Театърът - съдба за цял живот

Румяна ВАСИЛЕВА

Всъщност той е трябвало да се казва Петър Караманев. Защото произхожда от Караманевия джинс - един от най-личните в Сладък кладенец. Но от любов към баща си Васил - рядко скромен и трудолюбив, от дълбоко уважение към личните му качества - цял живот е с фамилното име Василев. Петър Василев! Роден е при необичайни обстоятелства. Майка му Руска две денонощия се мъчи на село в ужасни родилни болки. Силно притеснени, свекърът и свекървата качват младата булка във волска кола да я карат на доктор в града (Стара Загора). Около 25 километра. От силното тръскане по коларския път бебето се появява на бял свят малко преди да стигнат града. Край прочутата чешма Трите чучура. Сред лозя, орехови и бадемови дървета. (Днес там са едни от най-скъпите и примамливи жилищни квартали в този голям град.) Естествено, записват малкия в старите пожълтели тефтери на Сладък кладенец. Годината е 1911-а.

Селото е живописно, разположено в Средна Сърнена гора. На почти еднакво разстояние от три големи града - Стара Загора, Чирпан и Казанлък. Жителите му се занимават изключително със земеделие и скотовъдство, а доста от тях имат обширни гюлови градини.

Ражда се малкото дете и само след година избухват три страховити войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна

Младите мъже от село са повикани на фронта. Войните вилнеят. Със свито сърце момчето наблюдава страшни, покъртителни сцени. На фронта покосяват живота на млади мъже. В село сърцераздирателно пищят от болка близки на убитите, неутешимо плачат побелели родители, млади жени са зачернени за цял живот, невръстни дечица остават сираци. Майки заравят дреха на убитото си чедо в прясно изкопан гроб, да има къде свещ да запалят, вино да прелеят...
И точно тези страшни преживявания в най-крехка детска възраст пробуждат у Петър Василев мечтата да служи на хората със сърцето и душата си. С тази мечта той стъпва на сцената. Но до тогава има още време...
Баща му Васил е изпратен на фронта. Години не знаят жив ли е, умрял ли е... Докато най-накрая получават съобщение от Международния Червен кръст, че Васил Петров Караманев е жив и е в плен. Както по-късно научават - при сърби, после при англичани и най-последно - при гърци. До смъртта си през 1973 г. Васил разказва за ужасните мъки по онова време, за глада, за преживените унижения....
Малкият Петър расте изключително под въздействието на дядо си Петър, останал сирак на 12-годишна възраст по време на Руско-турското морабе. Защото и Сладък кладенец (по онова време Шекер бунар), както и околни села - Караджоврен (днешен Сърневец), Алагюн (сега Пъстрово), дава своя кървав курбан. Когато османската орда от черкези и башибозук на Саид паша нахлува в селото, заварва само възрастни хора. (За щастие, младите успяват да избягат). Събират ги, обещават, че ще ги помилват, ако убедят избягалите да се върнат и покаят, и отново бъдат всички заедно покорна рая. Заповядват им да приготвят богата трапеза, с много ядене и пиене. На другия ден - 15 юли 1877 г. -  започва угощаването под огромния Коджагитлиев орех в местността Въльов рът, виното и ракията се леят... На българите е заповядано да стоят встрани... Те тръпнат в ужас... Следва нова заповед - да се съблекат голи и да се хванат на хоро... И тогава почва най-страшното... Всички, участващи в хорото, са насечени с ятагани и ками... Оцелели няма. Загиват над 150 човека! Селото е изпепелено...
Днес скромен паметник, около който всяка година на 15 юли се събират жители и гости на Сладък кладенец, в памет на изкланите мъченици, напомня за зловещото събитие. За съжаление, изписани са едва около 30 имена на зверски убитите. На тези, чиито близки са могли да платят някаква сума. А другите изклани?... Имената им потъват все повече и все повече в забрава...
Та дядо Петър няма кой да го изучи. Жени се за мома от същото село - Златка. Почват да им се раждат деца, но всички мрат. Тогава "вещи" баби съветват булката да извърши един ритуал, който много "помага". Младата жена да облече дълга, широка, бяла роба. Да вземе някое бебе. Да го провре през пазвата си и да го изкара отдолу. Един вид символично "раждане"... И "ритуалът" дал резултат. Раждат им се и оцеляват до дълбока старост пет деца - Васил, Иван, Кана, Станка и Атанас. Като и тримата братя остават до края на живота си в Сладък кладенец. А накрая са погребани един до друг в малък скромен семеен парцел.

