Си, Тръмп и “капанът на Тукидид”

“Много шум за нищо” или повратна точка в отношенията между двете световни суперсили на ХХІ в.? Първата визита на американски президент в Китай от близо десетилетие беше белязана от помпозни фотосесии и липса на конкретика, което накара някои от политическите противници на Тръмп в САЩ да определят форума като “пропусната възможност”. Други коментатори виждат в срещата нова ера в отношенията между Пекин и Вашингтон, предвид факта, че този път тонът беше изненадващо добронамерен, а взаимните ласкателства изцяло изместиха обичайните заплахи и спорове, които сме свикнали да характеризират взаимодействието между двете страни в последните години.
Би било грешка обаче да се смята, че спорните въпроси между САЩ и Китай са изгладени, и това ясно пролича в описанието на събитието, което получихме от двете страни. Верен на типичния си стил, Тръмп побърза да обяви форума за голям успех и се похвали с различни ангажименти, които е успял да договори с колегата си Си Дзинпин - включително сделка за закупуване на 200 самолета “Боинг” за китайската гражданска авиация. Предвид сериозните проблеми в тази посока пред американската компания в последните години, това наистина би било чудесна сделка за тях. От китайска страна обаче не дойде нито потвърждение, нито опровержение. Илюстративен пример за цялостното впечатление на неопределеност, което оставиха преговорите.
Визитата на Тръмп трябваше да се състои още миналия месец, но бе отложена по настояване на американската страна поради продължаващата война с Иран. От друга страна, Тръмп не можеше да си позволи да отлага повече, тъй като през настоящата седмица започва китайско-руско изложение, включително визита на Владимир Путин в Пекин. Така че за американците беше много важно тяхната делегация да се срещне със Си Дзинпин преди посещението на руския президент.

Има ли конфликт между геополитика и икономика?

Безспорно Тръмп пристигна в Китай в по-неизгодна от планираното позиция, защото няма съмнение, че е очаквал войната с Иран да е приключила до този момент и да има силен аргумент за натиск върху Пекин. Това обаче не се случи и то е най-логичното обяснение за смекчения тон от страна на американците. Нещо повече - Тръмп бе принуден да иска помощ от Китай за отваряне на Ормузкия проток и край на войната. Но не получи нищо повече от обща декларация, че и двете страни предпочитат търговията през протока да върви както обичайно. Без конкретика, без обещания. 
Вместо това Си Дзинпин използва момента, за да отправи ясно предупреждение за Тайван като потенциална конфликтна точка. Китай недвусмислено показа, че няма да толерира островът да бъде използван като маша в геополитическата стратегия на САЩ. Си Дзинпин постави в центъра на изказванията си “капана на Тукидид”, напомняйки за войната между Атина и Спарта в античната гръцка история. Точният цитат гласи: „Възходът на Атина и страхът, който това породи у Спарта, направиха войната неизбежна.“
Че ситуацията е променена, сочи и отказът на Тръмп да даде категоричен отговор на въпроса дали САЩ биха се намесили с военна сила в защита на Тайван. Преди него Джо Байдън беше отговорил на този въпрос с “Да”. А “обръщането към Азия” започна още по времето на Барак Обама и продължи при първия мандат на Тръмп. И въпреки че САЩ остават най голямата световна заплаха за мира - от Гренландия през Венецуела и Куба до Иран, Украйна и Тайван - сега той явно е готов на отстъпки в геополитиката, тъй като се надява на реципрочни действия от страна на Китай в търговските отношения.
Американската делегация включваше малко дипломати за сметка на солидно присъствие на бизнесмени. В последните години Китай става все по-важен за американската икономика не само като производител, но и като пазар. Така “ястреби” като Марко Рубио трябваше да отстъпят водещата роля на корпорации като “Каргил” (земеделски продукти, в случая соя), “Виза”, “Мастъркард” (финансови услуги) и вече споменатите “Боинг”, за които търговията е водеща. “Тесла”, “Нвидия” и още много компании от сектора на технологиите също не биха искали да се повтори ситуацията с Иран. Темата за митата изобщо не бе спомената. Поне за момента изглежда икономическите интереси надделяват. Остава обаче един ключов въпрос.

Възможна ли е „конструктивната стратегическа стабилност“?

Терминът, използван от Си Дзинпин по време на срещата, отразява виждането на Китай за сътрудничеството със САЩ. Пекин полага големи усилия да не се конфронтира директно с други държави, приоритизирайки мира и взаимно изгодните търговски и икономически отношения. Китай не търси да стане “новите САЩ”, както може би някои предполагат. Австралийският анализатор Уоруик Пауъл тези дни изтъкна нещо много важно - позицията на хегемония на САЩ стана възможна само след опустошението на почти цяла Европа и Азия по време на Втората световна война и Китай не си прави никакви илюзии в тази посока. Индустриализацията на голяма част от света в настоящия момент не позволява възникването на друга такава сила. В този смисъл организации като БРИКС съвсем правилно говорят за “многополюсен свят”, в който Америка ще остане една от световните сили, но няма да може еднолично да налага условия както досега. Тук със съжаление трябва да отбележим, че дори във Вашингтон тази нова реалност се осъзнава по-добре, отколкото на нашия собствен континент.
И все пак в Америка все още е силно виждането, че САЩ са господарите на света и съответно всичко е позволено. Войната - и в прекия, и в преносния смисъл - е предпочитаният modus operandi на американската външна политика вече доста време, въпреки спорните резултати. Но когато си хегемон, да всяваш хаос също е вид стратегия. Дори когато това има неприятни последици и за теб, както се случва в момента в конфликта с Иран. За разлика от американския потребител, местната петролна индустрия не е никак недоволна от цените на петрола. 
Именно това имаше предвид Си Дзинпин, когато говори за “капана на Тукидид”. Видяхме, че САЩ вече веднъж опитаха действия в тази посока с търговските мита, наложени първо при Тръмп и продължени и при Байдън. На практика беше изоставена и дипломатическата “стратегическа двойнственост”, съгласно която САЩ не признават Тайван за независима държава, но в същото време не отхвърлят сепаратистките му амбиции. Резкият завой към милитаризъм на Япония също не би бил възможен без съгласието на Вашингтон. Войната очевидно е в дневния ред на Америка и това дори не се крие. 
Не само Спарта и Атина, Иран също може да служи за урок на китайските ръководители. Независимо колко усилия бяха положени от иранска страна да се угоди на империалистическите амбиции на САЩ и Израел, те си останаха империалистически и войната така или иначе се случи. Разбира се, Китай не е Иран и директни аналогии не трябва да се правят. Иранската криза постави САЩ в доста трудно положение - оръжейният арсенал беше изчерпан в значителна степен, развалиха се отношения с дългогодишни партньори, задава се икономическа криза. И то без да бъде постигнат резултат, освен че един Хаменей беше заменен от друг. Дори канцлерът на Германия Мерц заяви, че САЩ са били унизени по време на тези два месеца. 
Осъзнавайки силата си и следвайки принципите си, Китай предлага на Тръмп и на американската държава съвместно развитие, което ще бъде от полза и за двете страни. Нещо повече, това е шанс за Америка да спре упадъка си на световната сцена. Предстои да видим дали американският политически, икономически и военен елит може да преглътне егото си и да спре да мечтае за онази световна хегемония, която очевидно днес вече е част от миналото.