ЕЛЕНА АЛЕКОВА е родена в с. Мугла, Смолянско. Завършва Литературния институт "М. Горки" в Москва, където защитава и научна степен доктор по филология. Автор е на 14 поетични книги, романа в стихове "Милена" в две части, книгите "Отвъд думите" (белетристика), "По невидимите магистрали" (литературна критика), "Моята България" (публицистика) и др. Носител е на престижни национални поетични награди. Води творческите вечери в Националния литературен салон "Старинният файтон". Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Съюза на учените в България, Съюза на тракийските дружества в България и Тракийския научен институт.
СВЕТЪТ
Когато си на дъното на пъкъла...
Дамян П. Дамянов
1.
Лети светът и ако искаш още
да бъдеш част от неговия ритъм,
не спирай, не тъгувай, не залитай,
а в тръпните му далнини прохождай.
Ах, колко неизбродени простори
пред теб като на длан се разпростират!
Не казвай: "Оставете ме на мира!
Не мога... Много ми е нанагорно...".
Светът не бърза да те изостави,
с какво ли не те мами и привлича:
ту звънка радост в трелите на птиче,
ту слънчев лъч, ту порив позабравен.
Ту непомерна обич ти изпрати,
която из основи те разтърсва
и за която мислиш, че е късно,
изпуснал всички влакове и дати.
Дори ветрец в косите ти нашепва,
че има още пътища безкрайни
и толкова неизброими тайни,
които чакат да ги ръснеш с трепет.
И не че нещо е необходимо,
и не че грам усилие изисква...
В ръце вземи се и поемай риска
да бъдеш жив, да бъдеш, да те има.
2.
Дори когато сам на себе си не трябваш,
дори когато в нищо не намираш смисъл,
дори когато в мрачни мигове на слабост
присъда смъртна, без да искаш, си подписваш...
Дори когато нещо те е наранило -
дотолкова, че чак ти идва да те няма
и вдигаш рамена: "Аз бях дотук...", без сили
да превъзмогнеш себе си и още драма...
Дори когато си от злоба зла стъписан,
дори когато си сковано обезвoлен -
от пропастта вдигни се и тръгни начисто,
както през преспите покълва нова пролет.
Светът все пак е приказно добра възможност
за всеки звезден дух, от самота обвеян -
и колкото горчивина да го спохожда,
да се научи и сред ада да живее.
Светът не е виновен и не го е грижа
за твоите реални или не несрети.
И ако мрачен и безсмислен ти се вижда -
пални го с твоя звезден огън, за да свети.
И хайде, усмихни се и тръгни напреко,
макар по тръни и бодли весден да ходиш.
При толкоз шансове към Бога и пътеки
какви пет мъки или десет преизподни!
РАВНОВЕСИЕ
Няма какво да добавиш,
няма какво да отнемеш.
Някой в капан е на слава,
друг е затиснат от бреме.
Някой скучае в палати,
друг под кашон се примъква.
Няма какво да поклатиш -
всеки е в своя си пъкъл,
в своя тиган си се пържи,
своята правда постига.
Кротко със ропота, друже!
Всекиму своето стига.
Тъй е устроен светът ни.
Хора - овци и апаши.
Всеки върви си по пътя.
Всеки за всичко си плаща.
* * *
Накъдето и да тръгна -
все си е по коловоза.
Чакат и зад оня ъгъл
все онези там въпроси.
Както и да го увъртам,
както "и това ще мине"...
Уж безсмъртни, ала смъртни -
някак си наполовина.
Иде ми да се отплача,
иде ми да... като гледам:
уж е вечност, а на крачка -
първи дъх до дъх последен.
Нито сметките излизат,
нито с някого да споря.
Уж свободни, а без избор.
И без глас, на туй отгоре.
Нещо схвана, стискам здраво,
но убягва ми отново.
Хем е ясно, хем - мъгляво.
Истинско, но и лъжовно.
Най-подир ми светва просто
(или мълния ме тресна):
"Карай я, човече, косо
право към онази бездна,
от която се страхуваш,
от която мира нямаш -
може да не съществува,
ако и да е примамна.
Без въпроси, без "защото",
без лъжи и ала-бала...".
Ето, тръгвам през просото...
И започвам отначало.
ПОЕЗИЯ
Широк и желт вечерний свет,
Нежна апрельская прохлада.
Ты опоздал на много лет,
Но все-таки тебе я рада.
Анна Ахматова
Да, някой търси смисъл по-дълбок,
а друг дълбае в образи и теми,
в посока друга трети пък поема,
четвърти търси стил и шарен слог.
А всъщност е пределна простота.
Несложни ритми, образи и рими.
И смътно някой срича: "Догони ме!" -
в безкрайна безответна пустота.
И тръпно чака отговор, напук
на всичко, дето го опровергава.
А всъщност е живот, едва долавян,
без форма, багра, мисъл, чувство, звук.
ЗИМНА ИМПРЕСИЯ
Грациозно и красиво
в езерото лебед бял
с бялата мъгла се слива
или с моята печал.
Всичко се е спотаило.
Свят познат и непознат.
Трепка облак белокрилен
в синкавия необят.
Грациозно и красиво...
Полет, шемет... С пълна гръд...
Други бездни се откриват,
други мисли се роят...
И валят снежинки бели -
перушинени перца.
Чезнат в танца им предели,
очертания, лица.
А в душата - бяло, бяло.
И тъгата отзвъня.
Край... А може би начало...
Абсолютна тишина.
ГОВОРЕНЕ
Словото Ти се излива над мен
като поток животворен.
Към Тебе духът ми е устремен -
без думи нещо говори.
Ти, разбира се, долавяш какво.
Аз нещо уж проумявам.
На небето всевиждащото Око.
В душата - зрънца и плява.
Наболялото кой ще разреши?
Кой раните ще превърже?
Стълбата - с върволицата души.
Разсипващата се същност.
Всичко тече. Всичко ще изтече.
Но... някъде ще се влее.
На сърцето пиринченото звънче.
Посоките ненадейни.
Колко отрадно е, че ден след ден
безмълвно с Теб си говорим.
Лепетът на духа ми устремен.
Словата ти животворни.
ИМАШ И НЯМАШ
Тази тишина бездумна.
Тези призрачни стени.
Огън без огниво лумне.
Звънне стих. И отзвъни.
Розите цъфтят и светят.
Птици, слънце, аромат.
Тези дни и нощи летни.
Този пъстър летен свят.
Накъдето да погледнеш -
ври, кипи, лъчи, вълни.
Облаци гърмят поредни.
Дъжд вали. И не вали.
Няма накъде да бързаш.
Спри. Почакай. Поеми
тази болка, този въздух.
Поклони се доземи.
Мигове неуловими.
Дим и прах. И суета.
Тези шемети без име
и несмислени неща.
Всичко имаш. Но и нямаш.
Толкова хубавини.
Хайде, поплачи. Но само
подир миг се усмихни.
Просто тъй. Животът зрее.
И след миг ще отцъфти.
Тази бездна ненадейна.
Тези ясни висоти.