Дядо Петър бил природно интелигентен, с подчертан интерес към аритметика и астрономия

Малкият Петър расте край него. На нивата често препитвал внука си: "Колко прави две по две?", "Колко прави четири по четири?". Нощем гледат безкрайното загадъчно небе. Знаят всички народни наименования на звезди и съзвездия.
Редом до тях зад ралото е и майката Руска - въплъщение на мъжката сила, тъй като мъжът й Васил е вече на фронта. Точно там убиват нейния брат близнак Стайко.
Години по-късно другият й брат - Стойно Тодоров Гогов, става кмет на Сладък кладенец. От 1940 до 1944 г. прави много за благоустройството му. По негово време е изградена сградата на кметството, дигат ново училище, строят обор за животните. (Защото в онези години по селата има още много хора и много добитък.) Но той се слави и като човек с добро и благородно сърце. Когато започват гонения на комунисти, партизани, ятаци, той като кмет не позволява нито един с леви убеждения да бъде арестуван, бит, изтезаван.
Всъщност и в двата джинса (на Караманеви и на Гогови) няма революционери, бунтовници, хайдути, участници или байрактари в чети и легии, съратници на Левски и т.н., и т.н. Но има честни, почтени, скромни, трудолюбиви хора. Много икономисти, финансисти, учители, инженери, архитекти, прависти, военни, летци... И един артист - самороден талант, белязан от Бога с ярка дарба и щастлива съдба. Който тръгва от нивите на Средна Сърнена гора и сам, благодарение единствено на вродената дарба, с която е орисан, стига до първата сцена на България. ПЕТЪР ВАСИЛЕВ!
Но да се върнем към нашия разказ. Дядо Петър е и голям разказвач: на събития от собственото си тежко детство по турско време, на всичките си преживелици, разказва на внука си за хайдути и бунтовници по Балкана, за героични събития по бойните полета на Тракия и Македония. А малкият Петър попива всичко в своята крехка и ранима детска душа. Но най-важното - толкова е жаден за знания, че едва шестгодишен се налага над волята на майка си и учителите и тръгва една година по-рано на училище. 
- Заведи ме, мамо, на училище. Много те моля! - плачел и повтарял. - Заведи ме, мамо, на училище!
Учителите отказвали да го приемат, защото бил още малък. Но той продължавал да плаче и да настоява, докато най-после се съгласили. При условие, че ще стои мирен на последния чин, няма да взема никакво участие и само ще слуша, без да безпокои другарчетата си. Така минава цялата учебна година. Идва и годишният изпит. Един по един изпитват всички ученици, за да се види какво са научили. Накрая решили да вдигнат "на изпит" и онова малкото от последния чин. Не за друго, ами да се посмеят с него... Какво било смайването, когато то отговорило на абсолютно всички въпроси, и то без никакво затруднение. На другия ден учителката срещнала дядо му Петър и казала:
- Твоята унука направо ни взе акъла! Ние го изпитваме, за да се пошегуваме с него, а той всичко знае!
Няма как - издават свидетелство, че преминава от първо за първо отделение. И така - след още година - с две свидетелства за завършено първо отделение.

Артистичната си дарба момчето, безспорно, наследява от майка си

Умна, разговорлива, общителна жена. Умее да накара хората да избухнат в неудържим смях, когато им говори нещо смешно. След минути разказва някаква тъжна история. А слушателите й - с насълзени очи. Много години по-късно, когато синът й Петър Василев е вече именит актьор в софийския Народен театър, тази бедна, отрудена жена, влизайки в голямата зала на театъра, спонтанно възкликва: "Мама, тук слънце грее!".
От шестте й деца, две наследяват нейната артистичност. Петър и три години по-малкият от него Тодор. В своите юношески години двамата братя стават виртуозни изпълнители на кавал. Славят се като големи майстори на народния инструмент. Още съвсем млади омайват до забрава слушателите с вълшебството на фолклорната музика, макар самите те да тънат в нищета и недоимък.
По онова време всяко семейство е отделно стопанство. Каквото произведе - това ще има. Пролетта, лятото и есента са време за убийствен труд по полето... А когато дойде зимата - почват празници, веселби, жизнерадостни събирания на младите. Точно по това време се правят и сватбите. И Тодор не прави изключение. Жени се през януари за своята любима.  Играе на хорото, весели се... И жестоко простива. Простудата преминава в бронхопневмония. В село не могат да се справят с тежкото му положение. Карат го в болница в Стара Загора. Там развива менингит и малко по-късно, едва навършил 26 години, ляга в гроба. Тази преждевременна и толкова ранна смърт на най-близкия му по дух и дарование брат така жестоко жегва емоционалната душа на Петър, че до края на живота си той повече не похваща кавала.
Няколко десетилетия по-късно режисьорът Павел Павлов го кани в една своя постановка за Телевизионния театър - "Вечери в Антимовския хан" от Йордан Йовков, да играе ролята на Киро Котомана и в един от епизодите да свири на кавал. Петър Василев, който винаги е съгласен с режисьорите и изпълнява стриктно техните указания,  деликатно отказва и предпочита да свири на гайда. Павел Павлов дълго не може да намери отговор на това странно и необичайно поведение. Едва след още няколко десетилетия разбира тъжната истина...
И през целия му живот Петър го боде в съзнанието спомен - предзнаменование от детските им години с Тодор. На един рожден ден дядо Тодор (баща на Руска) му подарява конче. Нали внукът му носи неговото име! Момчето много се привързва към хубавия силен жребец. Денонощно му се радва и го обгрижва. Но един слънчев ден, когато извеждат всички животни на паша, около коня се завърта някакъв бивол, нещо го раздразнило, разтърсил глава нагоре, надолу, встрани... И за зла беда, с рога си промушва това прекрасно конче в корема. Червата му изтичат и то веднага умира. Малкият Тодор е съкрушен. Не помагат утехите на дядо му, че пак ще му подари конче за следващия рожден ден. И то ще е още по-хубаво! Да, сякаш Съдбата е дала знак, че нещо лошо ще се случи в бъдеще и на Тотето, както галено го наричат вкъщи.
    
