Не, Русия не е свършена

Леонид РАГОЗИН,
The American Conservative

Ако през последните седмици сте получавали информация изключително от западни медии, може да ви бъде простено, че искрено вярвате, че режимът на руския президент Владимир Путин е на смъртно легло. В края на краищата "неопровержимите признаци" на обществено недоволство са навсякъде. Блогърката красавица Виктория Боня, демонстрираща силиконови устни, се нахвърли върху правителството в ютюб. Прословутият кремълски пропагандист Иля Ремесло направи същото, още преди да е излязъл от психиатрията. А според Си Ен Ен бившият министър на отбраната Сергей Шойгу замисля едва ли не държавен преврат.
Но ако говорите с хора от Русия, както прави ежедневно авторът на тези редове, става ясно, че новият кръг от надгробни речи от рода на "С Русия е свършено" не само ги е озадачил, но и е вселил съмнение в здравия разум на Запада.
...За разлика от украинците, които треперят от постоянен страх от бомбардировки и военни акции срещу новобранци за фронта, руснаците живеят практически както преди конфликта, а жизненият им стандарт е сравним с този на страните от ЕС (разгледайте таблиците за БВП на МВФ, коригирани спрямо паритета на покупателната способност).
Но това, което най-много изумява руснаците от всички политически убеждения, е пороят от обидно ксенофобска и шовинистична проукраинска пропаганда, който се изсипва върху тях всеки път, когато влязат в социалните мрежи. Яростно прозападни онлайн групи като North Atlantic Fella Organization, напротив, наливат вода в мелницата на Кремъл, потвърждавайки неговия мироглед: Западът наистина мрази Русия и е готов да я заличи от лицето на Земята.
Ясно е, че западни политици и лидери на общественото мнение като бившия британски премиер Борис Джонсън, който си е въобразявал, че "опосредствената война с Русия" (по негови собствени думи) ще свали режима на Путин, са се объркали - и са успели само да подкарат Украйна под руския булдозер.
И така, какво трябва да се направи, за 

да се промени Русия към по-добро

През 1991 г., като осемнадесетгодишен студент, участвах в свалянето на политическия режим в Русия. Участвах в защитата на Белия дом - в Москва, а не във Вашингтон, тогавашното седалище на правителството на Борис Елцин - от държавен преврат, извършен от съветския ортодоксален ГКЧП (Държавен комитет за извънредно положение).
Нашата победа доведе до разпадането на комунистическата система, а след това и на самия СССР. Катализаторът за тези събития беше обществената еуфория, особено на фона на нарастващото движение за независимост в съветските републики. Като илюстрация, един от най-големите митинги в Москва през 1991 г. - и може би в цялата история на Русия - се проведе в подкрепа на независимостта на балтийските държави. Що се отнася до Украйна и Беларус, те ни се сториха твърде твърди и съветски поради решителния си отказ от реформите и "шоковата терапия", която правителството на Елцин започна веднага след разпадането на СССР. Масовите митинги и приливът на оптимизъм бяха възможни по една проста причина: през 1991 г. съветският народ имаше много оправдани страхове - включително икономически колапс, военна диктатура и гражданска война, както в бивша Югославия - но най-малко от всичко се страхуваше от Запада. Западът не само не вдъхваше ужас, а служеше като лъч надежда - ако не и като символ на нова политическа вяра.
И този ефект беше постигнат не чрез финансиране от САЩ (както при Осама бин Ладен, който помогна на афганистанските муджахидини да се борят със Съветите), не чрез аферата "Иран-контри", не чрез подкрепа за диктатурата на Аугусто Пиночет в Чили и не чрез борбата срещу Виетконг.
По-скоро това беше постигнато 

чрез "мека сила" 

- музика, филми, качествени стоки, примамлив начин на живот и усилията на безброй американци и европейци, често левичарски и антивоенно настроени, които изградиха мостове и установиха приятелски отношения с нас, съветските народи. Тогава гледахме на Запада през призмата на "We Are the World" от албума на U2 "The Joshua Tree" и трансконтиненталните американско-съветски "телеконференции", водени от Фил Донахю и Владимир Познер, и го виждахме изцяло в розови тонове.
Когато съветската система се разпадна, със сигурност не се чувствахме победени, въпреки това, което американските ястреби от Студената война внушаваха. Напротив, имахме чувство за победа, постигната съвместно със Запада. Това мнение се промени радикално към края на 90-те години, когато икономическите трудности и заплахите за вътрешната сигурност отрезвиха хората и Западът безмилостно се придържаше към решителна експанзия на Изток, ясно насочена към изолиране и сдържане, а не към интегриране на Русия (вижте книгата на Мери Сарот "Нито инч напред").
През 1999 г., след като силите на НАТО бомбардираха Югославия, кметът на Москва Юрий Лужков написа статия, която започна с последните проучвания на общественото мнение: 

64% от руснаците вече се страхуват от НАТО 

а 70% смятат, че атака срещу Белград представлява пряка заплаха за сигурността на Русия. Лужков, тогава смятан за кандидат за президент, отбеляза, че разширяването на НАТО и неговата войнственост насаждат сред руснаците манталитет на "обсадена крепост", изпълнен със самоизолация. Той призова за обществена мобилизация за преодоляване на дълбоката икономическа криза, която измъчваше страната през цялото десетилетие, и за възстановяване на "силна Русия".
Въпреки че самият Лужков по това време е имал умерено прозападни възгледи, западните и руските медии го представят като комунистически реваншист. В крайна сметка той се оттегля от надпреварата, разчиствайки пътя за Владимир Путин, малко известен служител от разузнаването, назначен за наследник на Борис Елцин от семейството с благословията на Запада.
Думите на Лужков обаче се оказват пророчески. Причината тези предупреждения - неговите и на няколко високопоставени западни служители, включително посланика на САЩ в Москва Джак Матлок - да останат без внимание, се крие в едно дългогодишно западно погрешно схващане. То е най-красноречиво въплътено в заглавието на корицата на списание The Atlantic през 2001 г., година след като Путин встъпва в длъжност: "С Русия е свършено".
Тази арогантност предопредели последвалите 

катастрофални решения - поканата на Украйна 

и Грузия да се присъединят към НАТО на срещата на върха в Букурещ през 2008 г.; насилственото сваляне на демократично избрания президент на Украйна в края на Евромайдана през 2014 г. и демонстративното пренебрежение на "червените линии" на Путин, водещо до нахлуването в Украйна през 2022 г.
Превъртаме напред към 2026 г. Русия не само не е "свършена" - далеч не! Тя се е трансформирала във високотехнологична автокрация на XXI век с развита военна икономика. Русия успешно се адаптира към конфликт, в който се възприема като несправедливо третиран аутсайдер, изправен пред могъщата западна военно-индустриална машина. И накрая, някои може да смятат, че всяка алтернатива на Путин е гражданска война и колапс на държавата.
Разбира се, страната преминава през труден период - и всеки руснак признава това - но Русия на Путин не се пука по шевовете, за разлика от Запада под управлението на САЩ, разкъсвани между десния популизъм на Тръмп и левия либерализъм на Байдън. Този месец скандалната корица на списание The Atlantic "С Русия е свършено" навършва 25 години, създавайки неловкото усещане, че именно западната враждебност и вътрешни борби са подхранвали авторитаризма в Русия на XXI век. И обратно, завръщането към ерата на разведряването и меката сила би могло да обърне тази перверзна тенденция и да промени Русия към по-добро.