябва да се върнем много години назад. Още през 70-те години на миналия век Мароко получава първо Ифни, а впоследствие и пълен контрол над територията на бившата испанска колония Западна Сахара и започва да твърди, че това е нейна територия. Това обаче е в разрез с борбата за независимост на местното население, което на свой ред започва да се бунтува срещу Мароко. С подкрепата на Испания и Алжир за “Фронт Полисарио” - организацията, която се стреми към установяване на Сахарската арабска демократична република (САДР), започва дълъг период на напрежение между Испания и Кралство Мароко, което продължава и до днес. Важно е да се отбележи, че през годините САДР е призната международно от 82 държави, но някои са се отказали впоследствие от решението си, а сред поддръжниците няма нито една голяма сила. Повечето са държави от Южна и Централна Америка, Африка и Азия - което е разбираемо предвид собствения им опит с деколонизацията.
Корените на настоящата криза могат да се проследят до 2020 г., когато изненадващо администрацията на Доналд Тръмп, в края на първия му мандат, признава Западна Сахара за част от Мароко, а условието за това е нормализацията на отношенията на кралството с Израел съгласно т.нар. Авраамови споразумения. За първи път в историята си кралството получава такава силна подкрепа от голяма световна сила и това може да послужи за добро обяснение на следващите няколко години. Трябва също така да споменем, че Западна Сахара и Сеута са само част от териториите, по които Мароко и Испания имат дългогодишни спорове.
В периода 2021-2026 г. Мароко се превръща в най-големия вносител на оръжие на африканския континент и - логично - основните доставчици са САЩ и Израел. Допълнително САЩ инвестират десетки милиони долари в различни проекти в страната, за да стигнем до 2 юли 2026 г., когато основна магистрала, свързваща Западна Сахара с останалата част на Мароко, е прекръстена на името на Доналд Тръмп в знак на признателност от крал Мохамед VІ. Всичко това ясно говори за тесните връзки, които се развиват между Мароко, САЩ и Израел в този период.
Трябва също така да се отбележи, че кризата в Сеута вече се е случвала - през 2021 г. решението на Мадрид да позволи на лидера на “Фронт Полисарио” да се лекува в Испания кара мароканската страна да организира контролирано нахлуване на около 8000 души в ексклава, очевидно с цел да “накаже” Испания.

Изпълнява ли Мароко мръсни поръчки на САЩ?

И ако причината за предишната криза в Сеута е сравнително ясна, то днес съмненията падат върху друг източник - САЩ и неговия близък съюзник в региона Израел. Премиерът Педро Санчес е считан от самия Тръмп за един от неговите врагове на международната сцена не само заради принадлежността си към социалистическата партия в Испания, но и заради отказа му да изпълни искането на САЩ за 5% от БВП като вноска за НАТО, както и заради своята силна опозиция срещу войната в Иран и геноцида в Газа. Последното доведе до силно обтягане на отношенията и с Израел. Затова не беше изненада, че множество ключови фигури от обкръжението на Тръмп и Нетаняху, както и самите те, заявиха открито задоволството си от случилото се в Сеута в края на юли. Тръмп дори стигна до там да напише в социалните мрежи, че Испания не се справя с управлението на Сеута и трябва да върне тази територия на Мароко.
Появиха се и множество видеа и свидетелства от самите мигранти, от които без никакво съмнение се вижда коренна разлика в поведението на мароканските гранични власти - вместо изключително строгия контрол, който наблюдаваме обичайно, пълна незаинтересованост от охрана на границата, а в някои случаи нахлуването дори е подпомагано от мароканските служби за сигурност. 
Логично много журналисти и коментатори зададоха въпроса: беше ли инвазията организирана отвън и от кого? Изказванията на Тръмп и поведението на Мароко определено карат много хора да се съмняват, че това е отмъщението на Америка за пацифистката позиция на испанското ляво и че кризата е повод да се активират произраелските и проамериканските сили в Европа - какъвто е случаят с испанската крайнодясна партия “Вокс”, която вече два месеца не спира да експлоатира скандала и настоява за оставка на Санчес.
Тук трябва да се отбележи и лицемерната позиция на Италия, която побърза да затвори границата с Испания - въпреки че сама е уязвима от подобни мигрантски вълни и вероятно рано или късно ще трябва да търси солидарност от другите европейски държави. Множество други крайнодесни формации също се възползваха от ситуацията, за да разпалват културните войни в собствените си страни.
А тези въпроси започват да изглеждат дори още по-реалистични на фона на проведената на 17 септември среща между Мароко и Израел с посредничеството на САЩ, след която стана ясно, че двете държави са се споразумели да повишат нивото на дипломатическите си отношения до пълноценни посолства и да си разменят официални посланици. Напълно оправдано е това да се разглежда като “награда” и легитимация за Мароко за кризата, която предизвика.

Миграцията като оръжие в международните отношения

Всички помнят и кризата, която се получи с афганистанските и сирийските бежанци, както и начина, по който турският президент Ердоган се възползва от нея. Географската близост на Южна Европа до множество конфликтни точки в Африка и Азия показва, че това може и ще се случи отново. Въпреки че през първата половина на 2026 г. се наблюдава значително отслабване на миграционните потоци в посока Европа, кризата в Сеута и нападките срещу Испания показват, че има сили, които не биха се колебали да използват това като оръжие срещу всякаква независима външна политика от страна на европейска държава или целия блок, както и за вътрешно разделение, което да обслужи техните интереси. Във всеки миг Испания, Италия, Гърция и дори България могат да станат жертва на нова операция “Сеута”, стига някой с достатъчно ресурси да реши, че моментът е удобен.
Това с особена сила важи за Америка в ерата на Тръмп. САЩ са и общият знаменател в конфликтите, които произвеждат бежанци - от Западна Африка до Афганистан. Подкрепата на Европа за тази политика е бумеранг, който рано или късно се връща към нас. Виждаме го дори в Украйна - победа няма, но за сметка на това купуваме американски газ и издържаме украински бежанци.
За да се справим с тази и бъдещите мигрантски кризи, Европа има нужда от обща позиция и тя не може да бъде да бездейства, докато навсякъде около нас бушуват войни. Всеки ден, в който ЕС не се бори за мир в Украйна, Иран, Газа и Ливан, Западна Африка и Сахел, означава нов приток на отчаяни хора от всички страни и огромни разходи в момент на задълбочаваща се икономическа криза. Не може да плащаме огромни суми на Турция, Мароко или други държави да ни “спасяват” от мигрантите, без да паднем в клопката на рекета. Няма и смисъл да третираме симптомите, без да търсим начини да отстраним причинителя. А в огромния процент случаи причините се коренят в действията или бездействията на т.нар. колективен Запад, от който сме част и ние.