В Сладък кладенец Петър Василев изиграва първото си театрално представление - "Божествена комедия" от Сава Злъчкин 

Действието се развива там - горе, на оня свят. Героите са все измрели държавници и политици. Спорят и разрешават държавни и световни проблеми.
По-късно на старозагорска сцена гледа две представления, които предопределят бъдещето му завинаги. На Пътуващия театър на Георги Донев - "Разбойници" от великия Шилер. И на гостуващия Бургаски окръжен театър с потресаващото представление "Престъпление и наказание" на гениалния Достоевски с гастрольори от София - именитите Кръстьо Сарафов и Иван Димов. Силен, разтърсващ спектакъл. И Театърът окончателно го пленява. Театърът става неговата съдба за цял живот. В продължение на 75 години! 

Стартът на Петър Василев към професионалната сцена е в Стара Загора. От самодейния театрален колектив при Културно-просветното дружество за кино и театър "Железник" той се отправя към Студията на Боян Дановски в София и оттам - към голямата сцена, към върховете на театралното ни изкуство.
Но до театъра Петър Василев стига много трудно. Какво ли не преживява. Какви ли не изпитания му предстоят. Гонейки огромната мечта на своето призвание, той извървява пеш 300 километра, за да намери Пловдивския театър в Лъджене (днес квартал на Велинград). Метнал торбичка с хляб и краставици за из път, той върви през планини и долини, за да влезе в състава на театър. Веднъж, силно изтощен, заспива безсилен на завет под някакъв мост нейде из Стара планина. Изведнъж студени тръпки минават през тялото му и рязко го събуждат. На метри от него водата приижда и влачи камъни и дървета по пътя си. Само няколко секунди забавяне и стихията щяла да го повлече...
Добрият му приятел - писателят Вичо Иванов, трогнат от неговите одисеи, благородно му подава ръка и го свързва със Стоян Бъчваров - тогава директор на Варненския театър. Оценил е дарбата на младия си приятел, когато го е слушал пламенно да рецитира по утра и вечеринки стихове на Ботев и Яворов, с пълно себеотдаване да свири на кавал и да пее народни песни. Горещо го препоръчва на Бъчваров за щатен артист във Варна. И Бъчваров го приема.

Петте сезона във Варненския театър са театралната академия за Петър Василев

На сцената на този театър той бързо се утвърждава като перспективен талантлив артист, на когото се възлагат големи надежди. И той напълно ги оправдава!
Точно в този период Петър Василев безшумно застава начело на своето голямо бедно семейство. Сам осъзнава, че трябва да се грижи за своя 16 години по-млад брат Петко и 10 години по-малката си сестра Иванка. Започва тежка саможертва. Най-много жали своята скромна, трудолюбива и природно интелигентна майка. Негласно почва да играе доминираща роля, за да даде път в живота на по-малките в семейството. Плаща квартири, училищните им такси, купува учебници, книги, училищни униформи, обувки и т.н. Лишава се от радости на младостта за доброто бъдеще на брат и сестра. 
По това време най-неочаквано го вика директорът на театъра, за да му съобщи радостната новина, че от Министерството на просвещението отпускат една бройка за специализант по актьорско майсторство във Виена, към славния Бургтеатър. И всички единодушно решават, че достойният е именно Петър Василев. Млад, талантлив, перспективен, отговорен, ученолюбив. Стъписан от предложението, Василев моли да му дадат един ден да помисли... Да се отклони от семейството си за две години - и дума не може да става! Това означава да провали бъдещето на брат си и сестра си. 
На другия ден се явява в директорския кабинет: 
- Какво, заминаваме ли, Василев!?
- Не, господин директоре!
- Как така не?
- Не мога да замина... Имам ангажимент към брат и сестра, ученици. За мен по-важно от това в момента няма!
- Василев, пиленцето един път каца тук, на рамото!
Парадоксално е, че точно тогава, без предупреждение, при Петър Василев пристига синът на бащината му сестра Кана, и той Петър. Казва, че много иска да учи. Но родителите му нямат никаква възможност да го пратят в голям град и да му дадат образование. Разплаква се... В бате му Петър е последната му и единствена надежда. В този момент на главата на Петър Василев тежат двама ученици - брат и сестра, чиято издръжка изцяло е поел. Но не връща детето, когато вижда в него голяма, огромна жажда да се изучи. 
Години по-късно, когато разказва този случай, как едновременно на три бедни деца е подсигурявал бъдещето, пред свои приятели, завършили Сорбоната в Париж и дълго време живели във Франция, те му отговарят:
- Господин Василев, във Франция за такава доблест, благодеяния и високо съзнание връчват "Орден за граждански заслуги"!
Петър Василев се утвърждава първо на провинциалните сцени във Варна, Пловдив и Русе. Създава име на високо талантлив, ярък характерен актьор. Неговият диапазон на актьорско преобразяване е изключително голям. Еднакво добър и в комедийни, и в драматични, и в големи, и в малки роли.

Вниманието на критиката винаги е привличано от неповторимите му изпълнения. Когато играе на русенска сцена ролята на Алсид Пенгоа в "Палавата" на Вебер, местен критик далновидно пише: "Време е да видим този талантлив актьор на сцената на Народния театър!"

И Петър Василев е поканен в Народния театър по препоръка на своя велик учител, партньор, директор от Варна и режисьор Стоян Бъчваров

Той го препоръчва пред директора Трифон Кунев като бъдещ свой достоен заместник на ролите, които играе. А дългогодишният драматург Николай Лилиев подчертава, че това са много редки случаи в театралната практика. Подобно нещо не са направили нито Сава Огнянов, нито Сарафов... Такъв жест може да прояви само човек с голямо и широко сърце като Стоян Бъчваров.
Както много незабравими артисти от миналото, Петър Василев влиза в състава на Народния театър, след като вече по безспорен начин си е изградил име на талантлив млад човек с многогодишна професионална дейност във Варна, Пловдив и Русе. В състава на първия ни театър Петър Василев идва с голям творчески актив, като изявен сценичен творец, преминал през какви ли не несрети, мизерия и глад, но доказал, че е призван да обрече себе си на Мелпомена.
И така - цели 75 години от дългия си живот Петър Василев посвещава на българския театър. Служи му през цялото време с възрожденска чистота и всеотдайност. По-младите му колеги и до сега помнят как той, дори вече на преклонна възраст, играе с младежки плам и ентусиазъм, с жизненост и вдъхновение. Как винаги е търсел да разшири културните си интереси и духовния си хоризонт. Как всякога е впечатлявал със своята невероятна скромност и непретенциозност. Или ако е имал някакви претенции, то те са били само към него самия. Как никога не се щадял и още на първите репетиции е с научен текст. Как не маркира, а играе с цялото си същество, независимо дали е обикновена или генерална репетиция. Как никога на сцената не изглежда така, както е в живота. Как винаги съзнава какво очакват от него и винаги е на висотата, на която хората биха желали да бъде. Как умее да докосва и вълнува сърцата на зрителите. Как се раздава пред публиката, която неизменно го изпраща с аплодисменти.  Как никога не прави компромис със своите високи критерии за изкуство и не се поблазни от евтини (като художествено качество) изяви. Защото сцената е неговият истински живот. Тя го прави щастлив и богат.
Петър Василев си отива от този свят два месеца преди да навърши 98 години. Живял невероятно (за времето ни) достоен, честен и духовно съдържателен живот!

Изложба, посветена на 115 години от рождението на Петър Василев, ще бъде открита на 19 октомври от 17 ч. във фоайето на Първи балкон в Народния театър "Иван Вазов". Слово ще произнесе драматуржката Анелия Янева-Кулекова. Експозицията ще открие актьорът Михаил Петров.